облегна на парапета. Огряната от слънцето крепост беше като излята от олово, с изключение на главната кула, чиито стени бяха в синьо и бяло, а керемидите на покривите — позлатени. Плю във водата и се загледа в плюнката си — дали ще стигне до коловете на кея, както се надяваше, или ще се отправи навътре в морето. Отправи се към морето.
— Дявол да го вземе! — промърмори той на себе си и пак го хвана яд, че не е на собствената си фрегата „Санта Мария“. Прокле лошия си късмет — как така се случи, че когато най-много му трябваше, тя беше в Макао!
— Какво има, капитане? — бе попитал той Ферейра преди няколко дни в Нагасаки, когато го измъкнаха от топлата постеля на дома му, откъдето се виждаше целият град и пристанището.
— Трябва незабавно да замина за Осака — заяви надменно капитанът, наежен като боен петел дори в такъв ранен час. — Спешен сигнал от дел Аква.
— Сега пък какво има?
— Не съобщава никакви подробности — само пише, че било от жизнено важно значение за бъдещето на Черния кораб.
— Света Богородице, сега пък какво са забъркали? Какво значи жизнено важно значение? Корабът ни е от здрав по-здрав, дъното е чисто, снаряжението — отлично. Търговията процъфтява, дори по-добре, отколкото сме се надявали, всичко върви по план и навреме, японските маймуни се държат прилично, онзи свинска зурла Харима е сигурен, че… — Той млъкна и в мозъка му проблесна една-единствена мисъл: — Англичанинът! Да не би да са му дали кораб?
— Не знам. Но ако е така…
Родригес загледа входа на пристанището и почти беше сигурен, че ще види „Еразъм“, развял омразното английско знаме, очакващ като бясно куче деня, когато той, Родригес, ще потегли за Макао и оттам за своя дом.
— Исусе, божия майко и вси светии, пазете ни от това зло!
— Как ще стигнем най-бързо? С лорчата?
— Със „Санта Лус“, капитане. До един час можем да опънем платна. Но чуйте — англичанинът е безпомощен без екипаж. Не забравяйте…
— Ох, пресвета Богородице! Вие чуйте аз какво ще ви кажа! Той е научил да говори брътвежа им и, значи, ще може да използува японските маймуни! А японски пирати има предостатъчно и за двадесет екипажа, че и повече!
— Да, но не и артилеристи, нито опитни моряци, от каквито ще има нужда. А няма достатъчно време да обучи японци. Може би за догодина ще успее, но няма да ги използува срещу нас.
— И защо, дявол да го вземе, отчетата му дадоха речник — не мога да разбера! Мръсни диванета, само се бъркат, където не им е работата! Сигурно сатаната ги е бил обладал! Да, имам чувството, че англичанинът е под закрилата на самия дявол!
— А аз ви казвам — той просто е умен.
— Има хора, които по двадесет години живеят тук и не са научили една дума от този маймунски брътвеж. А той как е могъл, а? Казвам ви — продал е душата си на сатаната и в замяна е научил разни черни магии, които го пазят. Как другояче ще си обясните всичко? От колко години се опитваме да научим езика им — при това вие дори живеете с японка! Да, мамка му, като нищо ще може да използува пирати японци!
— Не, капитане, ще му трябват хора от Нагасаки и веднага ще го спипаме, а и вие вече оковахте всички подозрителни лица.
— С двадесет хиляди крусадос чисто сребро и обещанието да получи Черния кораб може да подкупи когото си поиска, включително пазачите на затвора, че и целия затвор, дявол да го вземе! Може би и вас ще може да ви подкупи!
— Внимавайте какво говорите!
— Вие сте едно долно испанско диване, Родригес! Вие сте виновен, че сега е жив! Два пъти го пуснахте да избяга! — Капитанът се изпъчи насреща му вбесен. — Трябваше да го убиете, когато ви беше в ръцете!
— Възможно е, но не ми се удаде — горчиво промълви Родригес. — Опитах се да го убия, но не можах!
— Нима?
— Двадесет пъти ви разказвах как стана! Глух ли сте? Или ушите ви пак са пълни с испански фъшкии! — Ръката му вече стискаше пищова, а капитанът измъкна сабята си, ала в следващия миг между тях се хвърли да ги разтървава изплашена млада японка.
— Моря, Род-сан, няма сърдит, моря! Кристиан, моря!
Заслепилата ги ярост стихна и Ферейра възкликна:
— Виждате ли, триста дяволи! Този англичанин е дяволско семе! За малко да ви убия, пък и вие мен! Всичко ми е ясно вече! Той ни е омагьосал всички — но най-много вас!
Сега, огрян от слънцето на Осака, Родригес посегна към малкото разпятие, което винаги носеше окачено на врата си, и отчаяно се замоли на пресветата Богородица да го предпазва от зли магии и да не допусне сатаната да обладае душата му.
Дали не е прав капитанът, дали това не е единственият отговор? — отново си зададе той същия въпрос, изпълнен с мрачни предчувствия. Явно животът на англичанина е омагьосан. Станал е приятел на архидявола Торанага, възвърнал си е кораба и парите, има свои вако — въпреки всичките ни старания — и говори японски, а това е невъзможно, дори да имаш речник. Освен речника имаше и безценна помощ. Исусе Христе и света Богородице, освободете ме от злата магия!
— Защо му дадохте речника, отче? — беше попитал той Алвито в Мишима. — Защо не го забравихте?
— Можех да го забравя, Родригес — самоуверено му отговори свещеникът, — и нямаше защо да бързам, за да му помагам. Но съм убеден, че имаме надежда да го върнем в Правата вяра — дори съм сигурен. С Торанага е свършено… Вярно, че става дума само за един човек, за една-единствена душа, но мой дълг е да направя всичко, което е по силите ми, за да го спася.
Ах, тези свещеници! — ругаеше наум Родригес. Да пукнат дано!
Но не и дел Аква и Алвито. Ах, Богородице, извини ме за всички лоши мисли по негов адрес и по адрес на отец Алвито. Прости ми и погуби англичанина, преди да съм го срещнал. Не искам да го убивам, защото съм дал свещена клетва, макар да знам, господ ми е свидетел, че трябва да умре незабавно…
Вахтеният кормчия обърна пясъчния часовник и удари корабната камбана осем пъти. Пладне.
Глава петдесет и пета
Марико вървеше по оживената, огряна от слънцето улица към портата в дъното, където тя свършваше. Зад нея крачеше личната й охрана от десет Кафяви. Беше облечена в бледозелено кимоно, с бели ръкавици и широкопола тъмнозелена пътна шапка, завързана под брадичката й с лек като паяжина златист шал, а слънчобранът й отразяваше всички цветове на дъгата. Портата се разтвори и вече не се затвори зад гърба й. На улицата беше съвсем тихо. Покрай стените се бяха наредили плътни редици от Сиви. Горе на бойната кула, в онази част на крепостта, където се намираха покоите им, беше застанал Анджин-сан, до него Ябу, а в двора я чакаха Кири и Садзуко и готовата за тръгване кола. Всички Кафяви, предвождани от Йошинака, бяха облечени в официалните си униформи, с изключение на двадесетте горе с Блакторн и на двойките самураи по прозорците, които гледаха към двора.
За разлика от Сивите никой от Кафявите нямаше ризница и не носеше лъкове. Единственото им оръжие бяха мечовете.
Много жени, също самураи, стояха отстрани и гледаха, други надничаха от прозорците на къщите, трети наблюдаваха от бойните кули. На улицата, измежду Сивите, имаше още жени, които държаха за ръце няколко ярко облечени деца. Всички те бяха със слънчобрани, а някои държаха и мечове, което беше тяхно право, стига да желаеха.
Недалеч от вратата стоеше и Кияма с петдесет от самураите си, които обаче не носеха сиви униформи.
