— Изглежда добре, но за човек като него, свикнал на движения, да се затвори в една стая дни наред… Какво да ви кажа? — безпомощно разпери той ръце. — Много жалко. Но днес поне се е срещнал с Хиромацу-сама и се е съгласил да отложи пътуването. Освен това се е съгласил да разгледа и някои други неотложни въпроси… Цената на ориза трябва да се стабилизира в случай на слаба реколта… Толкова много работа има, а… Всичко това е тъй нетипично за него, Тода-сама. Ужасни времена, нали? И страшни предзнаменования, ясновидците твърдят, че тази година реколтата ще се провали.
— Не им вярвам — докато не дойде времето да прибираме ориза.
— Мъдро. Много мъдро. Но не са много онези от нас, които ще дочакат прибирането на реколтата. Аз трябва да го придружа до Осака. — Каванаби потрепери и нервно се наведе към нея, за да й пошушне: — Носи се слух, че пак е избухнала епидемия от едра шарка между Киото и Осака. Дали това не е нов знак от небесата, че боговете са се извърнали от нас?
— Не мога да ви позная — как е възможно да вярвате на слухове и небесни предзнаменования, Каванаби-сан, и сам да ги разпространявате? Нали знаете какво е мнението на Торанага-сама по този въпрос?
— Знам. Извинете. Но, нали знаете… никой не е на себе си напоследък.
— Може би слухът е лъжлив — ще се моля да не е верен — опита се тя да отхвърли лошите си предчувствия. — Определена ли е новата дата на заминаването?
— Разбрах от Хиромацу-сама, че е било отложено със седем дни. Толкова се радвам, че главнокомандуващият най-сетне пристигна и е убедил… Ще ми се това заминаване да се отложи за вечни времена. По-добре да се бием тук, отколкото да се опозорим там, нали така?
— Така е — съгласи се тя, защото разбра колко безсмислено беше да се преструва повече, че тази мисъл не е в главата на всеки. — Може би, щом като Хиромацу-сан е тук, господарят ще разбере, че да се предаде, не е най-добрият изход от положението.
— Тода-сама, ще ви кажа нещо, което е само за вашите уши. Хиромацу-сама… — Той млъкна, вдигна поглед и си наложи да се усмихне. В стаята нахълта Ябу, подрънквайки с мечовете си. — А, Касиги-Ябу-сама, много ми е приятно да ви видя. — Той се поклони. Марико също. Размениха си любезности и накрая секретарят каза: — Торанага-сама ви очаква, Ябу-сан. Моля ви незабавно да се качите горе.
— Добре. Знаете ли за какво ме вика?
— Много съжалявам, но не ми каза — каза само, че желае да ви види.
— Как е той?
Каванаби се поколеба.
— Без промяна.
— Има ли нова дата за заминаването?
— Доколкото разбрах, след седем дни.
— Може би Хиромацу-сама ще успее, да го отложи още веднъж, а?
— Нашият господар ще реши, Ябу-сама.
— Да, разбира се. Ябу излезе.
— Та само на вас ще кажа, Тода-сама, щом като Бунтаро-сан го няма — прошепна секретарят. — Когато Железния юмрук излезе след срещата си с господаря, цял час трябваше да лежи. Изпитваше страшни болки.
— Ох, ужасно ще е, ако точно сега му се случи нещо!
— Точно така. Ако не е той, може да избухне и бунт. Това забавяне в края на краищата не решава въпроса. Истинският проблем… Боя се, че откак Судара-сама беше официален секундант на генерал Кийошио, господарят изпада в бяс всеки път, когато се споменава името му… Единствено Хиромацу-сан успя да го убеди да забави тръгването, и то само… — По страните му се затъркаляха сълзи. — Какво става, Тода-сама? Да не би да не е на себе си?
— Не! — твърдо, но без вътрешна убеденост възрази тя. — Сигурна съм, че всичко ще се оправи. Благодаря ви, че ми го казахте. Ще се опитам да се срещна с Хиромацу-сан, преди да отпътувам.
— Бог да ви закриля, Тода-сама.
Тя се изненада.
— Не знаех, че сте християнин.
— Не, не съм, но знам, че такъв ви е обичаят.
Тя излезе на огрения от слънцето двор, силно обезпокоена за здравето на Хиромацу, като същевременно благославяше бога, че дългото и очакване е свършило и утре най-сетне ще потегли. Запъти се към носилката си и ескорта, които я чакаха.
— А, Тода-сама — извика Гърко, като излезе от сянката и я пресрещна.
— Добро утро, Гьоко-сан, приятно ми е да ви видя. Надявам се, че сте добре — любезно я поздрави тя, но през цялото й тяло премина ледена тръпка.
— Боя се, че за жалост не съм много добре. Колко тъжно! Изглежда, че двете е Кику-сан сме изгубили благоволението на нашия господар. Откак сме тук, стоим затворени в един третокласен хан, в който не бих държала и най-долнопробна куртизанка.
— Ах, колко неприятно! Предполагам, че е станала някаква грешка.
— Да, и аз се надявам, че е грешка, Тода-сама. Днес най-сетне след дълго чакане и многобройни молби ни позволиха да дойдем в крепостта и да се срещнем с господаря. Така че още днес по някое време ще мога да му се поклоня. — Тя се усмихна накриво. — Разбрах, че и вие имате среща с него, та реших да ви поздравя. Надявам се, че нямате нищо против.
— За мен е удоволствие да се видя с вас, Гьоко-сан. С радост бих ви посетила и вас, и Кику-сан или бих ви поканила да ми дойдете на гости, но за жалост съм възпрепятствувана.
— Да, жалко. Тъжни времена настъпиха. Трудно им е на благородниците. И на селяните също. Горката Кику-сан се поболя от притеснение, задето загуби благоволението на нашия господар.
— Убедена съм, че не го е изгубила, Гьоко-сан. Той… Торанага-сама има да решава твърде неотложни проблеми.
— Така е, вярно е. Може би ще пием заедно чай, Тода-сама?
— Много съжалявам, но ми е заповядано да свърша една работа. Иначе с удоволствие.
— Ах, да, трябва да отидете на кораба на Анджин-сан. Бях забравила, извинете. Как е Анджин-сан?
— Предполагам, че е добре — ядоса се Марико, че Гьоко е осведомена за личните й дела. — Откак сме тук, съм го виждала само веднъж, и то за няколко минути.
— Интересен мъж. Много интересен. Тъжно е човек да не се среща с приятелите си, нали?
И двете жени се усмихваха любезно, разговаряха учтиво и безгрижно в присъствието на нетърпеливите самураи, които ги наблюдаваха и слушаха разговора им.
— Чух, че Анджин-сан е посетил приятелите си — екипажа си. Какви ли са му впечатленията?
— Не ми е споменавал нищо, Гьоко-сан. Нали ви казах — видях го само за минута-две. Извинете ме, но трябва да тръгвам…
— Тъжно е да не вижда човек приятелите си. Може би аз ще мога да ви кажа някои неща за тях — например, че живеят в селището на ета.
— Какво…
— Да. Оказа се, че те сами са помолили да живеят там и го предпочитат пред цивилизованите квартали. Странно, нали? Не е като Анджин-сан. Той е съвсем различен. Казват, че там се чувствували като у дома си — в селището на ета. Любопитно, не намирате ли?
Марико си спомни колко особен й се стори той тогава на стълбите. Сега всичко ми е ясно, помисли си тя. Ета! О, Богородице, горкичкият! Колко ли се е засрамил!
— Извинете, Гьоко-сан, не ви чух какво казахте.
— Казах, че Анджин-сан е много различен от тях.
— А те какви са? Виждали ли сте ги?
— Не, Тода-сама. Не бих стъпила там. Пък и какво общо мога да имам с тях? Или с ета? Трябва да мисля за клиентите си и за моята Кику-сан. И за сина си.
— Ах, да, синът ви.
Лицето на Гьоко придоби под слънчобрана тъжен израз, ала очите й си останаха същите — кафяви като кимоното и корави като кремък.
