Шогун

— Не знам. Но ако посещението на Божествения се отложи с един месец… Ние сме безсилни. Торанага е известен майстор на всякакви подмолни интриги. Според мен е способен на всичко — дори да се намеси в работите на Сина на небето.

В стаята се възцари гробно мълчание. Последствията от подобно нещо бяха ясни на всички.

— Моля да ме извините, но… тогава какво ще правим? — изрече Очиба въпроса, който беше в мислите на всички.

— Тогава война! — твърдо обяви Кияма. — Ще започнем мобилизацията още днес — в пълна тайна. Ще изчакаме посещението да се отложи, което сигурно ще стане. Това ще ни послужи като сигнал, че Торанага е въздействувал по някакъв начин на Сина на небето, и в същия ден ще тръгнем срещу Кванто — още през дъждовния период. Изведнъж подът се разтърси.

Първият трус беше слаб и продължи само няколко секунди, но гредите изскърцаха зловещо. Последва втори, по-силен. В каменната стена се появи пукнатина. От тавана се посипа прах. Дървените подпори и колони заскърцаха, после от покрива се отрониха керемиди и се разбиха долу на двора.

На Очиба й призля и тя се запита дали нейната карма не е била да бъде погребана днес под развалините. Вкопчи се отчаяно в разлюления под и зачака като всички други в крепостта — като всички в града и на корабите — истинския, големия трус.

Но той не дойде. Земетресението свърши. Животът се възобнови. Радостта, че са живи, отново се разля по жилите им и дружният им смях отекна в кулата. Всички изведнъж разбраха, че този път — за този час, за този ден — страшното ги е отминало.

— Шигата га най — обади се пръв Ишидо, все още напрегнат.

— Да — съгласи се възторжено Очиба.

— Хайде да гласуваме — предложи Ишидо, опиянен от удоволствието, че е жив. — Аз съм за война.

— И аз!

— И аз!

— И аз!

— И аз!

Когато Блакторн дойде на себе си, първата му мисъл беше, че Марико е мъртва. Спомни си как умря и защо. Беше положен върху футони, охраняваха го Сиви, таванът над главата му беше от греди, ослепяващото слънце дразнеше очите му, а тишината беше зловеща. Лекарят го гледаше изпитателно. Първият му голям страх премина.

Мога да виждам.

Лекарят се усмихна и каза нещо, но Блакторн не го чу. Опита се да стане, но го прониза жестока болка, която сякаш удари камбана в мозъка му. В устата си усещаше острия кисел привкус на барут и цялото тяло го болеше.

За миг отново загуби съзнание, после усети как грижливи ръце го повдигат, допират чаша да устните му и той отпи от леко стипчивия жасминов чай, който отми вкуса на барут от устата му. С усилие на волята си отвори очи. Лекарят отново каза нещо, а той пак не го чу и започна пак да го обзема същият ужас, но той го овладя. Спомни си експлозията, умиращата Марико, как преди смъртта й даде опрощение, което нямаше право да й даде. Нарочно пропъди тази мисъл и си наложи да мисли за другата експлозия — за онази, която го издуха от кораба в морето, след като Олбан Карадок остана без крака. И тогава бе усетил същия звън в ушите, същата болка и безмълвие, но след няколко дни слухът му се възвърна.

Няма защо да се тревожиш, каза си той. Поне засега.

Видя удълженията на сенките и цвета на светлината. Значи, е малко след зазоряване, реши Блакторн и отправи още една благодарност към всевишния, задето зрението му не бе засегнато.

Устните на лекаря отново замърдаха, но никакъв звук не можа да проникне през оглушителния звън в ушите му.

Той старателно опипа лицето, устата и челюстите си. Не усети болка — значи, нямаше поражения. След това врата, ръцете и гърдите. И там нямаше рани. После накара ръцете си да слязат по-надолу — към слабините. Там също му нямаше нищо и той отново благослови небето, че не беше осакатен в тази част като нещастния Олбан Карадок, който отгоре на всичко бе останал жив и с пълното съзнание какво се бе случило с него.

Почина си за миг — главата му сякаш щеше да се разцепи. След това започна да опипва краката си. Всичко сякаш си беше на мястото. Внимателно постави ръце върху ушите си и ги натисна, като същевременно отвори уста и преглътна, после леко се прозя и се опита да си прочисти ушите. Ала от това острата болка само се увеличи.

Ще чакаш ден и половина, каза си той, и десет дни, ако трябва, а дотогава няма да се страхуваш.

Лекарят го докосна — устните му се движеха.

— Не чувам, моля да ме извините — спокойно изрече Блакторн, но чу думите само в главата си.

Лекарят кимна и отново каза нещо. Сега вече Блакторн прочете по устните му: „Разбирам. Спете.“

Ала много добре знаеше, че няма да може да заспи. Трябваше да измисли някакъв план. Трябваше да стане, да напусне Осака и да замине за Нагасаки — да наеме артилеристи и моряци, за да превземе Черния кораб. Нямаше за какво друго да мисли, какво друго да си спомня. Вече нямаше причини, заради които да се прави на самурай или на японец. Беше свободен, приключил с всичките си дългове и приятелства. Защото нея я нямаше.

Повдигна глава и отново го прониза същата ужасна болка. Превъзмогна я и седна. Стаята се завъртя около него и той смътно си спомни, че бе сънувал Анджиро по време на земетресението, когато земята се гърчеше и той скочи в пропастта да спаси нея и Торанага — за да не ги погълне същата тази земя. Спомни си като наяве студената лепкава влага и усети осезателно вонящия дъх на смъртта, който лъхаше от земната пукнатина, а в съня му Торанага беше огромен, чудовищен и се смееше гръмогласно.

Принуди очите си да виждат. Стаята спря да се върти и чувството за гадене изчезна.

— Чай, додзо — произнесе той, тъй като пак взе да усеща вкуса на барут в устата си. Някой го повдигна и му даде да пие, а той протегна ръце и му помогнаха да стане. Сам щеше да падне. Тялото му беше една голяма болка, но сега вече знаеше със сигурност, че нищо не бе счупено — нито вътре, нито отвън — и освен слуха му друго не беше пострадало. Обаче почивката, масажите и времето щяха да оправят и това. За кой ли път отправи благодарност към всевишния, че не бе ослепял или осакатял, че бе останал жив. Сивите му помогнаха да седне и той се отпусна безсилно назад. Не забеляза, че слънцето се бе изместило значително от момента, в който се отпусна назад, до мига, в който отново отвори очи.

Интересна работа, каза си след малко Блакторн, като измери сянката — не съзнаваше, че бе спал. Бях убеден, че е на разсъмване. Очите ми играят номера. Всъщност наближава краят на обедната вахта. Това отново му напомни за Олбан Карадок и ръцете му още веднъж опипаха цялото му тяло, за да се увери, че не е сънувал и наистина не бе осакатен.

Някой го докосна и той вдигна поглед. Ябу надничаше в лицето му и нещо му говореше.

— Съжалявам — бавно произнесе Блакторн. — Още не мога да чувам, Ябу-сан. Скоро ще съм добре. Ушите болят.

Ябу кимна и свъси вежди. После двамата с лекаря поговориха и Ябу му обясни със знаци, че скоро ще се върне, а той да си почива. И си тръгна.

— Баня, моля, и масаж — каза Блакторн.

Вдигнаха го и го отнесоха в банята. Той се унесе под успокоителните пръсти, а тялото му се разтапяше от топлината, нежния допир и благовонните масла, които втриваха в кожата му. През цялото време мозъкът му кроеше планове.

Докато спеше. Сивите го вдигнаха заедно с леглото-носилка и го отнесоха във вътрешните покои на главната кула, ала той не се събуди, замаян от умората и упойващите билки.

— Тук ще бъде в безопасност, Очиба-сама — каза Ишидо.

— От Кияма ли? — попита тя.

— От всички християни.

Ишидо махна на охраната да си отваря очите и тръгна пред нея към огряната от слънцето градина.