Шогун

— Мисля, че съм те виждал веднъж. Да, в Триполи беше. Един познат те посочи — знаменития английски лоцман, който е бил с холандския мореплавател Кеес Веерман в северните морета. Бил си с Дрейк, нали? При разбиването на Армадата. На колко години беше?

— На двадесет и четири. А ти какво си правил в Триполи?

— Бях лоцман на един английски капер. При Антилите онзи пират Мороу, Хенри Мороу, плени кораба ми. След като го ограби, го изгори до ватерлинията и ми предложи работа като лоцман — неговият бил много слаб, поне така ми каза. Искаше оттам — бяхме недалеч от „Испаниола“, когато ни плени — да преплава покрай северното крайбрежие на Южна Америка и да прекоси обратно Атлантика, за да опита да препречи пътя на годишната испанска пратка със злато — да ги причака някъде около Канарските острови, след което през протока да се добере до Триполи, и в случай, че сме изтървали испанците, да си опитаме късмета с друга плячка и обратно в Англия. Направи ми обичайното предложение да освободи другарите ми и ако съм съгласен, да им даде достатъчно храна и лодки да стигнат до суша. Аз се съгласих, защо не? При условие, че няма да грабим португалски кораби, че ще ме свали недалеч от Лисабон и няма да ми задигне дневниците. Пазарихме се както му е редът, доста време — знаеш как стават тези работи. След това се заклех в светата Дева, двамата заедно се заклехме пред разпятието и — готово. Плаването беше много успешно и по пътя ни паднаха в ръцете няколко испански търговски кораба. Като наближихме Лисабон, ме помоли да остана, изнесе ми обичайната тирада за добрата кралица Елизабета, която възнаграждавала богато всеки португалски лоцман, минал на нейна страна и обучил други лоцмани в Лоцманската асоциация, че давала пет хиляди златни гвинеи за дневника, указващ пътя през Магелановия проток или нос Добра Надежда. — Той се ухили широко и показа здравите си бели зъби. Тъмните му мустаци и брада бяха изящно оформени. — Нямах тези дневници. Поне така му казах. Мороу удържа на думата си като всеки почтен пират. Свали ме на брега заедно с дневниците ми — разбира се, преди това нареди да ги препишат, защото самият той не знаеше нито да чете, нито да пише, и дори ми даде моя дял от плячката. Плавал ли си някога с него, англичанино?

— Не. Преди няколко години кралицата му даде рицарско звание. Но не съм служил на негови кораби. Радвам се, че се е отнесъл почтено с теб.

Наближаваха „Еразъм“. От палубата се надвесиха самураи и любопитно ги заоглеждаха.

— Това беше втория път, когато служих като лоцман на еретици. Първия път нямах такъв късмет.

— Нима?

Родригес прибра веслото и лодката гладко се плъзна покрай кораба. Той се хвана за въжетата, провесени от борда.

— Качвай се, но ме остави аз да приказвам.

Блакторн започна да се катери по въжето, докато другият лоцман привързваше лодката. Родригес пръв стигна палубата и се поклони като истински придворен.

— Конничи уа на всички скапани сами.

Самураите на палубата бяха четирима. Блакторн разпозна сред тях един от пазачите на дупката, в която гниха. Смутени, те се опитаха да се поклонят по същия начин на Родригес, а Блакторн трябваше да им подражава, от което се почувствува смешен. Би предпочел да се поклони по нормален начин.

Родригес се запъти направо към стълбата за каютата, Печатите си бяха на мястото. Единият от самураите му препречи пътя.

— Кинджиру, гомен насай! Забранено е, много съжалявам.

— Кинджиру значи. — Родригес явно не беше впечатлен. — Аз съм Родригу-сан, анджин на Тода Хиромацу-сама! Този печат — посочи той червения печат с криволиците по него — Тода Хиромацу-сама ка?

— Ийе — поклати глава самураят — Касиги Ябу-сама!

— ИЙЕ? — Родригес беше поразен. — Касиги Ябу-сама? Аз съм от Тода Хиромацу-сама. Той е по-голям крал от твоя педераст, а Тода-сама е от Торанага-сама, който пък е най- големият педераст-сама в целия свят. Така ли е? — С рязко движение той смъкна печата от вратата и хвана дръжката на един от пищовите си. Мечовете бяха вече извадени наполовина от ножниците и той прошепна на Блакторн: — Приготви се да се махаме от тук. — После сърдито продължи към самураите — Торанага- сама! — И посочи с лявата си ръка флага, който се поклащаше на мачтата на неговия кораб. — Уакаримасу ка?

Самураите се поколебаха с извадени мечове в ръце. Блакторн се приготви да скача през борда.

— Торанага-сама! — Родригес силно ритна с крак вратата, резето не издържа и тя широко се разтвори — УАКАРИМАСУ КА?

— Уакаримасу, Анджин-сан. — Самураите бързо прибраха мечовете си, поклониха се и се заизвиняваха, пак се поклониха, докато Родригес не изръмжа „а така“! И пръв тръгна надолу към каютата.

— Господи, Родригес! — възкликна Блакторн, като слязоха на долната палуба. — Често ли правиш така и ти се разминава?

— Много рядко го правя — избърса Родригес потта от челото си. — И в такива случаи много съжалявам, че изобщо съм започнал.

Блакторн се облегна на херметическата преграда.

— Имам чувството, че са ме ритнали в корема.

— Няма друг начин. Трябва да се държиш като крал. Но дори тогава не знаеш какво можеш да очакваш от един самурай. Опасни са като свещеник, седнал със свещ в задника си върху полупразно буре с барут.

— Ти какво им каза?

— Тода Хиромацу е главният съветник на Торанага и е по-голям даймио от местния. Затова отстъпиха.

— Какво представлява Торанага?

— Това е дълга история. — Родригес седна на стъпалото, свали единия си ботуш и започна да си разтрива глезена. — За малко да си строша крака в тази проядена врата.

— Не беше заключена. Можеше просто да я отвориш.

— Знам. Но ефектът нямаше да е същият. В името на пресветата Дева много неща имаш още да учиш!

— Ще ме научиш ли?

Родригес се обу.

— Зависи.

— От какво?

— Ще видим. Дотук само аз говорих, което беше напълно в реда на нещата — аз съм здрав, ти не си. Скоро ще дойде твоят ред. Коя е каютата ти?

Блакторн го погледна изпитателно. Тук под палубата миришеше тежко на застоял въздух.

— Благодаря, че ми помогна да дойда.

И го поведе. Вратата беше отключена. Каютата бе претършувана основно и всичко, което можеше да се изнесе, беше изнесено. Нито книги, нито дрехи, нито инструменти, нито пера за писане. Морският му сандък също бе отключен. И празен.

Побеснял от ярост, той нахълта в голямата каюта. Родригес го следеше напрегнато. Дори тайното му скривалище бе открито и ограбено.

— Всичко са взели! Чумави въшки!

— А ти какво очакваше?

— Не знам. Мислех си, че щом е запечатано. — Блакторн се запъти към хранилището. И то зееше празно. Както и складът за муниции. Оставено беше само вълненото сукно.

— Господ да ги убие тези японци!

Той се върна в каютата и тръшна капака на сандъка.

— Къде са — попита Родригес.

— Кое?

— Дневниците ти. Къде са? Блакторн го изгледа с присвити очи.

— Никой лоцман няма да се обезпокои за дрехите си. Дойде тук за дневниците, нали? — настоя