достатъчно, помисли си той, поразен от нейното майсторство. Как да й направя комплимент — на нея и на неизвестната й учителка? Как да й се отблагодаря за щастието, което ми дари, като ми позволи да наблюдавам как пръстите и създават нещо тъй ценно и все пак тъй мимолетно?
Той задържа цветето за миг в ръката си, след което сръчно откъсна четири парченца, разположени на еднакво разстояние едно от друго, и ги изяде с удоволствие. Получи се друго цвете. Отново откъсна четири парченца и се оформи трето цвете. После откъсна още едно парченце и премести второ, така че останалите три пак образуваха красив портокалов цвят.
Накрая взе в ръка две от парченцата, а третото постави в центъра като в люлка, легнало на една страна — полумесец в слънчевия диск. Бавно изяде едното парче, а другото постави в средата на шепата си и го предложи.
— Трябва да го вземете, защото е предпоследно. Това е моят дар за вас.
Суисен затаи дъх. За кого ли беше последното? Кику пое парченцето и го изяде. По-вкусно нещо никога не бе опитвала.
— А това последното — продължи Оми, като много сериозно постави цялото цвете в дясната си длан — е моят дар за боговете, независимо кои са и къде са. Няма да вкуся никога вече от този плод, ако не ми е поднесен от вашата ръка.
— Това е прекалено много, Оми-сан — възрази Кику. — Освобождавам ви от тази клетва. Тя е дадена под влияние на онзи ками, който живее във всички шишета със саке.
— Отказвам да бъда освободен.
Двамата се чувствуваха много щастливи заедно.
— Суисен — обърна се тя към момичето — сега ни остави. И моля те, дете, опитай се да го направиш грациозно.
— Да, господарке.
Младото момиче се оттегли в съседната стая, провери дали всички футони са изрядни и дали цветята са подредени безупречно. Заглади някаква невидима гънка на идеално изопнатото легло. После се отпусна доволна на колене, въздъхна облекчено, започна да си вее за прохлада с люляковото ветрило и зачака.
В съседната стая, която беше най-хубавата в целия Чаен дом, защото само тя имаше отделна градина, Кику пое в ръце самисена с дългата дръжка. Беше триструнен, подобен на китара инструмент, и първият висок акорд, който взе, изпълни стаята. След което запя. Отначало меко, после с вибрации, отново меко, високо, по-ниско, със сладки, ах, колко сладки въздишки тя пееше за любов, за несподелена обич, за щастие и тъга.
— Господарке!
Шепотът не би събудил и най-леко спящия, ала Суисен знаеше, че господарката й предпочиташе да не спи след Облаците и Дъжда, колкото и силно да е било. Предпочиташе да си почива полубудна, отпусната спокойно.
— Да, Суи-чан — също толкова тихо се отзова Кику, използувайки обръщението „чан“ като към любимо дете.
— Съпругата на Оми-сан се завърна. Носилката и току-що изчезна нагоре по пътеката към неговия дом.
Кику погледна към Оми. Вратът му бе подпрян удобно на дървената възглавница, ръцете му бяха скръстени на гърдите. Тялото му беше силно, без белези, кожата — стегната, златиста и лъскава. Тя ласкаво го помилва — достатъчно, за да влезе милувката й в съня му, но не дотам, че да го събуди. После се изплъзна изпод завивката и прибра кимоната си.
Малко време й отне да освежи грима си, докато Суисен решеше и четкаше косата и и я завърза отново в прическата шимода. След което господарката и прислужницата безшумно се плъзнаха по коридора, излязоха на верандата, прекосиха градината и поеха през площада. Лодките се стрелкаха като светулки от кораба на варварите до кея, където седем оръдия чакаха да бъдат натоварени. Все още беше късна нощ и до зори оставаше много време.
Двете жени минаха по тясната уличка между къщите и се заизкачваха по пътеката.
Покрити с пот изнурени носачи си поемаха дъх около носилката на върха на хълма, пред къщата на Оми. Кику не почука на градинската врата. В къщата горяха свещи и слугите тичаха напред-назад. Тя направи знак на Суисен, която незабавно отиде при верандата до входната врата, почука и зачака. След миг вратата се отвори. Прислужницата кимна и изчезна зад нея. Измина още един момент и тя отново се появи, кимна на Кику и се поклони ниско, когато мина покрай нея. Друга прислужница бързо я поведе и плъзна вратата на най-хубавата стая.
Леглото на майката на Оми беше оправено — тя не беше спала в него. Седеше, изправена вдървено, до малката нишичка с красиво подредени цветя. Към градината гледаше едно прозорче. Мидори, съпругата на Оми, седеше срещу нея.
Кику коленичи. Нима измина само една нощ, откак бях тук и умирах от страх — Нощта на писъците? Тя се поклони — първо на старата жена, след това на жената на Оми, усети напрежението между двете жени и се запита: защо винаги съществува такава непримирима вражда между свекърва и снаха? Та нали след време и снахата на свой ред става свекърва! Защо започва и тя да тормози снаха си, да я ругае, да превръща живота й в ад, защо младото момиче върши на свой ред същото? Нима хората не си вземат поуки от уроците на живота си?
— Много се извинявам за безпокойството, което ви причинявам, господарке-сан.
— Добре сте дошли у дома, Кику-сан — отвърна старата жена. — Надявам се, че нищо неприятно не се е случило.
— О, не, но не знаех дали ще пожелаете да събудя сина ви, или да го оставя да спи — отговори тя, като вече знаеше отговора. — Реших, че е по-добре да ви попитам, тъй като вие, Мидори-сан — обърна се тя към Мидори, поклони се леко и й се усмихна, защото много я харесваше — сте се завърнали.
Майката отговори:
— Много мило от ваша страна, Кику-сан, много разумно сте постъпили. Не, оставете го да спи спокойно.
— Много добре. Извинете, че ви безпокоя по такова време, но сметнах, че е най-добре да ви попитам. Мидори-сан, надявам се, че пътуването ви е било приятно.
— Много съжалявам, но беше ужасно — отвърна Мидори. — Радвам се, че се завърнах, и много ми беше неприятно далеч оттук. Добре ли е съпругът ми?
— Да, много е добре. Тази вечер много се смя и беше щастлив. Яде и пи с мярка и сега спи дълбоко.
— Господарката тъкмо ми разказваше какви ужасни неща са се случили по време на моето отсъствие и…
— Не трябваше да заминаваш — прекъсна я старицата с отрова в гласа. — Тук беше необходима. А може би не — може би трябваше завинаги да останеш там. Нищо чудно да си донесла някой зъл ками заедно с мръсното си бельо.
— Никога не бих направила такова нещо, господарке — търпеливо отговори Мидори. — Моля ви да ми повярвате, но по-скоро бих се самоубила, отколкото да опетня дори най-малко доброто ви име. Много ви моля да извините отсъствието ми и големите ми недостатъци. Много се извинявам.
— Откак се появи този дяволски кораб, само неприятности ни се трупат. Това е лош ками, много лош. И къде беше, когато ми трябваше? На клюки в Мишима — тъпкала си се с храна и си се наливала със саке!
— Умря баща ми, господарке. В деня, преди да пристигна там.
— Ето на, нямаш приличието, нито си достатъчно предвидлива да присъствуваш на смъртното ложе на собствения си баща! Колкото по-скоро се махнеш оттук завинаги, толкова по-добре за всички ни. Искам чай. Дошла ни е гостенка, а ти дотолкова си забравила обноските си, че не и предложи нищо освежително!
— Поръчах чай веднага щом тя…
— Да, но не са го поднесли веднага!
Вратата се отвори. Прислужницата нервно внесе чай и някакви сладкиши. Мидори сервира първо на старата жена, която започна да ругае прислужницата за какво ли не, задъвка с беззъбата си уста една
