Шогун

да се върнем на Осака. Бих искал веднага щом разпусна полка и се изкъпя, да чуя всичко, което се е случило — всичко най-подробно.

— Приготвил съм ви писмен доклад, господарю.

— Добре, благодаря, но преди това бих искал да ми докладвате устно.

— Вярно ли е, че Божественият няма да отиде в Осака?

— Какво ще прави Божественият — е негова лична работа.

— Желаете ли да направите преглед на полка, преди да го разпусна? — попита Ябу официално.

— Откъде накъде ще им оказвам такава чест? Не ви ли е известно, че са в немилост въпреки капризите на природните стихии?

— Да, господарю. Много се извинявам. Ужасно е, разбира се. — Ябу безуспешно се опитваше да отгатне мислите на Торанага. — Бях ужасен, когато научих за станалото. Изглеждаше ми направо невероятно.

— Така е. Лицето на Торанага отново помръкна и той метна гневен поглед към Нага и строените зад гърба му редици. — Още не мога да проумея как е възможна подобна немарливост. Този кораб така ми трябваше!

Нага се разтревожи.

— Моля да ме извините, господарю, не желаете ли да направя още едно разследване на случая?

— Че нима не си го разследвал докрай? Какво още можеш да направиш?

— Не знам, господарю. Нищо. Моля да ме извините.

— Разследването ти нали беше най-старателно?

— Да, господарю. Моля да ме извините.

— Не си виновен. Не си бил тук. Нито си отговарял за безопасността на кораба. — Торанага отново се обърна нетърпеливо към Ябу: — Интересно, бих казал дори показателно, че през фаталната нощ бреговият пост, охраната на лагера, стражата на палубата и командуващият са били все хора от Идзу — с изключение на няколко ронини на Анджин-сан.

— Да, господарю. Интересно, но не и показателно, моля да ме извините. Основателно сте наказали отговорните офицери, както и Нага-сан много справедливо е наказал останалите. Моля да ме извините, но веднага след пристигането си предприех мое лично разследване, ала за жалост нямам какво да добавя. Съгласен съм, че е карма — карма е помогнала по някакъв начин на тези проклети християни. И въпреки това ви дължа извинения.

— А! Казвате, че е било саботаж?

— Няма доказателства, господарю, но бурята и пожарът са прекалено удобни поводи. Пък и един пожар много лесно може да се изгаси. Моля за извинение.

— Приемам извиненията ви, но междувременно бихте ли ми казали с какво ще заменя кораба? Защото той много ми трябва.

Ябу усети киселини в стомаха си.

— Да, господарю, знам. Много съжалявам, но с нищо не можете да го замените. По време на плаването насам Анджин-сан ми каза, че други бойни кораби щели да пристигнат от неговата страна.

— Кога?

— Той не знае, господарю.

— След година? Десет? Аз имам на разположение само десетина дни.

— Много се извинявам, но не знам. Може би вие ще го попитате, господарю? Торанага за пръв път погледна към Блакторн. Високият англичанин стоеше встрани сам, с помръкнало лице.

— Анджин-сан!

— Да, господарю?

— Лошо, нали? — Торанага посочи развалините на кораба. — Нали?

— Да, много лошо, господарю.

— Кога ще дойдат други кораби?

— Мои кораби, господарю?

— Да.

— Когато Буда пожелае.

— Довечера ще говорим. Сега вървете. Благодаря ви за Осака. Да. Идете на галерата или в селото. Ще разговаряме довечера. Разбирате ли?

— Да, господарю, разбирам. Ще разговаряме довечера. Кога довечера, извинете?

— Ще изпратя човек да ви каже. Благодаря за Осака.

— Само мой дълг. Аз правя много малко. Тода Марико-сама дава всичко. Всичко за Торанага-сама.

— Да.

Торанага почтително му върна поклона. Анджин-сан тръгна да си върви, но изведнъж спря. Торанага също погледна към отдалечения край на платото. Цуку-сан и послушникът му току-що бяха пристигнали и слизаха от конете си. В Мишима не беше приел свещеника, макар че незабавно го извести по човек за гибелта на кораба, и умишлено го държа в напрежение — да чака, докато той самият види как ще се развият събитията в Осака и дали галерата благополучно ще пристигне в Анджиро. Чак тогава реши да го вземе със себе си и да го приеме в Йокохама. — когато на него му е удобно.

Блакторн се запъти към свещеника.

— Не, Анджин-сан. По-късно, не сега. Идете в селото! — заповяда той.

— Но, господарю! Този човек уби мой кораб! Той враг!

— Вървете там! — посочи Торанага долу към селото. — И чакайте, моля. Довечера ще говорим.

— Моля ви, господарю, този човек…

— Не! Идете при галерата! Веднага!

Това е по-приятно от опитомяването на сокол, възбудено си каза Торанага и за миг мисълта го разсея, но веднага след това отново съсредоточи волята си, за да победи Блакторн. По-приятно е, защото Анджин- сан е не по-малко див и опасен и никой не е в състояние да предскаже какво ще направи в следващия момент — това непознато, неповторимо качество, което не съм срещал в никой друг.

С крайчеца на окото си забеляза, че Бунтаро бе направил крачка към Анджин-сан — готов и изгарящ от желание да го накара да се подчини. Глупаво, помисли си между другото Торанага, и излишно. Но не отклони погледа си от Блакторн. И победи.

— Да, отивам сега, господарю. Извинете. Отивам сега.

Блакторн избърса потта от лицето и тръгна.

— Благодаря, Анджин-сан — каза Торанага, без да допусне радостта от победата да проличи в говора или по лицето му. Проследи го с поглед, докато се отдалечаваше послушно — яростен, силен, готов да убива, но подвластен на волята на Торанага.

И тогава промени решението си.

— Анджин-сан! — повика го той, решавайки, че е време да пусне сокола да лети свободно и да убива на воля. Последно изпитание. — Идете, ако желаете. Аз смятам, че е по-добре да не убивате Цуку-сан. Но ако желаете да го убиете — убийте го. По-добре обаче да не го убивате. — Последните думи изговори бавно, старателно, повтори ги и добави: — Уакаримасу ка?

— Хай.

Торанага се вгледа в невероятните сини очи, изпълнени със сляпа омраза, и се попита дали тази хищна птица, пусната да ловува, ще убие по негово внушение, или ще кацне отново на юмрука му, без да се нахрани.

— Уакаримасу ка?

— Хай.

Торанага му махна с ръка да върви. Блакторн се обърна и тръгна към Цуку-сан. Бунтаро се махна от пътя му. Ала Блакторн не виждаше никого освен свещеника. Денят сякаш стана по-мрачен, по-задушен.

— Е, Ябу-сан? Какво ще направи според вас? — попита Торанага.

— Ще го убие. Ще го убие, стига да може. Но свещеникът си заслужава смъртта. Всички християнски свещеници заслужават да умрат. Всички християни. Убеден съм, че те са виновни за този саботаж — свещениците и Кияма, макар че не мога да го докажа.

— Залагате ли живота си, че ще убие Цуку-сан?

— Не, господарю — побърза да отвърне Ябу. — Не бих го заложил. Много съжалявам. Той е варварин —