Шогун

Усети как раздразнението му се връща, но се овладя. — Кажете да качат водача на пиратите на моя кораб.

— Какво?!

— Вие бяхте достатъчно щедър да подарите кораба и съдържанието му. Екипажът влиза в съдържанието. Затова ще откарам пиратския водач в Осака. Торанага-сама желае да го види. Естествено, с останалите можете да правите каквото си поискате. Докато ви няма обаче, ще помоля да внушите на прислугата си, че варварите са собственост на моя господар, и да се погрижат деветимата да бъдат здрави, живи и налице, когато поиска да му се представят.

Ябу забърза към вълнолома, където би трябвало да се намира Оми.

Малко преди това, след като остави Хиромацу в банята, той се запъти нагоре по пътеката, която се виеше покрай гробището. Там леко се поклони на кладата, после заобиколи терасираните ниви, засети с пшеница и овошки, и излезе на малката площадка високо над селото. Това тъй приятно място се охраняваше от миниатюрен храм на ками. Едно древно дърво му правеше сянка и излъчваше спокойствие. Отиде там да уталожи яда си и да поразмисли. Не бе посмял да наближи нито кораба, нито Оми и хората си, защото знаеше, че щеше да нареди на повечето, ако не на всички, да си направят сепуку, което би било едно прахосничество, и би изпоклал цялото село, което би било чиста глупост — та нали единствено селяните ловяха риба и отглеждаха ориза, като по този начин осигуряваха богатството на самураите.

Докато седеше така, пръхтеше от яд и се мъчеше да измисли нещо умно, слънцето се спусна ниско и прогони морската мъгла. Облаците, затулил и далечните западни планини, се разделиха за миг и му разкриха красотата на високите снежни върхове. Гледката уталожи яда му, успя да се успокои, започна да разсъждава и крои планове.

Пусни шпионите си да открият шпионина, каза си Ябу. Хиромацу с нищо не му подсказа дали предателството бе оттук или от Йедо. В Осака имаш влиятелни приятели, включително и Ишидо-сама. Може би някой от тях ще надуши кой е извергът. Не забравяй обаче веднага да изпратиш на жена си съобщение — да не би издайникът да е там. Ами Оми? Дали да го натовари със задачата да открие шпионина, ако е тук? А да не би шпионинът да е той самият? Едва ли, макар и да не е изключено. Най- вероятно обаче предателството е започнало в Йедо. Всичко е въпрос на изчисляване на времето. Ако Торанага е получил в Осака известието за кораба още с пристигането му, то Хиромацу щеше да е тук преди него, Ябу. Имаш шпиони в Йедо. Нека покажат на какво са способни.

Ами варварите? Сега те са единствената ти печалба от кораба. Как би могъл да ги използуваш? Момент — та нали Оми вече ти даде отговор на този въпрос? Би могъл да оползотвориш познанията им за морето и корабите, като се спазариш с Торанага да ги размениш за оръдията.

Или още една възможност: да станеш васал на Торанага. Да му разкриеш плана си. Да го помолиш да ти разреши да поведеш полка с пушките — за негова прослава. Ала васалът никога не може да очаква награда за услугите, които върши, или дори да получи признание: да служиш, е дълг, дългът значи самурай, самурай значи безсмъртие. Това е най-доброто, наистина най-доброто, мислеше Ябу. Ала мога ли наистина да му бъда васал? Или на Ишидо?

Не, немислимо е. Съюзник — да, васал — не.

Добре, значи варварите в крайна сметка ще се окажат от полза. Оми пак излезе прав.

Почувствува се поуспокоен и когато му съобщиха, че корабът е натоварен, той отиде при Хиромацу и откри, че е изгубил дори и варварите.

Целият кипеше от гняв, когато стигна вълнолома.

— Оми-сан!

— Да, Ябу-сама?

— Доведете водача на варварите. Ще го взема със себе си в Осака. Колкото до останалите, гледайте добре да се грижат за тях, докато ме няма. Искам ги в добра форма и с добри обноски. Използувайте и ямата, ако се наложи.

Откак бе пристигнала галерата, в мислите на Оми настъпи пълен смут и той бе обзет от тревога за безопасността на Ябу.

— Нека дойда с вас, господарю. Може би ще ви помогна с нещо.

— Не, оставям ви да се грижите за варварите.

— Моля ви. Надявам се по някакъв незначителен начин да мога да се отплатя за доброто ви отношение към мен.

— Не е необходимо — каза Ябу по-мило, отколкото му се искаше. Спомни си, че бе увеличил възнаграждението на Оми на три хиляди коку, както и владенията му, предвид богатствата и оръдията, които сега вече ги нямаше. Ала видя колко бе разтревожен младежът и това неволно го изпълни с топлота. С васали като него мога да изградя пяла империя, каза си той. Оми ще поведе една от воинските части, когато си възвърне пушките. — Като избухне войната, за вас ще има много работа, Оми-сан. А сега вървете да доведете варварина.

Оми взе със себе си четирима стражи. И Мура да му превежда.

Извадиха Блакторн от дълбокия му сън. Трябваше му цяла минута, за да си проясни главата. Когато мъглата се разсея, видя пред себе си напрегнатия поглед на Оми.

Един от самураите му бе издърпал завивката, друг го бе разтърсил, а още двама държаха тънки, зловещи бамбукови пръчици. Мура коленичи и се поклони.

— Конничи уа. Добър ден.

— Конничи уа.

Блакторн се свлече на колене и макар и гол, се поклони със същата учтивост.

Това е вежливост и нищо друго, каза си той. Техен обичай е, кланят си се от добро възпитание и в това няма нищо срамно. А голотата изобщо не я забелязват и това също им е обичай, така че и тя не е срамна.

— Анджин? Моля дрехи — каза Мура.

Анджин? Ах, да, спомних си. Отчето каза, че не могат да ми произнесат името и затуй ще ме наричат Анджин, което значи „лоцман“. Не целят да ме обидят с това. А като заслужа, ще започнат да ми викат Анджин-сан — господин лоцман.

Не поглеждай към Оми, предупреди се той. Не си спомняй площада, Кроок и Питерзоон. Едно по едно. Това ще правиш. Това се закле пред бога, че ще правиш: едно по едно. Отмъщението ще бъде твое рано или късно, кълна се в небесата.

Блакторн видя, че дрехите му отново бяха изпрани, и благослови онзи, който бе извършил това. Бе изпълзял от дрехите си в банята, сякаш бяха заразени от чума. Три пъти накара да му изтрият гърба. С най- грубата гъба и с пемза. Ала още усещаше паренето на урината.

Премести погледа си от Мура към Оми. Изпитваше някакво извратено удоволствие от факта, че врагът му беше жив и съвсем наблизо. Поклони се, както бе виждал да се кланят равни на равни, и задържа поклона.

— Конничи уа, Оми-сан.

Нищо срамно няма в това да говориш езика им, нищо срамно няма в това да кажеш „добър ден“ и пръв да се поклониш, както им е обичаят.

Оми също му се поклони. От погледа на Блакторн не се изплъзна фактът, че поклонът му не беше дълбок колкото неговия, но засега стигаше.

— Конничи уа, Анджин.

Гласът му беше вежлив, ала не достатъчно.

— Анджин-сан — поправи го Блакторн и го погледна Право в очите. Волите им се преплетоха и Оми бе предизвикан като мъж: какво ще играем — на карти или зарове? Ти самият имаш ли добри обноски?

— Конничи уа, Анджин-сан — отстъпи той най-сетне и леко се усмихна.

Блакторн бързо се облече.

Носеше свободни панталони, както се носеха в Европа, чорапи, риза и жакет, дългата му коса беше сплетена на спретната плитка, а брадата си бе подрязал с ножица, взета на заем от бръснаря.

— Хай, Оми-сан — попита Блакторн, щом се облече.