— Значи, Ябу ви заповяда да се извините и да останете?
— Съжалявам, но няма да мога да се подчиня на заповедите му.
— Защото имате други заповеди от Торанага?
— Да, но не само неговите заповеди — имам пред вид и своите си желания. Всичко беше моя идея. Аз го помолих да ме пусне да дойда, любов моя. Кълна се в господа бога — това е самата истина.
— Какво ще стане утре?
Тя му каза същото, каквото каза и на Кири, после добави:
— Всичко ще мине дори по-добре, отколкото си мислим. Нали Ишидо е вече ваш защитник? Кълна се, че не знам по какъв начин Торанага-сама предвижда нещата така умно. Преди да тръгна, ми каза какво ще се случи и как именно може да се случи. Знаеше много добре, че Ябу няма никаква власт тук в Кюшу и само Ишидо или Кияма могат да ви закрилят. И не е вярно, че сме само примамки. Ние сме под неговата закрила и сме в пълна безопасност.
— А какво ще кажете за тези деветнадесет дни? Впрочем останаха Само осемнадесет. Ябу нали трябва да се яви?
— Да.
— Тогава Ишидо ще излезе прав — всичко е само загуба на време.
— Да ви кажа право, не знам. Единственото, в което съм сигурна, е, че деветнадесет, осемнадесет или дори три дни са цяла вечност.
— Или може би утрешният ден?
— И утрешният ден също. Както и в други ден.
— Ами ако Ишидо не ви пусне утре?
— Това е единственият ни шанс. На всички ни. Ишидо трябва да се съгласи.
— Сигурна ли сте?
— Да, Анджин-сан — кълна се в бога!
Блакторн с мъка се изскубна от поредния си кошмар, но щом се разсъни — и сънят изчезна. Сивите му телохранители го наблюдаваха с тревога в погледите през мрежата срещу комари, в светлината на настъпващия ден.
— Добро утро — поздрави ги той. Мисълта, че са го гледали, докато е спял, му беше неприятна.
Измъкна се изпод мрежата и излезе в коридора, оттам се спусна по стълбите до градинската тоалетна. Придружаваха го и Кафяви, и Сиви телохранители. Но той сякаш не ги забелязваше.
Утрото беше забулено от мараня, но на изток небето вече се бе изчистило. Въздухът миришеше на сол и морска влага. Мухите бяха плъпнали навсякъде. Днес ще е много горещо, помисли си той.
Чуха се стъпки. През процепа на вратата забеляза Чимоко. Тя търпеливо чакаше и си бъбреше с телохранителите му, а щом излезе, му се поклони и го поздрави.
— Къде е Марико-сан? — попита той.
— При Кирицубо-сан, Анджин-сан.
— Благодаря. Кога тръгвате?
— Скоро, господарю.
— Кажете Марико-сан: искам да кажа добро утро, преди да тръгне.
Той повтори думите си, макар че Марико му беше обещала да му се обади, преди да се прибере в своето жилище, за да си вземе багажа.
— Да, Анджин-сан.
Той кимна като самурай и отиде да се изкъпе. Не беше обичайно да се взема гореща баня рано сутрин, затова той се обливаше със студена вода.
— И-и-и. Анджин-сан! — не пропускаха да се учудят всеки път пазачите или случайните зяпачи. — Това сигурно е лошо за здравето ви.
Облече се и се изкачи на крепостната стена, която гледаше към вътрешния двор на онова крило на крепостта, където живееше и той. Беше облякъл кафяво униформено кимоно, със затъкнати мечове в пояса, а пищова скри по-навътре. Кафявите, които бяха на пост, го поздравиха, силно разтревожени от присъствието на Сивите. Други Сиви се трупаха на отсрещната стена и отвъд тяхната порта.
— Много Сиви, много повече от всеки друг път. Разбирате ли, Анджин-сан? — попита обезпокоеният Йошинака, който застана до него.
— Да.
Приближи се и капитанът на Сивите.
— Моля ви да стоите по-далеч от ръба, Анджин-сан. Много се извинявам.
Слънцето изгря. По кожата на Блакторн се разля приятна топлина. По небето не се виждаха никакви облаци, а морският ветрец замираше. Капитанът на Сивите посочи меча на Блакторн.
— Това Продавачът на масло ли е, Анджин-сан?
— Да, капитане.
— Ще позволите ли да погледна острието? Блакторн измъкна донякъде меча от ножницата. Според обичая не биваше да се изважда напълно, освен ако нямаше да се използува.
— И-и-и, колко е красив! — възкликна капитанът.
Останалите — Кафяви и Сиви — също се натрупаха, не по-малко възхитени. Блакторн гордо пъхна меча обратно в ножницата.
— За мен чест да нося Продавача.
— А можете ли да се биете с меч, Анджин-сан?
— Не, капитане. Не като самурай. Но ще се науча.
— Да, това е добре.
Два етажа под тях, в двора, Кафявите правеха упражнения, все още скрити в сянката. Блакторн ги погледа известно време.
— Колко самураи тук, Йошинака-сан?
— Четиристотин и трима, Анджин-сан, заедно с моите двеста.
— А там?
— Сивите ли? Много са — страшно много. Капитанът на Сивите се ухили широко.
— Почти сто хиляди. Разбирате ли колко е сто хиляди, Анджин-сан?
— Да, благодаря.
Всички обърнаха очи към върволицата от носачи, товарни коне и три силно охранявани носилки, която се зададе иззад ъгъла и се насочи към вратата в края на задънената уличка. Тя беше все още тъмна и засенчена между високите, добре охранявани крепостни стени. Факлите все така горяха в своите скоби по стените. Дори от това разстояние се виждаше, че носачите са доста неспокойни. Сивите отсреща сякаш се смълчаха и застанаха нащрек, както и Кафявите, които бяха на пост.
Високата порта се отвори, за да мине колоната, а придружаващите ги Сиви останаха отвън при другарите си. След това отново се затвори. Огромното желязно резе падна и издрънча в халката си, забита здраво в гранитните стени. Портата не бе подсилена от вертикална желязна решетка.
— Извинете ме, Анджин-сан, но трябва да видя дали всичко наред — обади се Йошинака.
— Аз чакам тук.
— Добре.
Капитанът на Сивите се приближи до парапета и погледна надолу. Исусе Христе, дано Марико да е добре, и Торанага също, мислеше си Блакторн. Малко остава. Той прецени по слънцето колко може да е часът и си промърмори на португалски:
— Да, малко остава.
Капитанът на Сивите неволно се съгласи с едно изръмжаване и Блакторн осъзна, че той разбира португалски, а следователно е католик и още един вероятен убиец. Умът му се върна към предишната нощ и си спомни с облекчение, че бе разговарял с Марико на латински. Всичко ли беше на латински? Боже мой, ами дето тя каза, че може да заповяда да убият Сивите — на латински ли беше? А дали и този не говори латински като онзи капитан, който падна убит по време на първото бягство от Осака?
Слънцето вече изгряваше и Блакторн свали погледа си от капитана на Сивите. Щом не ме уби през нощта, тогава може би изобщо няма да ме убиеш, каза си той и реши засега да не се занимава повече с
