В двора той ясно усети как Кафявите настръхнаха при вида на Сивите. До портата стоеше Ябу и наблюдаваше прибирането на колоната. Кири и Садзуко си вееха с ветрила, а дойката кърмеше детето. Бяха насядали на постлани набързо рогозки и възглавнички, нахвърляни на сянка върху верандата. Встрани се гушеха носачите, наклякали в плътна, смутена групичка около багажа и товарните коне. Той се запъти към градината, но пазачите го спряха.
— Съжаляваме, но там сега не може, Анджин-сан.
— Да, разбира се — върна се той назад. Улицата се изпразваше, макар че не по-малко от петстотин Сиви не помръдваха от местата си, настанили се удобно — клекнали или седнали с кръстосани крака в широк полукръг, с лице към портата. Последният Кафяв премина под свода.
— Затворете портата и я залостете! — провикна се Ябу.
— Моля да ме извините, Ябу-сан — обади се един офицер, — но Тода-сама нареди да остане отворена. Каза да я охраняваме от всички, но да остане отворена.
— Сигурен ли сте? Офицерът настръхна. Беше спретнат, с решителен израз на лицето, тридесетина годишен, с издадена брадичка, мустаци и брада.
— Моля да ме извините — разбира се, че съм сигурен.
— Благодаря. Нямах намерение да ви засегна. Вие сте старши офицер?
— Да. Тода-сама ме удостои с доверието си. Но вие, разбира се, сте по-старши от мен.
— Аз съм командуващ, но вие отговаряте в момента.
— Благодаря, Ябу-сама, но командуващ е Тода-сама. Вие сте старши офицер. За мен би било чест да ви бъда заместник. Ако ми позволите.
— Позволявам, капитане — тъжно се съгласи Ябу. — Много добре съзнавам кой командува. Как ви е името?
— Сумийори Табито.
— Първият Сив не се ли казваше също Сумийори?
— Да, Ябу-сан. Беше мой братовчед.
— Когато сте готов, капитан Сумийори, повикайте всички офицери на съвет.
— Разбира се, господарю. С нейно разрешение.
Двамата мъже погледнаха към жената, която влезе в двора. Беше възрастна, самурай, и се подпираше с очевидна болка на бастуна си. Косата й беше снежнобяла, ала гърбът й беше изправен. Приближи се до Кирицубо. Прислужничката й пазеше сянка с чадърче.
— Добър вечер, Кирицубо-сан — поздрави тя. — Аз съм Маеда Ецу, майка на Маеда-сама, и споделям възгледите на Тода-сама. С нейно позволение бих желала да имам честта да чакам заедно с нея.
— Моля ви, седнете и бъдете добре дошли — каза Кири.
Една от прислужничките донесе възглавничка и заедно с личната прислужничка на старицата й помогнаха да седне.
— А, така е добре, много по-добре — въздъхна с облекчение беловласата жена и подтисна едно болезнено изохкване. — Ставите ме болят — с всеки изминал ден стават все по-зле. Но така ми е добре, благодаря.
— Желаете ли чай?
— Първо чай, а след това и саке, Кирицубо-сан. Много саке. Всички тези преживявания предизвикват силна жажда, не мислите ли?
Други жени самураи се откъсваха от разотиващата се тълпа и се връщаха назад през редиците на Сивите, заставаха в прохладната сянка. Някои от тях се поколебаха и промениха решението си, но скоро на верандата се насъбраха четиринадесет жени, две от тях с деца.
— Моля да ме извините, аз съм Ачико, съпруга на Кияма Нагамаса. Аз също искам да се прибера у дома — свенливо се обади младо момиче, хванало за ръка малкото си момченце. — Искам да се прибера при съпруга си. Мога ли да ви помоля за разрешение да остана?
— Но Кияма-сама много ще се разсърди, ако останете тук.
— О, Кирицубо-сан, извинете, но дядо почти не ме познава. Аз съм съпруга на един негов далечен внук. Убедена съм, че не го интересува какво правя, а пък аз от месеци вече не съм виждала съпруга си и също не ме интересува кой какво ще каже. Тода-сама е права, нали?
— Да, Ачико-сан, права е — обади се старата Ецу-сан, твърдо решила да овладее положението. — Разбира се, че сте добре дошли, детето ми. Елате, седнете до мен. Какво хубаво момченце имате.
Останалите жени се съгласиха в хор с нея, а другото дете, четиригодишно момченце, пристъпи напред и изписука натъжено:
— Нали и аз съм хубаво момченце?
— Хубав си, дума да не става! — засмя се Ецу-сан. Кири избърса една сълза от окото си.
— А така, че иначе всичко започна да става прекалено сериозно. — Тя се закиска.
— Ах, почтени дами, за мен е голяма чест да ви посрещна в нейния дом. Сигурно умирате от глад. Вие сте права, Ецу-сан, цялата тази работа предизвиква силна жажда.
Тя изпрати прислужничките да донесат ядене и пиене, запозна жените, възхити се от красивото кимоно на една и чадърчето на друга. След малко всички вече бъбреха оживено — доволни и жизнерадостни като ято пъстроцветни папагали.
— Не, един мъж не може да разбере жените! — изсумтя Сумийори, невярващ на очите си.
— Така е — съгласи се Ябу.
— Няма и минута — до една бяха наплашени, облени в сълзи, а ето ги сега… Когато Марико-сан вдигна меча на Йошинака, имах чувството, че сърцето ми ще се пръсне от гордост.
— Да. Жалко, че последният Сив беше такъв майстор с меча. Тя щеше да се справи с някой по- слаб.
— Сумийори си разтърка брадата — засъхващата пот дразнеше кожата му.
— Какво щяхте да направите на негово място?
— Щях да я убия и да се нахвърля срещу Кафявите. Прекалено много кръв се проля. Едва се сдържах да не насека на парчета Сивите около мен, горе на кулата.
Жените избухнаха в смях — двете момченца бяха започнали важно да се разхождат напред-назад по верандата, а алените им кимона танцуваха, развети от лекия ветрец.
— Приятно е да видиш тук деца, но благодаря на боговете, че моите са на сигурно място в Йедо — продължи Сумийори.
— Да.
Ябу замислено погледна жените.
— И аз това се питам — тихо прошепна Сумийори.
— И как си отговаряте?
— Отговорът е вече само един. Ако Ишидо ни пусне, добре. Ако Марико-сан напразно си направи сепуку, тогава… тогава ще помогнем на всички тези дами лесно да се отправят в безкрая и ще започнем избиването. Защото те няма да искат да живеят.
— Някои може да искат — каза Ябу.
— Това ще решите по-късно, Ябу-сан. Но ще бъде от полза за нашия господар, ако всички си направят сепуку. Включително и децата.
— Така е.
— След това ще поставим постове по стените и призори ще разтворим портата. До пладне ще се бием. Това ще е достатъчно. Останалите живи ще се приберат тук и ще подпалят тази част от крепостта. Ако оживея, за мен ще е чест да ми бъдете секундант.
— Разбира се.
Сумийори се ухили.
— Това ще разпокъса империята — всички тези убийства и извършени сепуку. Ще пламнат като пожар и ще погълнат Осака, не мислите ли? Смятате ли, че това ще забави пристигането на Божествения? Дали не е именно това замисълът на нашия господар?
— Не знам, Сумийори-сан. Аз сега ще се прибера за малко вътре. Повикайте ме веднага щом се появи Марико-сан. — Той се запъти към Блакторн, седнал замислен на стъпалата.
— Чуйте, Анджин-сан — започна Ябу, като се оглеждаше предпазливо. — Може би имам план. Таен.
