— Стой!
Офицерите се поклониха отсечено един на друг и си изредиха потеклото.
— Моля да се махнете от пътя ми.
— Моля да си покажете документите.
Този път Кафявите се хвърлиха незабавно в атака с бойния си вик „Торанага-а-а!“, в отговор на който се чу мощно „Яемо-о-он!“, и кървавата сеч започна. И отново мястото на всеки паднал Сив се заемаше от нов, хладнокръвно пристъпил напред от тълпата, докато и двадесетте Кафяви не паднаха мъртви.
Последният Сив избърса грижливо меча си, прибра го в ножницата си и препречи сам пътя на колоната. От групата Кафяви, които вървяха зад носилките, се отделиха двадесет души начело с офицер.
— Чакайте! — заповяда Марико. С посивяло лице тя слезе от носилката си, сгъна слънчобранчето, вдигна меча на Йошинака, извади го от ножницата и тръгна напред — сама. — Знаете коя съм! Махнете се от пътя ми!
— Аз съм Коджима Харутомо, капитан от шести полк. Моля да ме извините, но не можете да минете — отвърна с достойнство Сивият.
Тя се хвърли напред, но ударът й бе умело париран. Сивият се дръпна назад, ала продължи да се брани, макар че лесно можеше да я убие. Бавно започна да отстъпва, докато тя продължаваше да налита, но трябваше да си завоюва с бой всяка измината педя. Колоната колебливо тръгна след нея. Марико непрекъснато се опитваше да предизвика Сивия да се бие — настъпваше, замахваше, яростно нападаше, но самураят й се изплъзваше, избягваше ударите й, задържаше я, не нападаше, чакаше я да се изтощи. При това го вършеше много сериозно, с достойнство, като й оказваше полагаемата й се чест и уважение. Тя отново замахна силно, но той успя да отбие удара й, който би повалил някой по-неопитен боец, и отстъпи още една крачка назад. От нея се лееше пот. Един от Кафявите не се стърпя и понечи да й помогне, но офицерът тихо му нареди да не мърда — никой не биваше да се меси. Самураите и от двете страни чакаха с нетърпение сигнала, готови за бой.
Едно дете в тълпата се опита да скрие очи в полите на майка си, а тя нежно го отстрани и коленичи до него.
— Моля те, детето ми — гледай! Ти си самурай!
Марико знаеше, че няма да издържи още дълго. Беше се задъхала от усилието и усещаше около себе си нарастващата враждебност. След минута от стените бавно започнаха да се отделят все повече и повече Сиви и да пристъпват напред. Примката около колоната бързо се затегна. Няколко Сиви се опитаха да я обкръжат. Тя веднага се отказа от намерението си да пробие път напред, защото можеха много лесно да я хванат, обезоръжат и пленят, а това щеше незабавно да сложи край на всичките й планове. Кафявите също се втурнаха да й помагат, а някои от тях заеха позиции около носилките. Настроението на улицата вече беше зловещо, всеки бе решен да даде живота си, настървен от сладникавия дъх на кръвта. Колоната се бе източила от портата и Марико си даде сметка, че за Сивите няма да е никак трудно да им отрежат пътя назад и по този начин да им отнемат всякаква надежда за отстъпление.
— Чакайте! — извика тя. Поклони се леко на противника си, вдигна високо глава, обърна му гръб и се върна при Кири. — Много… Много съжалявам, но няма начин да си пробием път с бой през всички тези мъже — поне засега. — Тя дишаше тежко, думите излизаха със запъване от устата й. — Трябва… трябва да се върнем обратно. — По лицето й се стичаше пот. Тръгна покрай строените до стената самураи и когато стигна до Кияма, спря и му се поклони. — Тези хора ми попречиха да изпълня дълга си и да се подчиня на законния си господар. Не мога да живея с такъв срам, господарю, и по залез слънце ще извърша сепуку. Официално ви моля да ми бъдете, секундант.
— Не! Няма да го направите!
Очите й засвяткаха, а гласът й звънна безстрашно.
— Ако не ни позволят да се подчиним на волята на законния си господар, което е наше право, аз ще извърша сепуку по залез слънце!
Поклони се и се запъти към портата. Кияма също й се поклони, а след него и придружаващите го самураи. После всички на улицата, по кулите в крепостните стени, по прозорците и амбразурите й се поклониха почтително. Тя мина под свода, прекоси предния двор и влезе във вътрешната градина. Краката й я понесоха право към уединения малък чаен павилион, построен като селска колибка. Влезе вътре и щом остана сама, заплака беззвучно за мъжете, които бяха загинали.
Глава петдесет и шеста
— Колко е красиво, нали? — попита Ябу и посочи мъртвите долу.
— Моля? — не разбра Блакторн.
— Това беше стих, стихотворение. Разбирате ли „стих“?
— Знам думата, да.
— Стихотворение, Анджин-сан, не виждате ли?
Ако Блакторн знаеше как да се изрази, той би казал: „Не, Ябу-сан. Но чак сега ми стана ясно какво всъщност е била намислила — от момента, в който заповяда на Йошинака да убие първия самурай.“ Стих, казваш? Това беше отвратителен, безстрашен, безсмислен и изумителен ритуал, в който смъртта бе формализирана и неизбежна, както при испанската Инквизиция, и смъртта на всеки един от тези мъже беше само прелюдия към смъртта на Марико. Сега вече всички сме обречени, Ябу-сан — и вие, и аз, и крепостта, и Кири, и Очиба, и Ишидо. Всички! И то само защото тя е решила да доведе докрай нещо, което смята за необходимо. Кога ли е взела това решение? Отдавна. Или по-право Торанага е взел решението вместо нея.
— Съжалявам, Ябу-сан, нямам достатъчно думи.
Ябу почти него чу. Крепостните стени и улицата бяха стихнали, всички стояха неподвижни като статуи. После улицата постепенно оживя, хората заговориха с приглушени гласове, задвижиха се с плавни, бавни движения, слънцето отново запрепича, всички излязоха от своето вцепенение.
Ябу въздъхна, изпълнен с тъга.
— Истински стих, Анджин-сан — повтори той и напусна кулата.
Когато Марико вдигна меча от земята и тръгна сама напред, на Блакторн му идеше да скочи долу, да се втурне срещу противника й, да я защити, да простреля главата на Сивия, преди той да има Време да я убие. Но — като всички останали — и той нищо не направи. Не защото се страхуваше. Вече не се боеше от смъртта. Нейната храброст му показа колко е безсмислен този страх, пък и той отдавна се беше примирил с него — още през онази нощ в селото, когато посегна на живота си.
Тогава наистина щях да забия ножа в гърдите си. И оттогава страхът ми от смъртта се изличи — както тя ми беше обещала. „Неописуемата радост от живота може да се оцени само ако живееш на ръба на смъртта“ — каза тя.
Не си спомням как Оми е спрял ръката ми — помня само, че когато се събудих на другата сутрин, се чувствувах като новороден.
Очите му не се откъсваха от мъртвите — там долу на улицата. Можех да убия онзи Сив вместо нея, помисли си той, и може би още един, няколко, но винаги щеше да има още един и моята смърт нямаше да наклони везните. Не се боя от смъртта, отново си каза той. Само съм ужасен, че с нищо не мога да й помогна.
Сивите започнаха да прибират телата, отнасяйки се еднакво почтително и към Кафяви, и към Сиви. Много от самураите започнаха да се разотиват, сред тях бяха и Кияма с неговите хора, жените, децата и прислужничките си тръгнаха до една, като вдигаха прах с краката си. Обонянието му се изпълни с острия, леко зловонен мирис на смъртта, примесен със соления морски ветрец, ала умът му бе замъглен от мисълта за нея и нейната храброст, която го изпълваше с неуловима топлота. Той погледна слънцето, прецени го — до залез оставаха шест часа. Тръгна към стъпалата.
— Анджин-сан! Къде отивате, моля?
Той се обърна — беше забравил за охраната си от Сиви. Капитанът го гледаше изпитателно.
— А, извинете. Отивам там! — И посочи двора. Сивият капитан се замисли за миг, после кимна неохотно.
— Добре. Моля след мен.
