момент. Засега ви давам съгласието си да пуснете варварина да си върви жив и здрав. Не за друго, а заради Марико-сан, от уважение към нея… и защото Анджин-сан е самурай…
Ферейра продължаваше да го гледа напрегнато.
— Попитах ви — англичанинът не е ли вече опасен?
— Желая ви приятно плаване, капитане. Господ да ви е на помощ! А вас, лоцмане, лично ще отведа в галерата… Добре ли сте?
— Главата ми е малко… Мисля, че е от експлозията… Наистина ли ме пускате? Защо?
— Заради Мария… Марико-сан, която ни помоли да ви закриляме.
И дел Аква отново тръгна напред.
— Но това не е никаква причина! Вие не бихте го направили само защото тя ви е помолила!
— И аз мисля така — изсъска Ферейра и се провикна: — Ваше високопреосвещенство, защо не му кажете цялата истина?
Дел Аква не спря. Блакторн го последва, но без да обърне гръб на кораба, откъдето всеки момент очакваше предателски куршум.
— Не ви разбирам. Много добре знаете, че ще ви погубя. Ще пленя Черния кораб!
Ферейра се ухили издевателски.
— С какво, англичанино? Вече нямаш кораб.
— Какво значи това?
— Значи, че корабът ти не съществува. Не съществува! Иначе не бих те пуснал, каквото и да ми разправя негово преосвещенство.
— Не е вярно…
И през мъглата, забулила мозъка му, Блакторн отново чу същите думи, същия подигравателен смях, нещо за нещастен случай и божия пръст, че корабът му бил изгорял до основи и вече не можел да навреди на Черния кораб, макар той, Блакторн, да е все така смъртен враг и еретик и опасност за Правата вяра… После мъглата се разсея, той видя Родригес, видя съжалението, изписано по лицето му и устните, които беззвучно потвърдиха: да, англичанино, вярно е.
— Не е вярно! Не може да бъде!
Гласът на свещеника-инквизитор достигна до него сякаш от хиляди левги:
— Тази сутрин получих известие от отец Алвито. Имало е земетресение, което предизвикало силно вълнение, и вълните…
Но Блакторн не го слушаше. Сърцето му плачеше — корабът ти е мъртъв, ти го изостави на произвола на съдбата и той е мъртъв! Сега нямаш кораб, нямаш кораб…
— Не е вярно. Корабът ми е в безопасност, в сигурно пристанище и се охранява от четири хиляди души! Той е в безопасност.
— От бога не можеш го опази! — обади се някой и отново се чу гласът на инквизитора:
— Вълната го наклонила, лампите на палубата го подпалили и пожарът плъзнал навсякъде… Корабът ви е изгорял…
— Лъжа! Ами стражата на палубата? На палубата винаги има охрана. Това е невъзможно! — развика се той и в същия миг му стана ясно, че животът му е спасен с цената на „Еразъм“.
— Вече не си морски вълк, англичанино — дразнеше го Ферейра. — Ще си останеш завинаги на брега. Ще си изгниеш в Япония, защото никога няма да получиш място на наш кораб. Завинаги ще си останеш на сушата…
Думите се лееха безкрай, а Блакторн сякаш се давеше… После погледът му се проясни. Чу крясъците на чайките, усети соления мирис на морето и видя Ферейра, видя врага си и разбра, че всичко е лъжа — искаха да го влудят. Разбра и още нещо — че и свещениците участвуват в този заговор.
— Дано вечно гориш в ада! — изкрещя той и се нахвърли върху Ферейра с високо вдигнат меч.
Но това беше само сън. Нечии ръце се пресегнаха и с лекота му отнеха мечовете. Той тръгна напред, ограден от двама Сиви, през останалите самураи. При трапа на галерата му върнаха мечовете и го пуснаха.
Почти не виждаше, нито чуваше. Мислите му се бяха объркали от болката в главата, но беше убеден, че всичко е измама, за да го накарат да побеснее от яд, и ако не положи голямо усилие, ще успеят да го влудят. Помогнете ми, замоли се той, помощ! И в следващия миг до него изникна Ябу, също и Винк и васалите му и той не разбираше на какъв език му говореха. Качиха го горе, там бяха Кири и Садзуко, някакво бебе плачеше в ръцете на дойката си, видя и останките от Кафявия гарнизон, гребците и моряците — всички струпани на палубата.
Миризма на пот — пот, избила от страх. Ябу го заговори. Винк също. Много време му е нужно, за да се съсредоточи.
— За бога, лоцмане, защо те пуснаха?
— Аз… Те… Не, не можеше да изрече тези думи.
Изведнъж се намери на квартердека и Ябу заповяда на капитана да вдига котва, преди Ишидо да е променил решението си да ги пусне и преди Сивите на пристана да размислят и да спрат галерата.
— Карайте с пълна скорост право към Нагасаки! — нареди Ябу.
— Извинете, Ябу-сан, но първо трябва да отидем в Йедо — възрази Кири. Веслата отблъснаха плоскодънния крайбрежен кораб от пристана и те потеглиха срещу вятъра и течението, навлязоха навътре, а чайките крещяха подире им и Блакторн успя да се измъкне със сетни сили от вцепенението си и да изрече достатъчно членоразделно:
— Не, извинете. Йокохама. Първо трябва Йокохама.
— Първо трябва да намерим в Нагасаки екипаж, Анджин-сан. Много е важно. Имаме план, не помните ли? — настоя Ябу.
— Не, Йокохама. Мой кораб… кораб в опасност.
— Каква опасност? — настръхна Ябу.
— Християни казват… казват огън.
— Какво…
— За бога, лоцмане, какво е станало? — не се стърпя Винк. Блакторн посочи с разтреперана ръка към лорчата.
— Казаха ми… казаха ми, че с „Еразъм“ е свършено, Йохан. Нашия кораб вече го няма… Изгорял! — И избухна: — О, господи, нека се окаже лъжа!
Книга шеста
Глава шестдесета
Той беше нагазил в плитчината и не откъсваше поглед от овъгления корпус на кораба си — заседнал на петдесетина метра от брега, килнат на една страна, без мачти, без палуби, без нищо освен кила и щръкналите нагоре ребра, а морето тихо се плискаше в него.
— Японците са се опитали да го изтеглят на брега — обади се намусено Винк.
— Не, изтласкало го е течението.
— За бога, лоцмане, какво говориш? Ако избухне пожар, дявол да го вземе, и си близо до брега, да го вземат и него мътните, какво по-естествено от това да изтеглиш кораба на брега и там да се опиташ да гасиш огъня? Дори и тези попикани маймуни не могат да не го знаят. — Винк се изплю на пясъка. — Маймуни с маймуни! Не трябваше да им го поверяваш! Сега какво ще правим? Как ще се приберем у дома? Трябваше да го оставиш в Йедо, на сигурно място, и нас също на сигурно — при етите.
Хленченето на Винк го дразнеше. Всичко във Винк бе започнало да го дразни. На три пъти през изминалата седмица му идеше да заповяда на васалите си да го изхвърлят през борда и да го отърват от мъките му, защото стенанията, виенето и пискливите обвинения на Винк му бяха дошли до гуша. Ала всеки път сдържаше гнева си и отиваше да намери Ябу, Защото, щом видеше Ябу, Винк загубваше ума и дума и се вкаменяваше само от вида му. На галерата Блакторн лесно сдържаше гнева си, но тук, засрамен от голотата на своя кораб, беше съвсем различно.
