Вече не усещаше болка. Изпълваше го само странно вътрешно чувство на удовлетворение. Сивите, които срещаше по пътя си, го изпращаха с очи, а онези, които го придружиха заедно с Микаел до първия пост, гледаха да стоят извън обсега на меча му. Един от самураите избърза напред.
При следващия пост новият офицер много учтиво му се поклони като на равен и той отвърна на поклона му. Пропускът му бе старателно проверен, но без заяждане. Втори ескорт го придружи до следващия пост, където всичко се повтори отново. Оттам минаха през най-вътрешния ров и после през следващия. Никой не го закачаше. Самураите почти не го забелязваха.
Постепенно осъзна, че главата му почти не пулсира. Потта му бе изсъхнала. Отпусна пръсти от дръжката на меча си и за миг ги поразкърши. Спря до чешмичката в една от стените и напръска обилно главата си.
Придружителите Сиви учтиво го изчакаха, а той през цялото време се опитваше да проумее защо е изгубил благоразположението и закрилата на Ишидо и Очиба. Нищо не се е променило, отчаяно си мислеше той. Вдигна очи и съзря втренчения поглед на Микаел.
— Какво искате?
— Нищо, сеньор — вежливо отвърна Микаел. После изведнъж лицето му грейна в сърдечна усмивка. — Ах, сеньор, вие ми направихте голяма услуга, като накарахте онова невъзпитано магаре да си подвие опашката. Ах, че ми стана приятно. Благодаря ви — добави той на латински.
— Никаква услуга не съм ви направил — отговори Блакторн на португалски, защото не му се говореше на латински.
— Да, но ви желая бог да ви поживи, сеньор. Знам, че неведоми са пътищата господни. Вие направихте услуга не само на мен. Този ронин бе посрамен и си го заслужи. Няма нищо по-гнусно от това да злоупотребиш с бушидо.
— И вие ли сте самурай?
— Да, сеньор, имам тази чест. Баща ми е братовчед на Кияма-сама и родът ми е от провинция Хидзен в Кюшу. Как разбрахте, че е ронин?
Блакторн се опита да си спомни кое го бе навело на тази мисъл.
— Не знам със сигурност. Може би защото каза, че е от Кага, а Кага е далече и Марико… Тода-сама ми беше споменала, че е някъде много на север. Не знам… дори не си спомням какво точно му казах.
Офицерът на ескорта се приближи до тях:
— Извинете, Анджин-сан, но този да не би да ви безпокои?
— Не, не, благодаря.
Блакторн тръгна отново. Пак му провериха най-учтиво пропуска и те продължиха нататък.
Слънцето вече се бе спуснало ниско и до залеза оставаха само няколко часа. Прахта се виеше на спирали в загретия от слънцето въздух. Минаха покрай безброй конюшни, в които конете бяха строени с глави към изхода, оседлани и напълно готови за незабавно потегляне. Самураите ги четкаха, решеха и почистваха. Броят на конете изуми Блакторн.
— Колко коне, капитане? — попита той.
— Хиляди, Анджин-сан. Десет, двадесет, тридесет хиляди тук и по други места в крепостта.
Като наближиха предпоследния ров, Блакторн повика Микаел.
— При галерата ли ще ме водите?
— Да. Така ми е наредено, сеньор.
— И никъде другаде?
— Не, сеньор.
— Кой ви нареди?
— Кияма-сама и Делегатът-посетител, сеньор.
— А, те, значи. Предпочитам да ми казвате Анджин-сан, а не сеньор, отче.
— Моля да ме извините, Анджин-сан, но аз не съм още свещеник, не съм ръкоположен.
— И кога ще ви ръкоположат?
— Когато му дойде времето — уверено отвърна Микаел.
— А къде е Ябу-сан?
— Съжалявам, не знам.
— Значи, ще ме водите право на кораба и никъде другаде?
— Да, Анджин-сан.
— И после съм свободен? Свободен да отида където си искам?
— Казаха ми да ви попитам как сте и след това да ви отведа до кораба — нищо друго. Аз съм само един пратеник, водач.
— Къде сте научили така добре португалски? И латински?
— Бях един от четиримата… от четиримата послушници, изпратени от Делегата-посетител в Рим. Бях на тринадесет години, а Урага-но-Тадамаса на четиринадесет.
— А, сега си спомням. Урага-сан ми каза, че сте били заедно. Били сте приятели. Знаете ли, че е мъртъв?
— Да, много се натъжих, когато научих.
— Християните го убиха.
— Това е работа на убийци, Анджин-сан. Убийци. Но и за тях ще има съд, не се съмнявайте.
След малко Блакторн поде отново:
— Хареса ли ви Рим?
— Никак. Направо ми беше противен. И на другите също. Всичко — и храната, и мръсотията, и грозотата. Там са до един — ета — просто да не повярва човек. Трябваха ни осем години, за да стигнем дотам и да се върнем, и о-оо как благославях светата Богородица, като се прибрах у дома!
— А църквата? Светите отци?
— Отвратителни. Повечето от тях — най-спокойно заяви Микаел. — Бях възмутен от морала им, любовниците им, лакомията им, разкоша им, лицемерието им, липсата на всякакви обноски, както и двете им лица — едно за пред папството и друго за пастирите. Толкова ми беше противно… И все пак сред някои от тях намерих бога, Анджин-сан. Странно, нали? Открих божията правда в катедралите, манастирите и сред някои отци. — Микаел го погледна добродушно и в погледа му Блакторн забеляза дори нежност. — Вярно, че много рядко срещах тази искра, Анджин-сан, но все пак разбрах, че християнството е единственият път към вечна… извинете, исках да кажа католическото християнство.
— А не видяхте ли някое аутодафе, процеси на Инквизицията, затворите, лова на вещици?
— Видях много ужасни неща. Малко са мъдрите хора — повечето са грешници и големи злини се вършат в името божие. Тази земя е земя на сълзите и е само една подготовка за вечния покой. — Той се помоли наум около една минута, после вдигна очи. — Дори и някои еретици са добри хора.
— Възможно е — усмихна се Блакторн. Микаел му беше симпатичен.
Последен ров и последна врата — главната южна порта. Последна проверка, при която му задържаха пропуска. Микаел мина под последната подвижна решетка. Блакторн го последва. Отвън го чакаха сто самураи. Все хора на Кияма. Видя кръстовете им, враждебните им погледи и се закова на място. Но Микаел не спря. Офицерът махна на Блакторн да върви. И той се подчини. Самураите го обградиха и след миг той вече крачеше, заключен в техния обръч. Носачи и търговци, които срещаха по пътя си, се отдръпваха встрани и коленичеха, докато минеше тяхната колона. Някои трогателно протягаха разпятия и Микаел ги благославяше. Поведе колоната надолу по хълма покрай погребалната яма, над която вече не се виеше дим, през един мост, а оттам навлязоха в самия град и се запътиха към морето. Сред пешеходците, които идваха откъм града, се срещаха Сиви и други самураи. При вида на Микаел те се мръщеха и сигурно щяха да го изблъскат встрани, ако не бяха хората на Кияма.
Блакторн вървеше след Микаел. Вече не изпитваше страх, макар че не се беше отказал от мисълта да се опита да избяга. Но нямаше нито къде да бяга, нито къде да се скрие. Поне на суша. Единственото безопасно място за него беше „Еразъм“, в открито море, с пълен екипаж на кораба, провизии и оръжие.
— Какво ни чака на галерата, брат Микаел?
— Не знам, Анджин-сан.
Вече бяха навлезли в улиците на града и се приближаваха към морето. Микаел зави зад един ъгъл и излязоха на открит рибен пазар. Млади хубави прислужнички, дебели слугини, стари дами, младежи,
