— Подарък, господарю. От Кирицубо-сама — осведоми го прислужничката. Блакторн го прие и го затъкна в пояса си до дългия меч, подарен му от Торанага.
Дръжката му беше олющена и спукана там, където бе удрял с нея по резето. Видя Марико, застанала с гръб към вратата, и след това нищо — до момента, в който коленичи до нея и я гледаше как умира. И отново нищо до настоящия момент.
— Извинете, това главната кула, нали? — попита той капитана на Сивите.
— Да, Анджин-сан.
Капитанът се поклони почтително. Беше нисък и набит като горила и също толкова опасен.
— Защо съм тук, капитане?
Самураят се усмихна и вежливо пое въздух през зъби.
— Височайшият генерал нареди.
— Но защо тук, извинете?
— Заповед от височайшия генерал — повтори Сивият. — Извинете, нали разбирате?
— Да, благодаря — уморено се предаде Блакторн.
Най-сетне готов, той пак се почувствува страшно зле. Отпи още чай и това го пооправи за известно време, но след това рязко му прилоша и повърна в някакъв съд, който прислужничката услужливо му поднесе. При всеки напън огнени иглички пронизваха гърдите и главата му.
— Извинете — търпеливо се обади лекарят. — Ето, моля, пийте. Той отпи още от неприятната отвара, но тя не му помогна.
А навън вече се бе зазорило. Слугите му направиха знак да тръгва и му помогнаха да излезе от голямата стая. Охраната му се раздели на две. Половината самураи тръгнаха пред него, останалите вървяха отзад. Слязоха в големия преден двор. Там ги чакаше носилка с още охрана. Той блажено се отпусна вътре. По дадена от капитана заповед носачите я вдигнаха за дръжките и процесията от носилки, самураи и дами се заизвива през лабиринта от улички към изхода от крепостта, грижливо охранявана от безброй Сиви. Всички бяха облечени официално. Някои жени носеха тъмни кимона с бели шалове, други бяха в ослепително бели кимона с пъстроцветни кърпи и шалове на главите.
Блакторн усещаше погледите на всички върху себе си. Направи се, че не ги забелязва, и се опита да седи изправено, с безизразно лице, и се замоли да не му прилошее отново, та да се посрами пред всички. А болката нарасна.
Кортежът минаваше през крепостта покрай хиляди самураи, строени в безмълвни редици. Никой не ги спря, никой не им поиска документите. Опечалените минаваха от един контролен пункт през друг, през вдигнати вертикални решетки и прекосиха пет рова, необезпокоявани от никого. Ала щом излязоха от главната порта, извън стените на крепостта, той забеляза как Сивите се напрегнаха и очите им зашариха по всеки срещнат, как го обградиха по-плътно и взеха да го охраняват още по-внимателно. Това го поуспокои. Не беше забравил, че е белязан. Процесията изви покрай някаква поляна, премина през един мост и спря на празното пространство до брега на реката.
То беше триста стъпки широко и петстотин стъпки дълго. По средата имаше изкопана квадратна яма — петнадесет на петнадесет стъпки и пет стъпки дълбока, напълнена с дърва. Над нея бе издигнат висок, покрит с рогозки навес, целият в драперии от бяла коприна, а около него имаше стени от бели памучни платна, закачени на бамбукови пръчки, сочещи четирите посоки на света. В средата на всяка платнена стена имаше по една малка дървена вратичка.
— Вратата се слага, за да може душата да мине през нея, Анджин-сан — беше му обяснила Марико още в Хаконе.
— Хайде да доплуваме или да говорим за нещо друго. За нещо приятно.
— Да, разбира се, но оставете ме първо да довърша мисълта си, защото и това е нещо приятно. За нас погребението е от изключителна важност и вие трябва да знаете всичко за него, Анджин-сан. Моля ви.
— Добре. Но защо са ви четири врати? Една не стига ли?
— Душата трябва да има право на избор. Това е много мъдро — ние сме много мъдър народ. Казвала ли съм ви днес, че ви обичам? Ние сме мъдър народ, щом позволяваме на душата сама да избере. Повечето души предпочитат южната врата. Затова тя е най-важна и до нея нареждаме маси със сушени смокини, пресни нарове и други плодове, репички и всякакви зеленчуци, а също и снопчета оризови кълнове, ако сезонът е подходящ. И винаги има купичка с прясно сварен ориз. Това, Анджин-сан, е изключително важно. Защото душата може да поиска да хапне, преди да тръгне.
— На моето погребение бихте ли сложили печен фазан или…
— Извинете, но месо — никога! Нито дори риба. Ние се отнасяме много сериозно към това, Анджин-сан. На масата ще има също малък мангал, в който приятно ще горят скъпоценни благоуханни дървета и благовонни масла — за да мирише приятно наоколо.
Блакторн усети, че очите му се изпълват със сълзи.
— Иска ми се моето погребение да се състои призори — обичаше да казва тя жизнерадостно. — От всичко най-обичам зазоряването. И ако може да е също през есента…
Моя бедна любов, помисли си той. Ти през цялото време си знаела, че няма да има есен.
Носилката му спря на почетното място на първия ред, близо до средата. Беше достатъчно близо до масата, за да вижда сълзите по напръсканите с вода плодове. Всичко беше точно така, както тя го бе описала. Площадът бе изпълнен със стотици носилки и не по-малко от хиляда самураи с жените си — смълчани и неподвижни. Видя Ишидо и до него Очиба. И двамата не го погледнаха. Бяха седнали в разкошните си носилки, загледани напрегнато в белите платнени стени, които шумоляха от утринния ветрец. От другата страна на Очиба беше Кияма, недалеч от него Дзатаки и Ито. Закритата носилка на Оноши също беше наблизо. Всички бяха плътно оградени от телохранители. Самураите на Кияма носеха кръстове на вратовете си. Също и тези на Оноши.
Блакторн се огледа и потърси с поглед Ябу, но никъде не го видя. Не забеляза също така нито един Кафяв, нито едно приятелско лице. Затова пък Кияма се бе втренчил в него с неподвижно, каменно изражение и като видя погледа му, Блакторн се зарадва на зорката си охрана. Въпреки това му се поклони леко, ала очите на Кияма не трепнаха и той не отвърна на вежливостта му. След миг Кияма отмести погледа си и Блакторн задиша по-спокойно.
Барабанни удари, камбани и биенето на метал по метал разкъсаха въздуха. Нехармонично, пронизващо. Всички очи се впериха в главната порта на крепостта. От зейналата й паст се зададе богато украсена закрита носилка, носена от осем жреци-шинтоисти, а вътре, като някакъв строг Буда, седеше върховен жрец. Други жреци удряха метални барабани пред носилката и зад нея, а отзад вървяха двеста будистки свещеници, облечени в оранжеви роби, още толкова шинтоистки жреци, облечени в бяло и накрая нейната погребална носилка.
Беше с покрив, изключително разкошна, цялата бяла. Тя също беше в бяло, подпряна в седнало положение, с леко наклонена напред глава, с безупречно гримирано лице и прекрасна прическа. Носеха я десет Кафяви. Пред носилката вървяха две малки момченца, които се учеха за будистки свещеници, и разпръскваха книжни листа на роза, които вятърът подхващаше и разпиляваше — те символизираха преходността на живота, мимолетен като тези листенца. След момченцата двама жреци влачеха обърнати назад копия — това означаваше, че тя е била самурай и е изпълнявала дълга си също тъй непоколебимо, както са силни и непоколебими стоманените остриета. Зад тях вървяха още четирима жреци с незапалени факли. Следваше ги синът й Саруджи, а лицето му беше бяло като кимоното му. След него вървяха Кири и Садзуко, и двете в бяло, и двете с разпуснати коси, но с леки като въздух зелени шалове на главите. Косите на момичето се спускаха под кръста, а на Кири бяха дори по-дълги. След тях на известно разстояние не вървеше никой и чак тогава следваха малкото останали в гарнизона на Торанага самураи. Някои бяха ранени, много от тях куцаха.
Но Блакторн виждаше само нея. Тя като че ли се молеше и по лицето й нямаше никакъв белег. Той се стараеше да стои изправен и неподвижен, съзнавайки каква чест е за нея тази тържествена церемония в присъствието на Ишидо и Очиба. Но от това не му стана по-леко.
Върховният жрец пя монотонно повече от час под акомпанимента на железните барабани. След това във внезапно възцарилата се тишина Саруджи пристъпи напред, взе един незапален факел и провери една по една четирите врати — източната, северната, западната и южната — да не би да не се отварят свободно.
