Родригес.
— Да.
— Защо си толкова учуден, англичанино? Как мислиш, защо дойдох с теб? За да ти помогна да си вземеш малко парцали? И без това са износени до крайност и ще ти трябват нови. Имам колкото искаш, мога да ти дам. Но къде са дневниците?
— Изчезнали са. Бяха в морския ми сандък.
— Няма да ти ги задигна, англичанино. Искам само да ги прочета и препиша, ако трябва. Ще ги пазя като мои собствени, така че не се безпокой. — Гласът му са изостри: — Дай ги, моля те. Нямаме време.
— Не мога, изчезнали са! Бяха в сандъка.
— Не би ги оставил там, когато навлизаш в чуждо пристанище. Никога не би пренебрегнал първото правило на лоцманите — да ги скриеш внимателно и да оставиш фалшивите на открито. Хайде, побързай!
— Казвам ти — откраднати са!
— Не ти вярвам. Но признавам, че много добре си ги скрил. Два часа ги търсих и нищо не намерих.
— Какво?
— Защо си толкова изненадан, англичанино? Да нямаш задник вместо глава? Естествено, че съм дошъл чак от Осака, за да проуча дневниците ти!
— Значи вече си бил тук?
— Господи! — нетърпеливо възкликна Родригес. — Разбира се, че съм бил! Преди два — три часа заедно с Хиромацу, който искаше да огледа кораба. Той строши печатите, а като си тръгнахме, местният даймио пак запечата всичко. Хайде, бързай, за бога, пясъкът тече!
— ОТКРАДНАТИ СА! — Блакторн му описа как пристигнаха и как се събуди едва на брега. После изпрати с един ритник сандъка си чак в средата на каютата, бесен от яд, че са му ограбили кораба. — Откраднати са! И всичките ми карти! Всичките ми дневници! Имам преписи на някои от тях в Англия, но го няма дневника от това плаване и…
— И португалския дневник? Хайде, хайде, англичанино, няма начин да не е бил португалски.
— Да, и португалският дневник липсва. — Вземи се в ръце, каза си той. Изчезнали са, и туйто. Кой ли ги е взел? Японците? Дали не са ги дали на свещеника? Без дневниците и картите няма да мога да се прибера у дома… Не, не е вярно. Мога, ако съм страшно предпазлив и имам невероятен късмет… Не ставай смешен! Ти си на другия край на света, на вражеска територия, без дневници и без карти. — Ах, господи, Исусе Христе, дай ми сили!
Родригес го гледаше внимателно. Най-сетне се обади:
— Мъчно ми е за теб, англичанино. Знам как се чувствуваш — и на мен веднъж ми се случи същото. И той беше англичанин, крадецът, дано му потъне корабът и горчи вечно в ада! Хайде да се връщаме на кораба.
Оми и другите стояха на кея, докато галерата изчезна от погледа им. На запад нощни пластове браздяха вече аленото небе. На изток нощта се бе присъединила към небето и морето — и двете без хоризонт.
— Мура, колко време е необходимо, за да върнем всички оръдия обратно на кораба?
— Ако работим цяла нощ, утре по обяд всичко ще е натоварено, Оми-сан. Ако започнем призори, ще свършим малко преди залез слънце. По-безопасно ще е, ако работим през деня.
— Работете през нощта. Веднага доведи свещеника при ямата.
Оми погледна към Игураши, главния помощник на Ябу, който продължаваше да зяпа по посока на изчезналия кораб с изпънато от напрежение лице, а синкавата плът над празната очна кухина се очертаваше със зловещи сенки.
— Ще ни бъде много приятно, ако отседнете при мен, Игураши-сан. Домът ми е беден, но може би ще успея да ви създам някакви удобства.
— Благодаря, — обърна се към него старецът — но господарят нареди веднага да се прибираме в Йедо, така че ще тръгвам. — На лицето му отново се изписа безпокойство. — Как бих искал да съм на галерата!
— Да.
— Като си помисля само, че Ябу-сама е там само с двама свои хора… Много ми е неприятно.
— Да.
Той посочи „Еразъм“
— Дяволски кораб! Такова богатство и после изведнъж — нищо!
— Нима съвсем нищо? Торанага-сама ще остане безкрайно доволен от подаръка на Ябу-сама.
— Този червив от пари крадец на провинции е толкова препълнен от чувство за собствената си значимост, че дори няма да забележи колко сребро е задигнал от нашия господар. Нямате ли акъл сам да съобразите това!
— Предполагам, че само силната ви тревога относно евентуалната опасност за живота на нашия господар ви е накарала да направите подобна забележка.
— Прав сте, Оми-сан. Нямах намерение да ви засегна. Вие бяхте много находчив и от голяма полза за нашия господар. Може да сте прав и за Торанага — побърза да каже Игураши, но наум добави: радвай се на новополученото си богатство, нещастни глупако! Познавам господаря ни по-добре от теб и увеличеното ти имение няма да ти бъде от никаква полза. Издигането ти щеше да е справедливо възнаграждение за кораба, златото, среброто и оръжието. Но сега от тях няма и следа. И също по твоя вина господарят е в опасност. Ти изпрати посланието — „вижте най-напред варварите“ — и по този начин го изкуси. Трябваше още вчера да си заминем оттук. Да, ако бяхме заминали, сега господарят щеше да е в безопасност, с пари и оръжие. Дали не си предател? Дали работиш за себе си, за тъпия си баща или за някой враг? За Торанага например? Това е без значение. Можеш да ми вярваш, глупако, че ти и твоят клон на рода Касиги няма да останете за дълго на тази земя. Бих ти го казал направо в лицето, но тогава ще трябва веднага да те убия и по този начин не ще оправдая доверието на господаря. Той ще каже кога, а не аз.
— Благодаря ви за гостоприемството, Оми-сан — произнесе той на глас. — Надявам се скоро да ви видя отново, но сега е време вече да потегля.
— Моля ви, бихте ли ми направили една услуга? Предайте на баща ми дълбокото ми уважение. Много ще ви бъда признателен.
— Ще го направя с огромно удоволствие. Той е прекрасен човек. Освен това още не съм ви поздравил с увеличеното ви имение.
— Много сте любезен.
— Още веднъж ви благодаря, Оми-сан.
Той вдигна ръка в дружелюбен поздрав, махна на хората си и поведе фалангата от конници вън от селото.
Оми отиде при ямата. Свещеникът вече го чакаше. Оми забеляза, че португалецът беше силно разгневен, и си помисли: „Дано направи нещо неразумно, че да наредя да го набият със сопи.“
— Свещенико, кажи на варварите да излизат един по един. Кажи им, че господарят Ябу им разрешава отново да живеят в света на хората. — Оми умишлено говореше по възможно най-опростения начин. — Но при най-малкото нарушение на правилата двама от тях ще бъдат върнати отново в ямата. Трябва да се държат добре и да се подчиняват на всички заповеди, ясно ли е?
— Да.
Оми накара свещеникът да повтори казаното. Когато се увери, че го е разбрал правилно, нареди му да преведе нарежданията на пленниците в ямата.
Мъжете се заизкачваха един по един. Всички бяха силно наплашени. На някои трябваше да им се помогне. Единият страдаше от силни болки и изпищяваше, щом някой се допреше до ръката му.
— Трябва да са девет.
— Единият е мъртъв. Тялото му е долу, в ямата — отвърна свещеникът.
Оми се замисли за момент.
— Мура, изгорете трупа и погребете пепелта при тази на другия варварин. Настанете ги в същата къща, където бяха. Дайте им зеленчуци и риба в изобилие, а освен това ечемичена супа и плодове. Нека се изкъпят, че вонят. Свещенико, кажи им, че ако се държат добре и се подчиняват, ще продължат да
