Шогун

— Какво? Колко трябва да чакаме? Пет години, двадесет? Господи, Исусе Христе, та ти сам каза, че тези маймуни са в състояние на война! — Изведнъж мозъкът на Винк му изневери. — Те ще ни отсекат главите и ще ги набучат на колове като онези там и птиците ще ни изкълват…

Истеричен смях разтърси цялото му тяло и той бръкна в дрипавата си риза. Блакторн загледа дулото на пищова и въпреки че много лесно можеше да го избие от ръката му, дори не помръдна. Винк взе да го размахва под носа му и да танцува около него в пристъп на безумно веселие, като припяваше нещо неразбрано. Блакторн стоеше неподвижен, без да изпитва страх, и нетърпеливо очакваше изстрела, но Винк хукна да разгони птиците, които се извиха в небето с писъци и истерични крясъци. После тича обезумял около стотина крачки и изведнъж рухна, взе да се гърчи, накрая се изпружи по гръб, а краката и ръцете му продължиха да подскачат конвулсивно, докато от устата му се сипеха неприлични ругатни. Последен спазъм го обърна по корем с писък, с лице към Блакторн. Сетне притихна. Настъпи тишина.

Блакторн се приближи. Пищовът сочеше към корема му, очите го гледаха с тъжна враждебност, зъбите му бяха оголени. Той бе мъртъв.

Блакторн му затвори очите, вдигна го, метна го през рамо и тръгна обратно към пристана. Няколко самурая вече тичаха към него начело с Нага и Ябу.

— Какво стана, Анджин-сан?

— Полудя.

— Наистина ли? Мъртъв ли е?

— Да. Първо погребение, после Йедо. Добре?

— Хай.

Блакторн изпрати да му донесат лопата, помоли да го оставят сам и погреба Винк на едно възвишение, от което се виждаха развалините на кораба. Прочете молитва над гроба и забучи набързо скалъпен от две парчета дърво кръст. Колко пъти бе изричал тази молитва! Стотици пъти, откак напусна Холандия. От неговия кораб останаха живи само Бакус ван Нек и Кроок. Останалите бяха от другите четири кораба немият Саламон, Ян Ропер, готвачът Сонк и майсторът на платна Гинзел. От пет кораба общо с четиристотин деветдесет и шест души екипаж. Ето че и Винк си отиде. Всички си отидоха — освен нас седмината. И за какво беше всичко? За да обиколим земното кълбо? Да бъдем първи?

— Не знам — каза той на гроба. — Но вече не е по силите ни.

Огледа се за последен път дали всичко е наред.

— Сайонара, Йохан.

После се обърна към морето и заплува гол, за да се пречисти. Каза на Нага и Ябу, че е такъв обичаят — след като погребат свой човек на суша. Хвана се за едно от ребрата на „Еразъм“ и веднага забеляза, че раковидните мекотели вече го бяха облепили, напредваха към кила, превземаха всичко. Скоро морето щеше да предяви всичките си права и от кораба нямаше да остане нищо. Огледа се безцелно. Нищо не можеше да се спаси, а и нямаше защо.

Заплува към брега. Васалите му го чакаха с приготвени чисти дрехи. Облече се, сложи си мечовете и тръгна обратно към пристана. Един от самураите посочи нещо:

— Анджин-сан!

Горе в небето пощенски гълъб, преследван от ястреб, отчаяно махаше с криле и се мъчеше да се добере до родния гълъбарник, който се намираше в селото на тавана на най-високата къща, построена встрани от брега на едно леко възвишение. Оставаха му стотина метра, но ястребът вече бе заел позиция високо зад жертвата си, прибра криле и се спусна като камък надолу. Уцели гълъба, но не съвсем точно въпреки облака перушина, обгърнал за миг и двете птици. Гълъбът падна в предсмъртен писък, но изведнъж, почти до самата земя, се съвзе и отново литна към дома си. Промуши се през дупката на покрива, спасен, а ястребът изкрещя яростно само на няколко метра от него. Всички се развикаха възторжено, всички — освен Блакторн. Не го трогнаха дори хитростите и храбростта на гълъба. Нищо вече не го трогваше.

— Добре, нали? — попита един васал, смутен от киселата физиономия на господаря си.

— Да.

И се върна на галерата. На палубата се бяха струпали Ябу, Садзуко, Кири и капитанът.

— Ябу-сан, има Йедо ка? — попита той.

Ала Ябу не му отговори и никой не му обърна внимание. Всички бяха вперили очи в Нага, който тичаше към селото. От къщата с гълъбарника се зададе самият гълъбар и го пресрещна. Нага счупи печата и прочете съобщението:

„Галерата и всички в нея да ме чакат в Йокохама.“

Подписът беше на Торанага.

Конниците се зададоха откъм хълма, огрени от ранното слънце. Най-отпред яздеха петдесет разузнавачи начело с Бунтаро, следвани от знаменосците и чак тогава Торанага и основната част на въоръжения отряд, водени от Оми. Веднага подире им се зададе отец Алвито с десетте си послушника, които яздеха плътно един до друг, а най-отзад — ариергардът, сред който имаше и ловци със соколи на покритите им с ръкавици ръце. Всички соколи бяха с качулки освен един жълтоок кокошкар. Самураите бяха тежко въоръжени, с брони и пълно бойно кавалерийско снаряжение.

Торанага яздеше пъргаво, опитно. На душата му беше леко, чувствуваше се по-млад и по-силен от всякога и се радваше, че наближава краят на пътуването. Бяха минали два дни и половина, откак изпрати на Нага заповедта да задържи галерата в Йокохама, и потегли от Мишима. Пътуваха много бързо, като на всеки двадесет ли сменяха конете. На един от постовете не им бяха приготвили коне и виновният за това самурай бе веднага отстранен, заплатата му бе дадена на друг и му бе предложено или да си направи сепуку, или да си обръсне главата и да стане монах. Той предпочете смъртта.

Глупакът бе предупреден, мислеше си Торанага. Цяло Кванто е мобилизирано и е на бойна нога. Затова не може да се каже, че животът му е отишъл на вятъра. Новината за случката ще се разнесе мълниеносно из земите ми и ще предотврати други излишни сепуку.

А колко работа ме чака още! Умът му бе претоварен от факти, замисли, планове и контра планове. След четири дни беше двадесет и вторият ден на осмия месец — месеца на съзерцаването на луната. Днес в Осака придворният Огаки Такамото официално щеше да се яви при Ишидо и да оповести с прискърбие, че Синът на небето отлага с няколко дни посещението си поради недоброто си здравословно състояние.

Толкова лесно се оказа изработването на това забавяне! Макар Огаки да беше принц от седма степен и потеклото му да водеше началото си от Го-Шоко, деветдесет и петия император от настоящата династия, и той беше крайно беден като всички членове на императорския двор. Защото нямаха никакви доходи. Доходи имаха само самураите и от стотици години вече императорското семейство живееше от скромната и старателно контролирана издръжка, отпускана от властвуващия шогун, куампаку или военна хунта. Така че Торанага смирено и много деликатно отпусна на Огаки чрез посредници десет хиляди коку годишно, които той да раздели между свои нуждаещи се родственици по собствено усмотрение. Дарението беше придружено от не по-малко смиреното послание, че бидейки от рода Миновара и следователно потомък на Го-Шоко, той, Торанага, е щастлив, че може да бъде полезен с нещо, и се надява, че Божественият ще се грижи добре за драгоценното си здраве в един град с такъв непостоянен климат, какъвто е Осака, и особено около двадесет и втория ден на месеца.

Разбира се, нямаше никаква гаранция, че Огаки ще съумее да убеди или разубеди Божествения, но Торанага основателно бе предположил, че съветниците на Сина на небето, а и самият той с радост ще прегърнат всеки претекст, който би забавил пътуването — с надеждата, че в крайна сметка то изобщо няма да се състои. През последните три века Синът на небето бе напускал убежището си в Киото само един- единствен път, когато тайко покани преди четири години настоящия император да се полюбува на цъфналите вишневи градини недалеч от крепостта Осака. По същото време той отстъпи титлата куампаку на Яемон и — също по някаква случайност — върху правото си да унаследи титлата бе сложен императорският печат.

При нормални обстоятелства никой даймио, нито дори Торанага, не би се осмелил да прави подобно предложение на член на императорския двор, защото това оскърбяваше и отнемаше прерогатива на по- висшестоящ — в случая Съвета на регентите — и веднага щеше да бъде изтълкувано като предателство,