Шогун

купувачи, продавачи и деца — всички го зяпаха, след което бързо се покланяха. Блакторн вървеше след самураите край тезгяхи, кошове и бамбукови подноси с прясна искряща риба, спретнато подредена и напръскана с морска вода. Част от рибите плуваха в съдове с вода, имаше всички размери скариди, раци и какви ли не морски животни. Къде ти в Лондон такава чистота, разсеяно си помисли той. Нито рибата, нито продавачите са тъй чисти. После от едната страна видя сергии, на всяка имаше мангал с дървени въглища и в носа го удари силният аромат на печена риба.

— Исусе! — И без да се замисли, зави натам. Самураите незабавно му препречиха пътя.

— Го мен насай, кинджиру — каза единият.

— Ийе! — грубо отвърна Блакторн. — Уаташи табетай десу, нее? Уаташи Анджин-сан, нее! Гладен съм! Аз съм Анджин-сан!

И ги заблъска, за да мине през тях. Старшият офицер понечи да го пресрещне. Микаел бързо излезе напред и заговори успокоително, но властно, и помоли за разрешение, което бе дадено, макар и неохотно.

— Моля ви, Анджин-сан. Офицерът казва: яжте, щом искате. Какво бихте желали?

— Няколко от тези, моля — посочи Блакторн гигантските скариди, изчистени от главите, разрязани по дължина и грижливо наредени, с бяло-розово месо и с хрупкави чисти черупки. — Няколко — повтори той, без да може да откъсне поглед от апетитната гледка.

— Кажете, моля, на офицера, че близо два дни не съм слагал хапка в устата си и умирам от глад. Моля за извинение.

Продавачът беше едно старче с три зъба, почернял от слънцето, само с набедрена превръзка. Наду се от гордост, че са избрали неговата сергия. Взе пет от най-хубавите скариди и сръчно ги прехвърли с пръчките за ядене върху бамбукова чинийка, а на тяхно място сложи нови пет да съскат на жаравата.

— Додзо, Анджин-сама.

— Домо — благодари Блакторн и усети как му къркорят червата. Идеше му да ги налапа и петте наведнъж. Но взе само една скарида с чисто новите клечки, потопи я в соевия сос и я изяде с огромно удоволствие. Беше невероятно вкусна.

— Заповядайте, брат Микаел — предложи му той чинийката. Микаел взе една скарида, но главно от учтивост. Офицерът отказа, макар че благодари.

Блакторн излапа и последната скарида и си взе още две. Можеше да яде още, но реши, че това е невъзпитано, пък и не искаше да си претоварва стомаха.

— Домо — постави той обратно чинийката и вежливо се оригна — това е задължително, за да покаже, че му е било вкусно. — Вими десу. Много вкусно.

Старецът засия, поклони се, продавачите от околните сергии също му се поклониха и в следващия миг Блакторн с ужас се сети, че няма пари, и пламна от срам.

— Какво има? — попита Микаел.

— Аз… такова… не нося пари… ъ-ъ… нямам с какво да платя на човека. Имате ли да ми дадете назаем?

— Нямам пари, Анджин-сан. Ние никога не носим пари със себе си.

Настъпи неловко мълчание. Продавачът се усмихваше широко и търпеливо чакаше. После, не по-малко смутен, Микаел се обърна към офицера и тихо го помоли за пари. Офицерът беше позеленял от яд. Рязко каза нещо на един от самураите, който пристъпи напред и щедро плати на продавача, а той започна да сипе благодарности по негов адрес. Изчервеният и смутен Микаел се обърна и отново поведе колоната. Блакторн го настигна.

— Много се извинявам, но… изобщо не се сетих. За пръв път купувам нещо от Япония и никога не съм имал пари в джоба си, колкото и странно да звучи… досега не са ми трябвали…

— Моля ви, Анджин-сан, забравете. Няма нищо.

— Кажете, моля ви, на офицера, че ще му върна парите веднага щом стигнем кораба. Микаел преведе, както го помоли Блакторн. После повървяха мълчаливо, а Блакторн се опитваше да се ориентира. Улицата свършваше до самия бряг. Морето беше спокойно и мътно на светлината на залеза. Разбра къде се намират и посочи вляво, към широката улица, която се простираше на изток.

— Да минем оттук.

— По този път се стига по-бързо, Анджин-сан.

— Да, но трябва да минем през езуитската мисия и португалската лорча. Предпочитам да ги заобиколя — нищо, че пътят е по-дълъг.

— Наредено ми е да мина оттук.

— Нека минем по тази улица. — Блакторн спря. Офицерът попита какво има и Микаел му обясни. Самураят махна да продължат — по пътя, посочен от езуита.

Блакторн претегли доводите „за“ и „против“ — ако откажеше, какви можеха да са последствията. Или ще го поведат насила, или ще го вържат и ще го носят, или ще го влачат. Нито една от тези перспективи не му допадаше, така че сви рамене и продължи напред.

Излязоха на широк път, който вървеше покрай брега. На половин ли пред тях се намираха пристанът и складовете на езуитите, а на стотина крачки на брега беше португалският кораб. Отвъд него, на още двеста крачки, се виждаше галерата му. Беше прекалено далеч, за да различи дали на борда й има някой.

Блакторн вдигна едно камъче и го запрати във водата.

— Нека повървим покрай брега.

— Разбира се, Анджин-сан! — И Микаел пръв слезе на пясъка. Блакторн зацапа бос из плитчината, като се наслаждаваше на прохладната вода и шепота на прибоя.

— Хубаво време, нали?

— Ех, Анджин-сан! — възкликна Микаел с внезапна, открита дружелюбност.

— Колко пъти — прости ми, пресвета Дево! — ми се е искало да не съм свещеник, а просто син на баща си. Ето и сега усещам същото.

— Защо?

— Защото ми се иска да ви отвлека надалеч, вас и необикновения ви кораб, от Йокохама в Хидзен или нашето голямо пристанище Сасебо. И тогава ще поискам да се спазарим — да ме научите мен и нашите капитани на корабно дело, да подчиняваме морето. В замяна ще ви предложа най-доброто образование в империята — най-добрите преподаватели на бушидо, ча-но-ю, хара-гей, ки, медитиране дзадзен, икебана и всички уникални знания, които ние, японците, притежаваме.

— Това ми допада. Защо не го направим още сега?

— Днес е невъзможно. Пък и вие вече толкова много знаете, толкова много сте научили за тъй кратко време. Марико-сама е била чудесна учителка. Вие сте достоен самурай. И имате едно качество, което е много рядко у нас — никой не може да предугади действията ви. Тайко е притежавал това качество, има го и Торанага-сама. Защото, виждате ли — ние сме народ, за който не може да се каже, че е трудно да се познае какво ще извършим в следващия момент.

— Вашите действия лесно ли могат да се предвидят?

— Да.

— Тогава кажете ми някакъв начин, по който мога да се измъкна от тази клопка.

— Съжалявам, но нямате изход, Анджин-сан.

— Не мисля така. Откъде знаете, че корабът ми е в Йокохама?

— Това всеки го знае.

— Там ли е наистина?

— Почти всичко, което се отнася до вас, до това как сте защитили Торанага-сама и Тода-сама, е добре известно. И затова много ви почитат!

— И това не го вярвам.

Блакторн вдигна едно плоско камъче и го изпрати по вълните. Продължиха нататък. Той си затананика една моряшка песничка. Микаел му беше много симпатичен. Скоро им се изпречи един вълнолом. Заобиколиха го и отново излязоха на пътя. Езуитската мисия и складът се издигаха високи и мрачни под аленото небе. Виждаха се облечените в оранжеви роби езуити, които охраняваха каменния портал, и усети враждебното им отношение. Но това не го стресна. Главата отново го заболя.

Както и очакваше, Микаел се запъти към мисията. Той твърдо реши, че за да го завлекат вътре и да му