— А след това? „Алено небе“ ли ще обявите?
— Не както го планувах първоначално. „Алено небе“ винаги е било за в краен случай.
— Така е. Ами мускетният полк? Ще бъде ли в състояние да ни пробие път през планините?
— Само през една част от пътя. Но не и чак до Киото.
— Наредете да убият Дзатаки.
— И това може да стане. Но Ишидо и съюзниците му пак ще са непобедими. — Торанага му изложи доводите на Оми, Ябу, Игураши и Бунтаро в деня на земетресението. — Тогава обявих „Алено небе“ като още един трик, за да объркам Ишидо… а освен това направих така, че части от разговора, които на мен ми отърваха, бяха пошушнати в нечии уши. Но фактът си остава факт — Ишидо и силите му са непобедими.
— Как да всеем разкол сред тях? Какво ще кажете за Кияма и Оноши?
— Не, те и двамата са непоколебимо настроени против мен. И всички християни също ще се обявят срещу мен — с изключение на моя християнин, когото скоро ще използувам много добре заедно с кораба му. Но най-много имам нужда от време. Имам съюзници и тайни приятели из цялата империя и само ако разполагах с време… Всеки ден, спечелен от мен, отслабва силите на Ишидо. Такъв е бойният ми план. За мен е важен всеки ден, който мога да спечеля. Чуйте — след като спрат дъждовете, Ишидо ще потегли срещу Кванто, като същевременно Икава Джикю ще се насочи към южния ми фланг, а Дзатаки към северния. Ще спрем Джикю при Мишима и ще продължим към прохода Хаконе и Одавара. На север ще задържим Дзатаки високо в планините на пътя Хошокайдо, някъде при Микава. Прави бяха Оми и Игураши: можем да отбием първата атака, но не бива да има второ голямо нападение. Ще се бием и ще изчакаме зад планините. Ще се бием и ще чакаме да узрее плодът — „Алено небе“!
— И-и-и, дано този ден дойде по-скоро!
— Слушайте, стари приятелю, само вие можете да се справите с генералите ми, да се сдържате. След време, стига провинция Кванто да е спокойна и сигурна, напълно сигурна, ще можем да отблъснем първото нападение и тогава съюзниците на Ишидо ще започнат да го изоставят. Щом това се случи, бъдещето на Яемон е осигурено и завещанието на тайко ще се изпълни.
— А вие, господарю, няма ли да вземете властта?
— За последен път ви казвам: „Законът може да обори разума, ала разумът не бива да обори закона. В противен случай цялото ни общество ще се разпадне като стара рогозка. Законът може да се използува против разума, ала разумът в никой случай не бива да се използува против закона.“ А завещанието на тайко е закон.
Хиромацу се поклони в знак на съгласие.
— Много добре, господарю. Никога вече няма да ви задавам този въпрос. Моля за прошка. А сега… — Той отново не можа да сдържи усмивката си. — Сега какво да правя?
— Преструвайте се, че сте ме убедили да забавя тръгването. И просто ги стиснете в железния си юмрук.
— И колко време трябва да поддържам тази илюзия?
— Не знам.
— Не си вярвам, господарю. Може, без да искам, да сгреша. Мисля, че няколко дни ще успея да прикривам радостта си. Но с ваше разрешение, нека „болките“ ми се засилят до такава степен, че да се наложи да остана на легло — без да ме посещава никой.
— Добре. След четири дни. Нека болката ви проличи още от днес. Май няма да ви е много трудно, а?
— Така е, господарю. Много съжалявам. Радвам се, че войната ще започне още тази година. Догодина… може би няма да съм в състояние да ви бъда полезен.
— Глупости! Но независимо дали ми се иска, или не, войната ще избухне още тази година. След шестнадесет дни тръгвам от Йедо за Осака. Дотогава ще дадете своето „неохотно съгласие“ и ще поведете колоната. Само двамата с вас ще знаем, че ще има и други спънки, които ще ни забавят, и че много преди да стигна границата, ще се върна обратно в Йедо.
— Моля да ми простите, че се усъмних във вас. Ако не беше нужно да остана жив, за да ви помагам, не бих могъл да живея с този срам.
— Няма защо да се срамувате, стари приятелю. Ако не бях убедил и вас, Ишидо и Дзатаки щяха веднага да се досетят, че всичко е само номер. Впрочем как изглеждаше Бунтаро-сан, когато го видяхте за последен път?
— Кипеше от ярост, господарю. Няма да е зле да му предоставите възможността да възглави някоя битка.
— Предлагал ли е да бъда сменен като законен господар?
— Ако беше споменал такова нещо, щях незабавно да му отсека главата! Незабавно!
— След три дни ще изпратя да ви повикат. Искайте всеки ден среща с мен, но дотогава все ще ви отказвам.
— Добре, господарю — поклони се смирено старият войн. — Простете още веднъж на стария глупак. Отново дадохте смисъл на живота ми. Благодаря ви.
И той си тръгна. Торанага извади от ръкава си малкото късче хартия и отново прочете с огромно удоволствие посланието на майка си. Ако му се отвори северният път и Ишидо бъде предаден там, шансовете му неимоверно нарастваха. Бавно доближи листчето до пламъка. Тънката хартия се сгърчи и стана на пепел. Доволен, Торанага стри пепелта на прах. А сега кого да направя главнокомандуващ? — замисли се той.
Беше пладне. Марико прекоси двора на кулата покрай смълчаните редици омърлушени телохранители и влезе вътре. В една от стаите на първия етаж я чакаше секретарят на Торанага.
— Извинете, че трябваше да ви повикаме, Тода-сама — каза той вяло. Каванаби беше стар самурай с остри черти на лицето и обръсната глава, бивш будистки свещеник. От години вече се занимаваше с кореспонденцията на Торанага. При нормални обстоятелства беше жизнерадостен, преливащ от енергия, но днес, като повечето от хората в крепостта, изглеждаше силно разстроен. Подаде й тънък свитък хартия.
— Ето ви документите за пътуването до Осака, подписани и подпечатани. Трябва да тръгнете утре и да се помъчите да пристигнете там възможно най-бързо.
— Благодаря.
Дори на самата нея гласът й прозвуча тихо и тънко.
— Торанага-сама каза, че може би ще изпрати по вас лични писма до Кирицубо-сан и Кото-сан. Също и за генерал Ишидо и Очиба-сама. Ще ви бъдат връчени утре призори, ако… извинете, исках да кажа, ако са готови. Аз ще се погрижа да ви бъдат връчени.
— Благодаря.
Каванаби извади някакъв документ от грижливо подредена купчинка с книжа върху ниското писалище.
— Упълномощен съм да ви връча и този документ. С него имението и доходите на сина ви се увеличават, както ви е обещал нашият господар. На десет хиляди коку годишно. Влиза в сила от последния ден на миналия месец и… това е, ето го.
Тя го взе, изчете го и провери официалните печати. Всичко беше наред. Но не й достави удоволствие. И двамата бяха убедени, че това е само лист хартия и нищо повече. Ако синът й случайно оцелееше, от него щеше да стане само ронин.
— Благодаря. Моля да предадете на Торанага-сама, че съм му дълбоко признателна за голямата чест, която ми оказва. Възможно ли е да се срещна с него, преди да тръгна?
— Да, разбира се. А сега ви моля, като излезете оттук, да се качите на варварския кораб и да го чакате там.
— Ще… ще превеждам ли?
— Не каза нищо. Но предполагам, че за това ви вика, Тода-сама. — Секретарят хвърли поглед към някакъв списък в ръцете си. — На капитан Йошинака е наредено да оглави ескорта ви за Осака, ако нямате нищо против.
— За мен е чест да бъда поверена отново в неговите ръце. Благодаря. Мога ли да попитам как се чувствува Торанага-сама?
