Блакторн видя как момчето потръпваше, как се върна обратно при погребалната носилка с наведени надолу очи. После хвана закачения на нея бял шнур и поведе носачите през южната вратичка. Поставиха внимателно цялата носилка върху дървата. Последваха още тържествени напеви и Саруджи докосна напоения с масло факел до жарта в мангала. Той веднага пламна. Момчето се поколеба за миг, след което се върна сам през южната врата, и хвърли факела върху незапалената клада. Напоените с масло дърва се възпламениха и кладата бързо заблиза небето с огнените си езици, издигнали се на три метра височина. Топлината принуди Саруджи да отстъпи назад, после донесе благовонни пръчици и благовонни масла и също ги хвърли в огъня. Сухият покрив над кладата избухна в пламъци и запали платнените стени. След миг всичко беше една беснееща, полюляваща се, пращяща, неугасима огнена маса.
Стълбовете на навеса рухнаха. Присъствуващите сякаш си отдъхнаха. Жреците се приближиха напред, добавиха още дърва към огъня и пламъците се издигнаха още по-високо, а пушекът се заизвива на кълбета. Ето че останаха само четирите малки вратички. Блакторн виждаше как пламъците ги поглъщат. След миг и те станаха част от огъня.
Главният свидетел Ишидо слезе от носилката си, приближи се напред и хвърли в огъня ритуалния си дар от скъпоценно благовонно дърво. Поклони се тържествено и се върна в носилката си. По дадена от него заповед носачите го вдигнаха и го понесоха обратно към крепостта. Очиба го последва. Останалите също започнаха да се разотиват.
Саруджи се поклони за последен път на пламъците. После се обърна и се приближи до Блакторн. Застана пред него и му се поклони.
— Благодаря ви, Анджин-сан.
И си тръгна с Кири и Садзуко.
— Свърши вече, Анджин-сан — обади се капитанът на Сивите и се ухили. — Ками вече на сигурно място. Връщаме се в крепостта.
— Чакайте, моля.
— Съжалявам, заповед — обезпокои се капитанът, а останалите също настръхнаха и го наобиколиха по-плътно.
— Чакайте, моля.
И без да обръща внимание на тревогата им, Блакторн слезе от носилката. Болката почти го ослепи. Самураите се пръснаха около него, за да го заобиколят отвсякъде. Той се приближи до масата, избра няколко парченца камфорово дърво и ги хвърли в кладата. Димната завеса не му позволяваше да вижда нищо.
— В името на отца и сина и светаго духа — прошепна той и прекръсти огъня. После се обърна и си тръгна.
Когато се събуди, главата го болеше по-малко, но се чувствуваше някак си изпразнен. Слепоочията и цялото му чело все още пулсираха от тъпа болка.
— Как сте, Анджин-сан? — попита лекарят и му се усмихна широко, разкривайки всичките си зъби. Гласът му продължаваше едва-едва да се чува.
Блакторн се повдигна на лакът и се взря сънливо в полумрака. Трябва да е пет часът следобед, каза си той. Спал съм повече от шест часа.
— Цял ден спах?
Докторът се усмихна.
— Вчера цял ден, цялата нощ и по-голямата част от днес. Разбирате ли?
— Да, разбирам.
Той се отпусна назад. Беше го избила пот. Добре, помисли си той. Нищо по-хубаво от това. Ето, значи, защо се чувствувам по-добре.
Леглото му от меки постелки бе засенчено от трите страни с изящни подвижни паравани, нарисувани с пейзажи, морски сцени, инкрустирани със слонова кост. През прозореца проникваше светлина и мухите бръмчаха, а стаята беше огромна и приятна. Отвън се дочуваха обичайните звуци на крепостта, примесени в този момент с конски тропот и подрънкването на юзди. Копитата на конете бяха неподковани. Лекият ветрец донесе мирис на дим. Не бих искал да ме изгорят един ден, помисли си той. Макар че може да е по-добре от това, да те сложат в един сандък, да те заровят и после червеите… Я стига! — каза си той и усети как се понася надолу към някаква бездна. Няма за какво да се тревожиш, карма си е карма и като умреш, ще си мъртъв и нищо няма да съзнаваш. Пък и всякаква смърт е за предпочитане пред давенето, когато водата те изпълва, тялото се надува, гние, а раците… Стига!
— Пийте, моля.
Лекарят му подаде още една чашка от гнусната отвара. Той се задави, но се насили да я погълне.
— Чай, моля.
Прислужничката му сипа чай и той й благодари. Беше кръглолика жена на средна възраст с цепки вместо очи и постоянна безизразна усмивка на лицето. След третата чаша вкусът в устата му стана поносим.
— Моля ви, Анджин-сан, как са ушите?
— Същото. От разстояние… разстояние, нали разбирате. Голямо разстояние. Разбирам. Яжте, Анджин- сан.
Отпреде му поставиха малка табла с ориз, супа, печена на жар риба. Повдигаше му се, но гой си напомни, че от близо два дни не беше слагал залък в устата си. Затова седна и си наложи да хапне малко ориз и да изпие рибената чорба. Това поуспокои стомаха му, така че можа да продължи да се храни, и изяде всичко. Клечките за ядене вече бяха като продължение на собствените му пръсти и ги използуваше без никакво усилие.
— Благодаря, гладен.
— Да — каза лекарят и постави на ниската масичка до леглото платнена торбичка с билки. — Правете чай с това, Анджин-сан, веднаж на ден, докато свърши. Разбирате ли?
— Да, благодаря.
— За мен беше чест да ви служа.
Лекарят махна на прислужницата, която вдигна празния поднос, и след още един поклон я последва през вратата. Блакторн остана сам. Отпусна се в леглото и се почувствува много добре.
— Просто съм бил гладен — изрече той на глас. Беше облечен само по набедрена превръзка. Официалното му облекло бе все така захвърлено небрежно накуп, където го бе съблякъл, и това го изненада, макар че до мечовете му имаше поставено чисто кафяво кимоно. За известно време се отпусна и изведнъж настръхна, усетил чуждо присъствие. Надигна се неспокойно и се огледа. После коленичи, надникна зад параваните и преди да се усети, вече бе скочил на крака и от рязкото паническо движение веднага му се зави свят. До вратата бе коленичил японски езуит и го гледаше втренчено, а в ръката си държеше разпятие и броеница.
— Кой сте вие? — попита Блакторн, превъзмогвайки силната болка.
— Казвам се брат Микаел, сеньор. — Черните като въглени очи не трепнаха нито за миг. Блакторн излезе пред параваните и застана до мечовете си.
— Какво искате от мен?
— Изпратиха ме да ви питам как сте — тихо отвърна Микаел на добрия си, макар и със силен акцент португалски.
— Кой ви изпрати?
— Кияма-сама.
Изведнъж Блакторн осъзна, че двамата са съвсем сами.
— Къде са телохранителите ми?
— Нямате охрана, сеньор.
— Как да нямам! Имам двадесет души охрана! Къде са моите Сиви?
— Когато дойдох, нямаше никаква охрана, сеньор. Съжалявам. Вие още спяхте. — Микаел кимна към външната врата. — Може би трябва да попитате онези самураи.
Блакторн се хвана за мечовете си.
— Махнете се от вратата!
