— Как? — напрегнато го изгледа тя.
— Помогнете ми да го убедя да ми разреши да си опитам късмета и да отложи заминаването си за Осака.
Откъм пристана се чуха конски тропот и гласове. Те прекъснаха разговора си и отидоха до прозореца. До едната от бариерите спряха някакви конници-самураи. Отец Алвито продължи напред, към охраната.
— За какво ли се е домъкнал? — промърмори кисело Блакторн.
Те проследиха с поглед как свещеникът слиза от коня си, вади от ръкава си някакъв свитък и го подава на началника на охраната. Докато онзи го четеше, Алвито разглеждаше кораба.
— Каквото и да търси тук, мисията му е официална — тихичко прошепна тя.
— Чуйте ме, Марико-сан — аз не съм против църквата, а само против свещениците. А и от тях не всички са лоши. Алвито например не е лош човек, но е фанатик. Кълна се в бога, убеден съм — езуитите ще склонят глава пред Торанага, ако пленя Черния им кораб И заплаша догодина другия, защото парите са им нужни. Португалия и Испания имат нужда от много пари. Торанага е по-важен за нас. Ще ми помогнете ли.
— Да, ще ви помогна, Анджин-сан. Но ще ме извините — не мога да предам църквата.
— Искам само да поговорите с Торанага или да ми помогнете да разговарям с него, както предпочитате.
В далечината изсвири рог. Те пак погледнаха през прозореца. Всички бяха насочили погледи на запад. Иззад завоя се показа началото на колоната самураи, придружаващи задалата се откъм крепостта носилка със спуснати перденца.
Вратата на каютата се отвори.
— Анджин-сан, трябва да дойдете, моля — каза самураят.
Блакторн тръгна пред тях по палубата и се спусна по трапа. Кимна хладно, но вежливо на Алвито. Свещеникът беше не по-малко леденостуден, но към Марико се показа крайно любезен.
— Здравейте, Марико-сан. Много ми е приятно да ви видя.
— Благодаря, отче — ниско се поклони тя. Алвито погледна към Блакторн.
— Е, лоцмане, как е корабът?
— Убеден съм, че вече ви е известно.
— Да, знам — огледа Алвито „Еразъм“ с изпънато лице. — Дано господ го прокълне и него, и всички, които се качат на него, ако тръгнат срещу Правата вяра и Португалия.
— Затова ли сте тук? За да пръскате отрова?
— Не, лоцмане. Беше ми наредено да се срещна тук с Торанага. Вашето присъствие ми е също тъй неприятно, както и моето на вас.
— Присъствието ви не ми е неприятно, отче, а само злото, чийто представител сте вие.
Алвито пламна и Марико побърза да се намеси.
— Моля ви, много е лошо да се карате по този начин пред всички. Умолявам ви да бъдете благоразумни.
— Да, моля да ме извините, Марико-сан — съгласи се Алвито и се извърна — към носилката с перденцата, над която се вееше триъгълното знаменце на Торанага. Пред и зад нея крачеха униформени самураи, които заграждаха колона от самураи, облечени в пъстроцветни кимона.
Носилката спря. Завесите се разтвориха. Показа се Ябу. Всички се стъписаха. Но въпреки това се поклониха. Ябу високомерно отвърна на поклоните им.
— А, Анджин-сан, как сте? — обърна се първо към Блакторн.
— Добре, благодаря. А вие?
— Добре, благодаря. Торанага-сама е болен и ме помоли да дойда вместо него. Нали разбирате?
— Да, разбирам — опита да прикрие разочарованието си Блакторн. — Много съжалявам, че Торанага- сама не е добре.
Ябу сви рамене, поздрави почтително Марико и се престори, че не е забелязал Алвито. После заоглежда кораба.
—
— Съжалявам, но не разбирам. Моля да ме извините, но ваши думи много бързи. А мои… — Той започна да съставя наум фразата, но Ябу го прекъсна гърлено: — Моля ви, Марико-сан, превеждайте.
— Да, различно, Ябу-сама.
— Именно. Вие вече не сте варварин, а самурай и корабът е като нов, нали?
Блакторн видя усмивката на дебелите му устни, войнствената му стойка и изведнъж си спомни Анджиро, как бе коленичил на брега, с Кроок в казана, писъците на Питерзоон, вонята в ямата и мозъкът му изкрещя: „Колко излишно беше всичко — целият този ужас, страдание, Питерзоон, Шпилберген и Маецукер, затвора и ета — и за всичко си виновен ти!“
— Какво има, Анджин-сан? — уплаши се Марико от израза на лицето му.
— Какво? О, да, да… Нищо, нищо ми няма.
— Какво му стана? — недоумяваше Ябу.
Блакторн разтърси глава, за да проясни мислите си и да изтрие омразата от лицето си.
— Извинете, нищо ми няма. Глава зле — няма сън. Много съжалявам. — Той се загледа в очите на Ябу, като се надяваше, че е прикрил опасното си настроение, — Съжалявам, че Торанага-сама не е добре. Надявам се, че не съм причинил неприятности на Ябу-сама.
— Не, никакви неприятности — отвърна Ябу, като си мислеше: да ти ми донесе само неприятности и откак ти и проклетият ти кораб се появихте на моите брегове, не съм видял нищо друго освен неприятности. Загубих Идзу, загубих оръдията, загубих честта си, а сега и главата ми е в опасност заради един страхливец. — Никакви неприятности, Анджин-сан — добави той любезно. — Торанага-сама ми поръча да ви доведа обещаните от него васали.
— Погледът му се спря на Алвито. — А, Цуку-сан! Защо сте враг на Торанага-сама, а?
— Не съм му враг, Касиги Ябу-сама.
— Ама вашите даймио-християни са му врагове, нали?
— Моля да ме извините, Ябу-сама, но ние сме само свещеници и не отговаряме за политическите възгледи на привържениците на Правата вяра и не упражняваме контрол над онези даймио, които…
— Правата вяра на тази Божествена страна е шинтоизмът заедно с Дао, учението на Буда!
Алвито премълча. Ябу презрително се извърна от него и изрева някаква заповед. Пъстроцветната, нестройна група самураи започна да се строява пред кораба. Нито един не беше въоръжен. Някои бяха с вързани ръце.
Алвито направи крачка напред и се поклони.
— Моля за извинение, Ябу-сама, но аз трябваше да се срещна с Торанага-сама. А тъй като той няма да дойде…
— Торанага-сама ви искаше тук, за да му превеждате в разговора с Анджин-сан — умишлено грубо го прекъсна Ябу, както го беше напътствувал Торанага. — Да, да превеждате, защото само вие умеете да го правите едновременно с говорещия, нали? Надявам се, че нямате нищо против да превеждате на мен вместо на Торанага-сама, преди да си тръгнете.
— Не, разбира се, че не, Ябу-сама.
— Добре. Марико-сан, Торанага-сама ви моли да следите отговорите на Анджин-сан да бъдат вярно преведени.
Алвито пламна, но се сдържа.
— Да, Ябу-сама — отвърна Марико и изпита силна омраза към него.
Ябу изрева още някаква заповед. Двама самураи приближиха до носилката и донесоха ковчежето на кораба, като едва го мъкнеха.
— Цуку-сан, започнете, слушайте, Анджин-сан, първо — Торанага-сама ме помоли да ви върна това. То е ваша собственост, нали? Отворете го! — нареди той на самураите. Ковчежето беше препълнено със сребърни монети. — Връща го в същия вид, в който беше свалено от кораба.
— Благодаря — каза Блакторн, като не можеше да повярва на очите си. Парите му даваха властта да наеме възможно най-добрия екипаж, без да чака помощ от когото и да било.
