обратно към залата за аудиенции. — Моля ви, Тода-сама, бихте ли завели Анджин-сан ей там за да разговаряте с него? — посочи той отдалечената платформа. — А пазачите на Анджин-сан могат да охраняват вратите и по този начин да изпълнят дълга си към своя господар. Ние ще изпълним нашия, а вие ще разговаряте с Анджин-сан в съответствие с неговите обичаи.
Марико обясни на Блакторн думите на Йошинака и благоразумно додаде на латински:
— Нито за миг няма да ви оставят сам тази нощ. Изход няма, освен да наредя да ги убият, ако пожелаете.
— Единственото ми желание е да поговорим насаме, но не и с цената на нечий живот. Благодаря, че ме попитахте.
— Много добре, благодаря — обърна се Марико към Йошинака, — бихте ли изпратили някой да донесе мангали с благовонно дърво, за да се пазим от комарите?
— Разбира се. Извинете, Тода-сама, има ли някакви новини за Йодоко-сама?
— Не, Йошинака-сан. Доколкото разбрахме, не изпитва големи болки. — Тя се обърна към Блакторн: — Да отидем да седнем там, Анджин-сан.
Той я последва. Кири се върна в покоите си, а Сивите завардиха вратите на залата за аудиенции.
Капитанът на Сивите бе застанал близо до Йошинака.
— Не ми харесва тази работа — прошепна той намръщено.
— Да не би Тода-сама да измъкне меча от пояса му и да го убие? Не искам да ви обиждам, капитане, но къде ви е умът?
И Йошинака закуцука навън да провери останалите постове. Капитанът не откъсваше очи от платформата. Марико и Анджин-сан седяха един срещу друг, осветени силно от пламъците на факлите. Не ги чуваше какво си казват. Съсредоточи поглед върху устните им, но и това не помогна, макар че зрението му беше отлично и говореше добре португалски. Предполагам, че пак разговарят на езика на светите отци, помисли си той. Ужасен език — невъзможно е да го научи човек.
Но в края на краищата, какво значение има? Защо да не поговори насаме с еретика, щом й се иска? И двамата няма да живеят още дълго. Колко тъжно. Ах, пресвета Богородице, вземи я под своя закрила за вечни времена заради нейната смелост.
— По-безопасно е да говорим на латински, Анджин-сан. И тя пропъди с ветрилото си един бръмчащ комар.
— Оттук могат ли да ни чуват?
— Не, мисля, че не, особено ако говорим тихо, почти без да мърдаме устните си, както ме учихте онази вечер.
— Добре. Какво стана с Кияма?
— Обичам ви.
— Ти…
— Така ми липсвахте.
— И вие на мен. Има ли начин да се видим насаме?
— Тази вечер е изключено. Но утре вечер ще можем, любов моя. Намислила съм нещо.
— Утре? Ами вашето тръгване?
— По всяка вероятност утре ще ме спрат, Анджин-сан — но моля ви, не се безпокойте. На другия ден всички ще бъдем свободни и ще можем да потеглим, накъдето си искаме. А ако не ме пуснат, утре вечер ще бъдем заедно.
— Как?
— Кири ще ми помогне. Не питайте как, какво или защо. Няма да е трудно… — Тя млъкна, тъй като влязоха прислужничките с мангалите. Пухкавите кълбета пушек, които се издигнаха след малко, започнаха да разгонват насекомите. Останали отново далеч от чужди уши, те заговориха за пътуването си, доволни, че са заедно, обичащи се, без да се докосват, като избягваха да говорят за Торанага и значението на утрешния ден. После той каза:
— Ишидо ми е враг — защо тогава е поставил такава силна охрана около мен?
— За да ви пази. Но също така и за да ви държи изкъсо. Допускам, че освен това и той може би ще иска да ви използува срещу Черния кораб, Нагасаки, Кияма и Оноши.
— Да, и аз си помислих същото.
Забеляза въпроса в погледа му.
— Какво има, Анджин-сан?
— За разлика от Ябу аз не ви мисля за глупава и смятам, че всичко, което направихте тази вечер, беше обмислено и предварително запланувано — по заповед на Торанага.
Тя изглади някаква невидима гънка на кимоното си от тежък брокат.
— Да, той ми нареди.
Блакторн обърна на португалски.
— Той ви е предал. Вие сте само примамка, по която ловците да стрелят. Известно ли ви е това? Примамка в един от капаните му.
— Защо говорите така?
— Защото сте примамка и жертва. Като мен. И това е очевидно. Същото се отнася и за Ябу. Торанага ни изпрати тук, за да ни принесе в жертва на някаква своя цел.
— Грешите, Анджин-сан. Извинете, но не сте прав.
— Пак ще ви кажа: вие сте красива и много ви обичам, но ме лъжете — премина той отново на латински.
— Никой досега не ме е наричал лъжкиня.
— И никой ли не ви е казвал, че ви обича?
Тя погледна ветрилото си.
— Да говорим за нещо друго.
— Какво печели Торанага, като ни принася в жертва? Тя не му отговори.
— Марико-сан, имам право да ви задам този въпрос. Не се боя, само искам да знам какво печели с това.
— Не знам.
— Закълнете се в любовта си към мен и господа!
— И вие ли? — тъжно попита тя на латински. — И вие ли ме карате да се кълна в господа и ми задавате въпрос след въпрос?
— Става дума за вашия и моя живот, а те и двата са ми скъпи. Пак ви питам — какво печели?
Гласът й се повиши.
— Чуйте ме — да, аз избрах момента и сте прав, че не съм глупачка и…
— Внимавайте, Марико-сан, моля ви — говорете по-тихо или ще си имаме неприятности.
— Извинявайте, прав сте. Да, аз нарочно го направих, и то на публично място, както го искаше Торанага.
— Защо?
— Защото Ишидо е само един селянин и трябва да ни пусне да си вървим. Трябваше да му хвърлим предизвикателство в лицето пред по-висшестоящи от него. Очиба-сама одобрява желанието ни да посрещнем Торанага-сама. Говорих с нея и тя няма нищо против. Не се тревожете за нищо.
— Не искам да ви виждам разпалена. Нито озлобена. Нито ядосана. Къде остана вашата невъзмутимост? И прословутите ви добри обноски? Може би трябва да се научите да наблюдавате как растат камъните?
Ядът на Марико се стопи и тя се засмя.
— Прав сте, простете ми. — Почувствува се освежена. — Ах, как ви обичам, как ви уважавам, как се гордеех с вас тази вечер — за малко да ви разцелувам там пред всички, както правите вие.
— Пресвета Богородице — това щеше да ги смае.
— Ако бяхме насаме, бих ви целувала, докато замолите за милост.
— Благодарен съм ви, но вие сте там, а аз съм тук и между пас лежи цял един свят.
— Не, между нас не лежи нищо. Животът ми е изпълнен само с вас.
Той замълча.
