да не излизаше никакъв звук. Останалите не откъсваха очи от него. Когато изпълни дълга си към нея, направи усилие да стане на крака и успя. Ала в главата му избухнаха червени и лилави огньове и той изгуби съзнание. Добронамерени ръце го подхванаха и сложиха да легне на пода.
— Умря ли? — обезпокои се Ябу.
— Почти, Ябу-сама. Не знам как са ушите му, може да има вътрешен кръвоизлив — отвърна лекарят.
Един от самураите притеснено се обади:
— Трябва да побързаме да ги изнесем оттук. Огънят може да ни отреже пътя.
— Да — съгласи се Ябу.
Отвън го извика друг разтревожен самурай и той забърза натам.
Старата Ецу-сан лежеше, подпряна на стената, сгушена като дете в прегръдките на прислужницата си. Лицето й беше посивяло, очите й сълзяха, но тя опита да съсредоточи погледа си върху Ябу.
— Касиги Ябу-сан?
— Да, Ецу-сан?
— Вие ли сте старши офицер?
— Да, Ецу-сан.
— Повдигнете ме — обърна се старицата към прислужничката си.
— Не бива, лекарят…
— Повдигни ме!
Самураите гледаха как тя става, подкрепяна от прислужницата си.
— Чуйте ме! — Гласът й проехтя в настъпилата тишина, макар и прегракнал и немощен. — Аз, Ецу Маеда, съпруга на Ариноси Маеда, господар на Нагато, Ивами и Аки, заявявам, че Марико-сама се лиши от живота си, за да не допусне да бъде позорно заловена от тези безчестни хора! Също така заявявам, че… че Ачико Кияма предпочете да се нахвърли върху нинджа и да умре, отколкото да рискува позора на пленничеството… че ако не беше този храбър варварин-самурай, Тода-сама сега щеше да е пленена и опозорена. А всички ние, оцелелите, му дължим признателност за своя живот, също и нашите господари, задето ни спаси от позор… Обвинявам публично генерал Ишидо в организирането на това позорно нападение… в предателство към наследника и Очиба-сама… — Гласът на старицата потрепера и почти заглъхна, а момичето до нея захълца и я стисна още по-здраво. — И… го обвинявам, че е предал тях и Съвета на регентите. Приканвам всички да бъдете свидетели, че не мога да живея повече с този срам…
— Не, господарке, не! — заплака момичето. — Няма да ви позволя…
— Дръпни се! Касиги Ябу-сан, моля да ми помогнете. Дръпни се, момиче.
Ябу вдигна Ецу-сан на ръце — тя почти не тежеше — и заповяда на прислужницата да се отдръпне. Момичето се подчини.
Старата жена страдаше от мъчителни болки и едва дишаше.
— Потвърждавам истинността на тези слова със собствената си смърт — продължи тя едва чуто и погледна към Ябу. — За мен ще е чест, ако… ако ми бъдете секундант. Моля ви да ми помогнете да се кача на стената.
— Не, Ецу-сан, няма защо да умирате.
Тя извърна лице от останалите и му прошепна:
— Аз и без това умирам, Ябу-сама. Усещам как отвътре ми изтича кръвта… нещо се е скъсало там… от експлозията… помогнете ми да изпълня дълга си… аз съм стара, полза от мен вече никаква, а от двадесет години болката е моя вярна спътница. Нека със смъртта си помогна на нашия господар. — В старите очи блесна искрица. — Нали?
Той нежно я вдигна и гордо застана до нея на стената. Ниско долу се виждаше дворът. Помогна й да се изправи. Всички й се поклонила.
— Казах истината. И я потвърждавам със смъртта си — повтори тя с потреперващ глас. После затвори блажено очи и се хвърли да посрещне смъртта.
Глава петдесет и осма
Регентите имаха заседание в Голямата зала на втория етаж на главната кула. Ишидо, Кияма, Дзатаки, Ито и Оноши. Изгряващото слънце хвърляше дълги сенки и въздухът беше все още напоен с тежкия мирис на пожара. Присъствуваше и Очиба, също силно разтревожена.
— Много съжалявам, височайши генерале, но не съм съгласен — каза Кияма с несигурен глас, сякаш на гърлото му беше заседнала буца. — Не може да се държите така, сякаш извършеното от Тода-сама сепуку, храбростта на моята внучка и думите на Маеда-сама преди тържествената й смърт са нищо. Да не говорим за това, че загинаха сто четиридесет и седем самураи на Торанага и че онази част от крепостта е почти унищожена. Не можете да се държите така, сякаш всичко това не е било!
— Съгласен съм — додаде Дзатаки. Беше пристигнал предния ден сутринта от Такато и като му разказаха за сблъсъка между Марико и Ишидо, тайно се зарадва. — Ако я бяхте пуснали да си отиде още вчера, както ви посъветвах, сега нямаше да сме в такова неприятно положение.
— Работата съвсем не е толкова сериозна, колкото си мислите — отговори Ишидо през зъби, с почти стиснати устни, и Очиба го ненавиждаше в този момент, задето се бе провалил и ги беше забъркал всички в тази отвратителна каша. — Нинджа са търсели плячка.
— Варваринът ли е плячка? — присмя се Кияма. — Ще предприемат такова невиждано нападение заради някакъв си варварин?
— Че защо не? За него може да се поиска откуп. — Ишидо ги загледа втренчено, напрегнато. Кияма беше седнал срещу Ито Терудзуми и Дзатаки. — Християните в Нагасаки биха дали много, за да го получат жив или мъртъв.
— Не е изключено — съгласи се Дзатаки. — Варварите често действуват по този начин.
— Нима твърдите, че това подло нападение е било замислено и платено от християните? — натъртено и заплашително попита Кияма.
— Казах, че не е изключено.
— Да, но вероятността никак не е голяма — побърза да се намеси Ишидо, който се боеше да не би някоя открита караница да наруши и без това нестабилното равновесие между регентите. Той все още не можеше да се съвземе от удара, че шпионите му са пропуснали да доложат за тайното скривалище на Торанага, и продължаваше да недоумява как е било възможно да го построят в такава тайна. — Затова предполагам, че нинджа са търсели плячка.
— Много разумно предположение и твърде правдоподобно — заяви Ито със злобен блясък в очите. Беше дребно човече на средна възраст, въоръжен с богато украсени мечове, макар че и той като всички останали бе измъкнат направо от леглото. Беше гримиран като жена, а зъбите му бяха почернени. — Да, височайши генерале. Само че нинджа вероятно е нямало да искат откупа за него в Нагасаки, а в Йедо — от Торанага. Нали е негов васал?
Ишидо свъси вежди при споменаването на омразното име.
— И аз съм на мнение, че трябва да поговорим за Торанага, а не за нинджа. Нищо чудно той да е поръчал покушението. Достатъчно е вероломен за подобен ход.
— Той никога не би прибягнал до услугите на нинджа — възрази решително Дзатаки. — Предатели може да използува, но не и тази сган. Това подобава на търговците… или варварите, ала не и на Торанага.
Кияма гледаше Дзатаки с омраза.
— Нашите португалски приятели никога не биха се намесили във вътрешните ни работи! Никога!
— Ами ако ви кажа, че те и — или — техните свещеници са влезли в заговор с един даймио-християнин от Кюшу да тръгнат срещу нехристияните? При това войната щяла да бъде подкрепена от чуждестранно нашествие.
— Кой? Хайде, кажете! Имате ли доказателства?
— Все още не, Кияма-сама, но слуховете вече се носят и един ден ще получа нужните доказателства! — И Дзатаки отново се обърна към Ишидо: — Какво можем да направим във връзка с нападението на нинджа! Как да излезем от това положение? — попита той и погледна към Очиба. Тя не откъсваше погледа си от Кияма, после го прехвърли върху Ишидо, сетне отново загледа Кияма. Дзатаки си помисли, че тя бе по-
