сладка и засърба от чашата си.
— Моля ви да извините прислужницата, Кику-сан — зафъфли тя. — Този чай няма никакъв вкус. Никакъв! Освен това е горещ. Но какво друго може да очаква човек в тази къща!
— Ето, моля, заповядайте моя чай. — Мидори леко подуха върху чашата си, за да го охлади.
Старата жена го пое с недоволен вид.
— А защо не може всичко да е както трябва от първия път?
И потъна в ядно мълчание.
— Какво мислите за всичко това — обърна се Мидори към Кику. — За кораба, за Ябу-сама и за Тода Хиромацу-сама…
— Не знам какво да мисля. А що се отнася до варварите, кой знае? Странна сбирщина са. Ами великият даймио, Железния юмрук? Много е интересно, че пристигна почти едновременно с Ябу-сама, нали? Ще ме извините, не ме изпращайте, сама мога да изляза.
— И дума да не става, Кику-сан, не искам и да чуя такова нещо!
— Ето, видя ли, Мидори-сан — гостенката ни се притесни и този чай беше ужасен — нетърпеливо ги прекъсна старата.
— Уверявам ви, че вашият чай много ми хареса. Но ще ме извините, малко съм уморена. Може би ще ми разрешите да дойда да ви посетя, преди да отпътувам утре. Всеки разговор с вас ми доставя огромно удоволствие.
Старата позволи да я умирят и Кику последва Мидори през верандата в градината.
— Кику-сан, много се радвам, че така се сещате за всичко. — Мидори я хвана за ръката, стоплена от красотата на момичето. — Много беше мило от ваша страна, благодаря ви.
Кику хвърли бърз поглед към къщата и потрепера.
— Винаги ли е такава?
— Тази вечер се държа учтиво в сравнение с друг път. Ако не бяха Оми и синът ми, кълна се, че секунда повече нямаше да остана тук — щях да си обръсна главата и да отида в някой манастир. Но имам Оми и сина си и това ми помага да понеса много неща. Благодарна съм на ками. За щастие господарката предпочита Йедо и не обича да отсъствува оттам дълго време. — Мидори тъжно се усмихна. — Човек се научава да не чува, нали знаете? — Тя въздъхна, прекрасна на лунната светлина. — Но всичко това не е важно. Разкажете ми какво се случи по време на отсъствието ми.
Това бе причината, поради която Кику така спешно пристигна в къщата, защото очевидно нито майката, нито съпругата биха пожелали да нарушат дълбокия сън на Оми. Причината за идването й бе да разкаже на прекрасната Мидори-сан всичко, което знаеше, за да може тя да предпази Касиги Оми от беди, както тя самата би го предпазила. Разказа й всичко с изключение на нощта, прекарана заедно с Ябу. Добави слуховете, които бе дочула, и другите истории, разказани от момичетата или дори съчинени от тях. Както и всичко, което Оми бе споделил с нея — надеждите, страховете и плановете си, всичко — освен случилото се между тях тази нощ. Защото знаеше, че то е без значение за съпругата му.
— Боя се, Кику-сан, боя се за съпруга си.
— Всички съвети, които той даде, бяха мъдри, Мидори-сан. И мисля, че всичко, което направи, беше правилно. Господарят Ябу не награждава всеки с лека ръка, а три хиляди коку е щедър подарък.
— Да, но корабът сега е на Торанага — заедно с всичките пари.
— Да, идеята на Ябу-сама да предложи кораба в дар на Торанага-сама бе гениална. Оми-сан му я подсказа — и затова заслужава подаръка. Оми-сан трябва да получи признание като пръв васал. — Кику съвсем леко преиначи нещата, защото знаеше, че Оми го заплашваше голяма опасност, както и всички обитатели на къщата. Каквото е писано да става — ще стане, каза си тя. Но няма нищо лошо в това да успокоиш една хубава, добра жена.
— Да, разбирам — съгласи се Мидори. Дано е истина, замоли тя боговете. Дано да е истина. После прегърна момичето и очите й се напълниха със сълзи. — Благодаря ви. Толкова сте добра, Кику-сан, толкова сте добра.
Тя беше седемнадесетгодишна.
Глава осма
— Какво ще кажеш, англичанино?
— Според мен ще има буря.
— Кога?
— Преди залез.
Наближаваше пладне и двамата стояха на квартердека на галерата под мрачното оловно небе. Вече втори ден бяха в открито море.
— Какво щеше да направиш, ако корабът беше твой?
— Кога ще стигнем до мястото, където отиваме?
— След залез слънце.
— А колко е до най-близката суша?
— Четири — пет часа. Но ако обърнем към брега, това ще ни отнеме половин ден, а аз не мога да си го позволя. Какво би направил?
Блакторн се замисли. През първата нощ галерата се спусна надолу покрай източното крайбрежие на полуостров Идзу, подпомогната от голямото платно на средната мачта. Като се изравниха с най-южния нос — нос Ито, Родригес пое курс запад — югозапад, отказа се от сигурността на крайбрежието и излезе, в открито море. Целта беше нос Шинто, на разстояние двеста мили.
— При нормални обстоятелства с галера като тази бих плавал покрай брега, от съображения за сигурност — обясни му Родригес — но сега това би ни отнело много време, а то ми е най-ценно. Торанага ми нареди да закарам Тода до Анджиро и да го върна възможно най-бързо. Ако съм много бърз — чака ме голяма награда. С кратко пътуване като това чудесно би се справил и някой от техните лоцмани, само че горкият би припаднал от страх при мисълта, че кара такъв важен даймио като стария Тода, особено, ако не се вижда суша. Японците хич не си падат по открито море. Големи пирати и воини са, но да са близо до брега. Дълбочината им изкарва акъла. Старият тайко дори издаде закон, че малкото японски океански кораби трябва винаги да се направляват от лоцмани португалци. И законът важи до ден — днешен.
— Защо е издал такъв закон? Родригес сви рамене.
— Сигурно някой му е подсказал идеята.
— Кой?
— Твоят откраднат дневник, португалският — чий беше?
— Не знам. Нямаше име, нито подпис.
— Откъде го беше взел?
— Даде ми го главният търговец на холандската Източно-индийска компания.
— А той откъде го имаше?
Този път Блакторн сви рамене. Родригес се засмя, но смехът му не беше никак весел.
— Впрочем и не допусках, че ще ми кажеш — но който то е откраднал и продал, дано вечно гори в ада!
— Ти на служба при този Торанага ли си?
— Не. Двамата с моя капитан бяхме само за малко в Осака. Това пътуване е нещо като услуга на Торанага. Капитанът предложи аз да управлявам кораба — аз съм лоцман на… — Родригес млъкна. — Все забравям, че си враг, англичанино.
— Португалия и Англия векове наред са били съюзници.
— Но не и сега. Слез долу, англичанино. Изморен си, както и аз, а уморените вършат грешки. Като си починеш, качи се пак на палубата.
Така че Блакторн слезе долу в каютата на лоцмана и си полегна на леглото му. Дневникът на Родригес за това плаване беше върху масата, закована на пода, както и лоцманският стол на квартердека. Книгата беше подвързана с кожа и опърпана от употреба, но Блакторн не я разтвори.
— Защо си го оставил тук — беше го попитал той.
— Ако го скрия, ще започнеш да го търсиш. А като го оставя така, дори разтворен, знам, че няма да го
