Ябу тичаше по широкия коридор в западното крило към спалните помещения. Зави зад ъгъла и рязко спря, като се подхлъзна. Многобройните самураи пред него бяха притиснати от свирепата контраатака на нападателите, спуснали се от горния етаж.
— Какво става? — опита се той да извиси глас над всеобщата бъркотия, защото тук не очакваше да види нинджа — само долу.
— Нападат ни от всички страни — задъхано го осведоми един самурай. — Тия се появиха отгоре.
Ябу изруга, разбрал, че е измамен и не е бил посветен в целия план на нападението.
— Къде е Сумийори?
— Трябва да е убит — онази част там вече е в техни ръце, господарю. Добре, че поне вие сте успели да се измъкнете. Трябва да са се появили малко след като сте си тръгнали. Но защо ни нападат нинджа.
Мощен рев отвлече вниманието му. В далечния край на коридора Кафявите се втурнаха в нова контраатака в подкрепа на самураите, които се биеха с копия и караха нинджа да отстъпват. Ала и те незабавно бяха обвити в облак от шурикени и не след дълго вече се гърчеха от отровата, запречвайки пътя. Останалите Кафяви тутакси се оттеглиха, за да се прегрупират.
Ябу, който беше вън от всякаква опасност, се разкрещя:
— Деветте стрелци с лъкове!
Няколко души хукнаха да изпълнят заповедите му.
— Защо е това нападение? Защо са тъй многобройни? — продължаваше да се чуди самураят, от разцепената му буза струеше кръв. Обикновено омразните манджа нападаха поединично или на групички от по няколко души, за да могат да изчезнат също тъй бързо, както се и появяваха, веднага щом изпълнеха задачата си.
— Не знам — отвърна Ябу.
В тази част на крепостта цареше пълна суматоха. Кафявите все още не успяваха да съгласуват действията си и все още бяха смаяни от страхотната бързина и неочакваност на атаката.
— Ако… Торанага-сама беше тук, щеше да е ясно защо Ишидо е наредил такова внезапно нападение, но сега… защо? — продължаваше да се чуди самураят. — Няма кой друг… — Той млъкна, внезапно проумял. — Те са дошли за нея — за Тода-сама!
Ябу се опита да го надвика, но човекът вече ревеше с пълно гърло:
— Дошли са за нея, Ябу-сан. За Тода-сама!
И веднага поведе част от самураите към източното крило. Ябу се поколеба, но ги последва.
За да стигнат източното крило, трябваше да минат през централната площадка, където нинджа вече държаха положението в свои ръце. Навсякъде се търкаляха мъртви самураи. Настървени от мисълта, че дълбоко уважаваната Тода-сама е в опасност, те пробиха кордона с първата си стремителна атака, ала нинджа бързо им видяха сметката. Техните другари веднага заеха местата им и новината бързо се разпространи, така че Кафявите удвоиха усилията си. Ябу се втурна да ръководи битката, като внимаваше да не пострада. Един нинджа разпра походната си торба, запали от факела на стената фитила на една кратунка и я метна към Кафявите. Тя се удари в стената и избухна, разпръсквайки огън и пушек. Същият нинджа поведе останалите в контраатака, която превърна Кафявите в горяща, обезумяла маса. Прикривани от пушека, от горния етаж заприиждаха нови подкрепления от нинджа.
— Оттегли се и се прегрупирай! — крещеше Ябу в един от коридорите на главната площадка, като се опитваше да задържи, доколкото му беше възможно, самураите, предполагайки, че Марико е вече пленена и сега я отнасят, долу в мазето. Всеки момент очакваше да чуе уговорения, тръбен звук, който щеше да оповести победата, да даде знак на нинджа да прекратят нападението и да се оттеглят. В следващия миг група Кафяви се метнаха по стълбата от горния етаж в самоубийствена атака и разкъсаха кордона. Загинаха на място, но ги последваха други, които също не се подчиниха на заповедта на Ябу и се хвърлиха в настъпление. Полетяха още бомби и гоблените на стените пламнаха. Пламъците зализаха стените, от искрите се подпалиха и рогозките. Един нинджа с неистов писък се превърна в жив факел. Запали се и кимоното на един самурай, но той се хвърли върху най-близко стоящия нинджа и двамата изгоряха заедно. Горящ самурай сечеше с меча си като с бойна брадвичка и се опитваше да пробие път между облечените в черно нападатели, следван от десетина свои другари. Двама паднаха в самото начало, трима се търколиха смъртно ранени, ала останалите се изскубнаха и хукнаха към източното крило. След малко ги последваха още десет. Ябу поведе новата, вече безопасна атака, тъй като нинджа стегнато се оттеглиха към долния етаж откъдето можеха да се измъкнат. Започна битката за задънения коридор в източното крило.
В малката стаичка всички бяха вперили очи във вратата. Чуваха как нинджа стържат по пантите и самата врата. Последва яростно думкане и рязък, макар и приглушен глас. Две от прислужничките захълцаха.
— Какво каза? — попита Блакторн. Марико облиза пресъхналите си устни.
— Казаха… да отворим вратата и да се предадем, иначе… ще я взривят.
— Могат ли да го направят, Марико-сан?
— Не знам… Могат, разбира се, с барут и… — Марико посегна към пояса си, но той беше празен. — Къде е ножът ми?
Всички жени посегнаха към камите си. И тази на Кири липсваше. Садзуко също се оказа обезоръжена, както и Ачико, и Ецу-сан. Блакторн беше заредил пистолета си и държеше дългия си меч. Късият бе паднал някъде по време на бягството към стаичката.
Приглушеният глас ставаше все по-яростен и настойчив и всички очи в стаята се отместиха от вратата към Блакторн. Но Марико разбра, че е предадена и е настъпил сетният й час.
— Той казва, че ако отворим и се предадем, ще пуснат всички освен вас. — Марико отметна кичур от косата си, паднал над очите й. — Искат ви за заложник. Нищо друго…
Блакторн пристъпи напред да отвори вратата, ала тя решително му препречи пътя.
— Не, Анджин-сан, това е само капан. Много се извинявам, но вие изобщо не им трябвате — трябвам им аз! Не им вярвайте. Аз не вярвам на нито една тяхна дума.
Той й се усмихна, докосна я леко и посегна към едно от резетата.
— Дошли са за мен, не за, вас — всичко е измама, вярвайте ми: Кълна се! Не им вярвайте, моля ви! — И тя внезапно сграбчи меча му. Почти го беше извадила от ножницата, преди Блакторн да осъзнае какво е намислила.
— Не! — извика той. — Спрете!
— Не ме предавайте! Нямам нож! Моля ви, Анджин-сан!
Тя се опита да се изтръгне от ръцете му, но той я вдигна високо, махна я от пътя си и посегна към горното резе.
—
— Моля ви, Анджин-сан, клопка е, за бога!
Той дръпна горното резе.
— Искат да ме хванат жива! — пищеше неистово Марико. — Не разбирате ли? Трябва да ме пленят, как не виждате. Ако ме хванат жива, тогава всичко ще бъде напразно — утре Торанага трябва да пресече границата… Моля ви, капан е, пред бога ви…
Ачико я беше прегърнала и се опитваше да я вразуми, дърпаше я далеч от вратата, като в същото време му правеше знаци да отвори.
—
Блакторн дръпна средното резе.
— За бога! Не правете смъртта на всички паднали безсмислена! Помогнете ми! Спомнете си клетвата!
Смисълът на думите й изведнъж достигна до него и той панически върна резетата на мястото им.
— Но защо им е…
Яростно думкане по вратата прекъсна думите му. Удряха с нещо желязно по желязната обшивка, след това отново се чу същият глас, още повече разгневен. Всички други звуци заглъхнаха. Жените се втурнаха към най-отдалечената стена и се сгушиха до нея.
— Дръпнете се от вратата! — извика Марико и също се втурна натам. — Ще я взривят!
