тях и те или загинаха, или бяха приковани като гребци към някоя робска галера. Но към Блакторн и другите четирима се показа милостив и те успяха да стигнат до Каляри в Сардиния. Оттам, без петак в джоба, съумяха да се доберат до дома.
Това се случи преди осем години — през същата година, когато в Лондон избухна чумната епидемия. Чума, глад, бунтове на гладуващите. По-малкият му брат и семейството му измряха. Първородният му син също умря. Но през зимата чумата заглъхна, той лесно си набави нов кораб и тръгна да си дири късмета. Първо чрез Лондонската търговска североафриканска компания. След това предприе плаване към Антилските острови — на лов за испанци. Като се позамогна, отиде да работи за Кеес Веерман — холандеца, който възнамеряваше за втори път да търси легендарния Североизточен път към Китай и богатите на подправки азиатски острови, за които се предполагаше, че се намират някъде в Ледовития океан, на север от царска Русия. Две години търсиха, но Кеес Веерман загина в арктическите води заедно с осемдесет процента от екипажа, а Блакторн обърна назад и се прибра у дома с останалите моряци. После, преди три години, бе поканен от новообразуваната холандска Източно-индийска компания да постъпи при тях като лоцман на първата им експедиция за Новия свят. Подшушнаха му, че успели да купят за огромна сума контрабанден португалски дневник, който уж разкривал тайните на Магелановия проток, и искаха да го докажат на практика. Разбира се, холандските търговци биха предпочели да наемат лоцман съгражданин, но никой не можеше да се сравни по умение с англичаните, обучени от монополистичната лоцманска асоциация, така че главозамайващата цена на дневника ги принуди да заложат на Блакторн. Той беше най-подходящ за целта: най-добрият лоцман протестант с майка холандка, говорещ холандски като роден език. Блакторн се съгласи на драго сърце, прие петнадесетте процента от печалбите за свое възнаграждение и както бе обичаят, тържествено се закле пред бога във вярност на компанията, че ще поведе флотилията и ще я върне обратно у дома.
И бог ми е свидетел — ще върна „Еразъм“ у дома, помисли си Блакторн. С толкова души екипаж, колкото Той остави живи.
Прекосяваха площада; той свали поглед от галерата и съзря тримата самураи, които пазеха капака на ямата. Те много умело се хранеха от купички с дървени клечки — Блакторн неведнъж бе наблюдавал как японците ги използуват, но самият той не можеше да борави с тях.
— Оми-сан — обясни той със знаци, че иска да отиде до капака на ямата само за да се обади на другарите си.
Само за миг. Ала Оми поклати глава, тържествено заяви нещо, което той не разбра, и продължи да крачи през площада към брега, покрай котела, право към кея. Блакторн послушно го следваше. Едно по едно, отново си каза той. Имай търпение. Щом стъпи на кея, Оми се обърна и извика нещо на пазачите при капака на ямата. Блакторн видя как онези го вдигнаха и занадничаха надолу. Единият махна на някакъв селянин, който дотича със стълбата и бъчонка с прясна вода и я свали долу. А празната изнесоха горе, както и варела, който им служеше за отходно място.
Ето, видя ли! Ако си търпелив и играеш по техните правила, ще помогнеш на екипажа, помисли си той със задоволство.
До галерата се бяха струпали самураи на групички. Отстрани стоеше сам висок възрастен мъж. От почтителното отношение на Ябу към него, както и от начина, по който останалите скачаха при най-малък негов жест, Блакторн веднага заключи, че сигурно е важна клечка. Дали не е техният крал — чудеше се той.
Оми коленичи смирено. Старецът се поклони до кръста и обърна поглед към Блакторн.
Блакторн събра всичката учтивост, на която бе способен, хвърли се на колене, разпери ръце върху пясъка, както видя от Оми, и се поклони също тъй ниско, колкото и Оми.
—
И видя, че старецът отново се поклони до кръста.
После Ябу, старецът и Оми започнаха да обсъждат нещо. Ябу каза нещо на Мура. Мура посочи галерата.
— Анджин-сан, моля там!
— Защо?
— Там! Сега! Там!
Блакторн усети как в него се надига паника.
— Защо?
—
— Не, аз няма да…
Незабавно последва кратка заповед от Оми, четирима самураи се нахвърлиха върху него и му сковаха ръцете. Мура извади въжето и започна да завързва китките му отзад, на гърба.
— Кучи синове! — разкрещя се Блакторн. — Няма да се кача в проклетия ви кораб!
— Света Богородице! Оставете го на мира! Ей вие, маймуни пикливи, оставете копелето на мира!
Блакторн не повярва на ушите си. Бодрите ругатни на португалски се сипеха от палубата на галерата. После видя и онзи, който ги бе произнесъл, да слиза по трапа. Висок колкото него самия и приблизително на същите години, само че чернокос и тъмноок, небрежно облечен в моряшки дрехи, с рапира на единия хълбок и затъкнати в пояса пищови. На шията му висеше обсипано със скъпоценни камъни разпятие.
— Ти ли си лоцманът на холандския кораб?
— Да — чу Блакторн отговора си.
— Добре. Аз съм Васко Родригес, лоцман на тази галера.
Той се обърна към стареца и заговори на невероятна смесица от японски и португалски, като го наричаше маймун-сама и понякога Тода-сама, но начинът, по който произнасяше последното словосъчетание, го правеше да звучи двусмислено на португалски. На два пъти вади пищов и живописно го размаха по посока на Блакторн, а японският му се преплиташе нагъсто с мили за слуха на Блакторн вулгарни псувни на гърлен португалски, които само един моряк би могъл да проумее и оцени.
Хиромацу отвърна нещо кратко и самураят пусна Блакторн, а Мура го развърза.
— Поклони се на това копеле-сама — нареди португалецът.
Блакторн го послуша като насън.
— Правиш го като японец — ухили се Родригес. — Наистина ли си лоцман?
— Да.
— Каква е ширината на Гущера6?
— Четиридесет и девет градуса и петдесет и шест минути северна ширина — и внимавай за скалите, които се издигат на югозапад.
— За бога, ти наистина си лоцманът! — Родригес сърдечно раздруса ръката му. — Заповядай на кораба. Имам храна, бренди, вино и грог. Всички лоцмани трябва да се обичат, защото са солта на тази земя. Амин! Прав ли съм?
— Да — едва промълви Блакторн.
— Като чух, че на връщане ще возим лоцман, казах си — добре. От години не съм имал удоволствието да разговарям с истински лоцман. Хайде, качвай се! Как се промъкна през Малака? Как избягна патрулите в Индийския океан? От кого си задигнал дневник?
— Къде ще ме водите?
— В Осака. Великият главен палач иска лично да те види.
Блакторн усети, че пак го обзема паника.
— Кой е той?
— Торанага! Господар на Осемте провинции, дявол ги знае къде се намират! Главен даймио на Япония — даймио е нещо като крал или феодален господар, само че е много повече. До един са деспоти.
— За какво съм му?
— Не знам, но затова сме тук, а щом Торанага желае да те види, приятелю, значи ще те види. Казват, че един милион от тези фанатици с дръпнати очи са готови да умрат за честта да му избършат задника, стига това да му доставя удоволствие. — Преводачът му беше казал: Торанага иска да доведеш лоцмана, Васко, и товара на кораба. Закарай стария Тода Хиромацу да огледа кораба и… — Ах, да, лоцмане, щях да
