— Заповядано ви е да напуснете Япония, иначе ще бъдете отлъчени!
— Хайде, хайде, ваше преосвещенство, нито съм отлъчен, нито някога ще бъда отлъчен. Разбира се, приемам документа, освен ако не е остарял вече. Издаден е на 16 септември 1598 година — оттогава има близо две години. Трябва да се провери — прекалено е важен, за да се приеме ей така, — а за проверка ми трябват най-малко четири години.
— Разбира се, че не е остарял!
— Грешите. Господ ми е свидетел, вярвам, че вече е остарял. След няколко седмици — най-много един-два месеца — ние най-сетне ще имаме наш архиепископ в Япония. Испански архиепископ! Писмата, които получих от Манила, съобщават, че кралският указ се очаква всеки момент. Може да го получат и със следващата поща.
— Не е възможно! Това е португалска територия и наша епархия!
— Беше. Беше езуитска епархия. Но вече не е. С помощта на нашите братя и с божията помощ испанският крал е видял сметката на вашия генерал в Рим.
— Това е изключено! Лъжи и слухове! Подчинете се на заповедите на папата, иначе ще погубите безсмъртната си душа!
— Ще се подчиня, ще се подчиня. Още днес ще изпратя писмо, обещавам ви. А междувременно очакваме пристигането на испански архиепископ, испански вицекрал и Черен кораб — също испански! И това е включено в кралския указ. Ние също имаме високопоставени приятели и те най-сетне са надделели над езуитите — веднъж за винаги! Да ви помага бог, ваше преосвещенство.
И фра Перес стана и излезе.
Солди го проследи с поглед от прозореца на канцеларията си, след което забърза към големия кабинет. Цветът на лицето на дел Аква го изплаши и той хукна към гарафата, сипа малко бренди в една чаша и му я подаде.
Но дел Аква само поклати глава и продължи да гледа с празен поглед в пространството. През последните години се дочуваха обезпокоителни слухове от представителите им в двора на крал Филип в Испания за растящото влияние на враговете на Братството.
— Не е вярно, ваше високопреосвещенство! Невъзможно е испанците да дойдат тук! Не е възможно!
— Всичко е възможно. Напълно! — Дел Аква докосна папската заповед. — Този папа може да е вече мъртъв, нашият генерал също… — Той стана и се изправи в целия си гигантски ръст. — А междувременно ще се готвим за най-лошото и ще се стараем, доколкото можем. Изпрати брат Микаел веднага да доведе Кияма.
— Да, ваше високопреосвещенство. Но колкото до Кияма, Микаел едва ли ще може…
— Кажи му да заповяда на Кияма, ако трябва и в името на господа бог! Ние сме Христово войнство и тръгваме на война — божия война! Побързай!
Глава петдесет и девета
— Анджин-сан?
Блакторн чу името си насън. Идваше много отдалече и ехото продължи да кънти в главата му.
—
Отново чу името си, някаква ръка го докосна, очите му се отвориха и той ги присви, за да вижда по- добре в призрачната светлина на зората. После изведнъж дойде в съзнание и седна в постелята. Лекарят беше коленичил до леглото му. Кирицубо и Очиба бяха застанали недалеч и го гледаха втренчено. Фенерите топло примигваха.
Лекарят отново го заговори. В ушите му продължаваше да звънти и гласът достигаше до него тих, но този път разбра, че грешка няма — отново чуваше. Неволно докосна ушите си с ръце и ги натисна, сякаш да ги затвори. Болката незабавно избухна в главата му и възпламени ярки искри, многоцветни светлини и яростно пулсиране.
— Извинете — промърмори той и зачака болката да заглъхне. — Извинете, уши болят. Но чувам — разбирате, нали, доктор-сан? Чувам малко. Извинете, какво казахте?
Той се вгледа в устните му, за да помогне на слуха си.
— Кирицубо-сама и Очиба-сама искат да знаят как сте.
— А!
Блакторн ги погледна. Чак сега забеляза, че са облечени много официално. Кирицубо беше цялата в бяло, само на главата си имаше зелен шал. Кимоното на Очиба беше маслено-зелено, без украшения и мотиви, а дългият й, тънък като паяжина шал беше чисто бял.
— По-добре, благодаря — обърна се той към тях, разтревожен от бялото в облеклото им. Едва тогава забеляза светлината отвън и осъзна, че няма да се смрачи, както той си мислеше, а всеки момент ще се зазори. — Доктор-сан, аз спя ден и нощ?
— Да, Анджин-сан, един ден и една нощ. Легнете пак, моля. — Лекарят взе китката му в ръка и притисна дългите си пръсти към пулса му, заслуша се в деветте пулса — три на повърхността, три по средата и три дълбоко вътре, — както учеше от незапомнени времена китайската медицина.
Всички в стаята чакаха напрегнато диагнозата. Най-сетне лекарят кимна доволно.
— Всичко изглежда добре, Анджин-сан. Не сте ранен тежко, нали разбирате? Много болка в глава, нали?
Той се обърна и взе подробно да обяснява нещо на двете жени.
— Анджин-сан — обади се Очиба. — Днес погребението на Марико-сан. Знаете ли какво е „погребение“?
— Да, Очиба-сама.
— Добре. Погребението й е веднага след зазоряване. Ако желаете, можете да отидете.
— Да, благодаря. Да, моля, аз също ще отида.
— Добре тогава.
И Очиба заръча на лекаря да внимава много с пациента си. След това се поклони учтиво на Кирицубо, усмихна се на Блакторн и си тръгна. Кири я изчака да излезе.
— Всичко добре ли е, Анджин-сан?
— Глава зле, Кирицубо-сама. Много съжалявам.
— Моля да ме извините, но исках да ви благодаря. Разбирате ли ме?
— Дълг. Само дълг. Провал. Марико-сама мъртва.
Кири му се поклони най-почтително.
— Не е провал. Не, съвсем не. Благодаря, Анджин-сан. За нея, за себе си и за другите. Ще говорим пак, но по-късно. Благодаря.
И тя също си тръгна.
Блакторн се стегна и се изправи на крака. Болката в главата беше непоносима и му идеше чак да се разкрещи. Стисна устни. Гърдите много го боляха, започна да му се повдига. След малко гаденето премина и на негово място остана неприятен вкус в устата. С голямо усилие задвижи крака, отиде до прозореца и се хвана за перваза, защото отново му се доповръща. Изчака малко и взе да се разхожда напред-назад из стаята, но това не му помогна — болката в главата и гаденето останаха.
— Добре съм, благодаря — повтори той, но се отпусна върху леглото с облекчение.
— Ето, изпийте това. Ще ви стане по-добре.
Лекарят му подаде с добродушна усмивка пълната чаша. Блакторн отпи от течността, която миришеше на сухи фъшкии и плесенясали водорасли, примесени със стари листа, ферментирали от лятната жега. А вкусът беше далеч по-неприятен.
— Пийте. По-добре веднага, много се извинявам. Блакторн отново се задави, но се насили да изпие тази гадост.
— Скоро по-добре, много се извинявам.
Прислужничките го сресаха, бръснарят го избръсна. Донесоха горещи хавлиени кърпи за ръцете и лицето и веднага се почувствува по-добре. Болката в главата обаче си остана. Слугите му помогнаха да облече официалното кимоно и връхната дреха с широки рамене. Подадоха му нов къс меч.
