Шогун

— Може и да са го издърпали, Йохан — уморено се съгласи той.

— И нищо чудно, но не са гасили пожара, да бъдат проклети вовеки веков! Не биваше изобщо да допускаш тези попикани маймуни да припарват до него…

Блакторн престана да го слуша и погледна към галерата. Беше привързана към кея на петстотин крачки разстояние, до самото село Йокохама. Навесите на мускетния полк все още се виждаха на брега и по склоновете на възвишенията, а войниците усилено се упражняваха, обзети от силно безпокойство. Денят беше слънчев и приятен, духаше свеж ветрец. Във въздуха се усещаше ароматът на мимоза. Кири и Садзуко седяха под чадъра на предната палуба и разговаряха, а той се запита разсеяно дали не е усетил мириса на техния парфюм. После погледът му се спря на Ябу и Нага, които се разхождаха напред-назад по пристана. Нага обясняваше нещо, Ябу го слушаше, но и двамата бяха много напрегнати. Погледнаха към него и той усети тревогата им.

Когато преди два часа галерата заобиколи носа, Ябу го попита:

— Защо ни е да спираме тук, Анджин-сан? С кораба е свършено. Всичко е свършено. Да продължим за Йедо. Трябва да се готвим за война. Няма време.

— Извинете, спрете тук. Трябва да погледна отблизо. Моля ви.

— Да вървим в Йедо. Корабът е свършил.

— Искате — вървете. Аз ще плувам.

— Чакайте. Корабът е мъртъв, нали?

— Много моля, спрете. За малко време. После Йедо.

Най-сетне Ябу отстъпи и те хвърлиха котва. Нага ги посрещна на брега.

— Много съжалявам, Анджин-сан — бяха първите му думи. Очите му бяха възпалени от безсъние.

— Да, и аз съжалявам. Моля ви, как стана това?

— Съжалявам, но не знам. Хонто. Не бях тук, извикаха ме за няколко дни в Мишима. Когато се върнах, казаха ми, че през нощта е имало земетресение — всичко е станало през нощта, разбирате ли? Разбирате ли какво е „земетресение“?

— Разбирам. Продължавайте, моля.

— Слабо земетресение. През нощта. Едни казаха, че предизвикало голяма вълна, а други — че вълната не била от земетресението, а най-обикновена, от бурята. Защото през същата нощ имало и буря. Малък тайфун. Разбирате ли „тайфун“?

— Да.

— Много съжалявам. Нощта била тъмна. Дошла голямата вълна. Казват, че лампите на палубата се счупили. Корабът се запалил. Всичко пламнало много бързо, много…

— А пазачи, Нага-сан? Къде пазачи на палуба?

— Много тъмно. Огънят бърз. Съжалявам. Шигата га най, нее.

— Къде пазачи на палуба, Нага-сан? Аз оставих пазачи, нали?

— Когато се върнах след един ден, много съжалявам — кораба вече го нямаше. Все още догаряше в плитчините — близо до брега. Извиках всички от кораба и патрула на брега и поисках да ми докладват. Никой не знаеше как точно е станало. — Лицето на Нага потъмня от гняв. — Наредих да свалят на брега всичко, което още можеше да се спаси. Всичко. Сега е там, в лагера — посочи той платото. — Под охрана. Моя охрана. След това ги убих и веднага се върнах в Мишима да докладвам на Торанага-сама.

— Всички? Убихте всички?

— Да. Не си бяха изпълнили дълга.

— Какво каза Торанага-сама?

— Много сърдит. И с право, нали? Предложих да си направя сепуку. Отказа да ми даде позволение. И- и-и! — махна Нага притеснено към брега. — Целият полк е опозорен, Анджин-сан. Всички! Всички офицери опозорени, изпратени в Мишима. Вече петдесет и осем сепуку.

На Блакторн му идеше да изкрещи — и пет хиляди, и петдесет хиляди не могат да ми върнат кораба!

— Лошо — изговори той. — Много лошо.

— Да. По-добре продължете за Йедо. Още днес. Войната днес, утре. Всеки момент. Съжалявам.

После Нага разговаря напрегнато с Ябу, а Блакторн слушаше със замъглено съзнание, ненавиждащ този неблагозвучен език, Нага, Ябу и всички. Почти нищо не разбра от разговора им, но забеляза как настроението на Ябу се помрачи още повече. Накрая Нага се обърна отново към него и заключи смутено, но категорично:

— Съжалявам, Анджин-сан, нищо повече не можех да направя. Хонто?

Блакторн кимна.

— Хонто. Домо, Нага-сан. Шигата га най.

После се извини и се запъти по брега към кораба си. Искаше му се да остане сам, защото имаше чувството, че не ще успее да сдържи яростта, която го душеше, и знаеше, че нищо не може да направи, че никога няма да научи истината, че каквато и да беше тя, корабът му бе загубен завинаги и свещениците бяха успели по някакъв начин — бяха подкупили, убедили или заплашили някого да извърши това долно деяние. Избяга от Нага и Ябу, отдалечи се от тях с изправена, стегната походка, но преди да се измъкне от пристана, Винк хукна подире му с молба да не го оставя сам. Той забеляза смъртния му ужас и затова му позволи да върви редом с него, но не обръщаше никакво внимание на приказките му.

Ала изведнъж по-надолу край брега се натъкнаха на зловещите останки от над сто отсечени човешки глави. Дюните ги бяха скривали от погледите им, докато стояха на пристана. Всички бяха набучени на колове. Бял облак от птици се издигна с пронизителни крясъци и отново се спусна, щом двамата бързо се отдалечиха, а пернатите продължиха да пируват и да се надвикват.

Блакторн гледаше скелета на своя кораб с една-единствена натрапчива мисъл в главата — значи, Марико бе прозряла истината и я бе прошепнала на Кияма или на свещениците: „Без своя кораб Анджин-сан е безпомощен и не може да навреди на църквата. Моля ви да го оставите жив — унищожете само кораба му…“

Сякаш я чу да го казва. И беше права. Това бе най-простият изход за католиците. Да. Всеки от тях би могъл да се досети. Но как са се справили с четири хиляди души? Кого са подкупили? Как?

— Сега вече няма значение кой, нито как. Важното е, че спечелиха.

Помогни ми, господи, без кораба с мен е свършено. Не мога да помогна на Торанага, а войната ще помете и нас.

— Горкият ми кораб — прошепна той. — Прости ми — тъжно е да умреш така безславно! След толкова левги…

— Какво? — попита Винк.

— Нищо — отвърна той. — Горкият ми кораб! Прости ми! Никога не съм сключвал такъв договор нито с нея, нито с кой да е друг. Горката Марико! Прости и на нея.

— Какво каза, лоцмане?

— Нищо, просто си мислех на глас.

— Каза нещо. Чух те, за бога.

— О, я млъквай!

— Да млъквам, значи! А това, че до края на живота си трябва да живеем с тези ети? А?

— Ще живеете!

— Един господ знае колко време ще гнием сред тези попикани маймуни, дето само едно си знаят: война, война, война… Така ли е?

— Да.

— Да, значи? — Винк се разтрепери целият и Блакторн настръхна, очаквайки да връхлети отгоре му. — Ти си виновен за всичко! Ти каза да дойдем в Япония и ние дойдохме, а колко от нашите измряха по пътя? Ти си виновен за всичко!

— Да. Съжалявам, но си прав.

— Съжаляваш, а? И как според теб ще се приберем у дома? Това е твоя работа и твое задължение — да ни върнеш у дома! Как ще го направиш, а?

— Не знам. Все ще пристигне и някой друг кораб. Няма да сме само ние… Просто трябва да почакаме някоя друга годи…