загреба по японски, застанал прав насред лодката. — Ако сложат стрели в лъковете си, веднага ми кажи, англичанино. Изобщо следи ги внимателно. Какво правят сега?
— Капитанът е много ядосан. Да не би да си имаш после неприятности?
— Ако не отплаваме с отлива, старият Тода може да има повод за недоволство. Какво правят сега стрелците?
— Нищо. Слушат го. Той като че ли не знае какво да прави… Не — единият вади стрела от колчана.
Родригес се приготви да спре.
— Господи, те са такива педанти, че никога няма да посмеят да рискуват каквото и да било. Сложи ли я вече в лъка?
— Да. Чакай! Капитанът… някой се приближи до него, май че е моряк. Сякаш го пита за кораба. Капитанът ни гледа. Казва нещо на онзи с лъка. Прибира стрелата. Морякът сочи нещо на палубата.
Родригес хвърли бърз поглед през рамо да провери и задиша по-спокойно.
— Това е един от помощник-капитаните. Ще му трябва поне половин час, за да настани гребците по местата им.
Блакторн чакаше, а разстоянието се увеличаваше.
— Капитанът пак гледа към нас. Не, всичко е наред. Отиде си, но остави един самурай да ни следи.
— Нека. — Родригес се поуспокои, но не забави темпото на гребането си, нито погледна назад. — Не обичам да съм с гръб към самурай, особено ако държи оръжие. Макар че всъщност не съм виждал нито едно от тези копелета невъоръжено. До един са мръсни копелета!
— Защо?
— Защото им прави удоволствие да убиват, англичанино. Те дори не лягат да спят без мечовете си и това влиза в обичаите им. Япония е велика страна, но самураите са опасни като усойници и далеч по- подли.
— Защо?
— Не знам, англичанино, но е така. — Родригес беше доволен, че разговаря със себеподобен. — Разбира се, японците не са като нас — не усещат болка, нито студ по същия начин, по който ние ги усещаме, а самураите са още по-лоши. От нищо не се боят, най-малко от смъртта. Защо ли? Един господ знае защо, но е самата истина. Ако някой висшестоящ им нареди да убиват — убиват. Ако им нареди да умрат — хвърлят се върху мечовете си и разпарят собствените си кореми. Убиват и умират със същата лекота, с която ние пикаем. И жените им са самураи, англичанино. Ще убият, за да защитят господарите си — така тук наричат съпрузите — и ще се самоубият, ако им наредят. Правят го, като си прерязват гърлата. В тази страна самураят може да заповяда на жена си да се самоубие и законът я задължава да го направи. Макар че и жените им са доста по-различни от нашите, англичанино, пък и в цял свят едва ли има като тях, докато мъжете… Самураите са влечуги и най-безопасно е да се отнасяме към тях като към отровни змии. Добре ли си вече?
— Да, благодаря. Малко се чувствувам слаб, но иначе нищо ми няма.
— Как беше плаването?
— Доста тежко. А как стават самураи? Не вярвам, че ако грабнеш мечовете и си направиш самурайска прическа, вече си самурай.
— Наследствено е. Разбира се, има много степени — от даймио на върха на попиканата им йерархия до пехотинците, както им викаме ние — те са най-долу. Както и при нас, наследствеността е от основно значение. Казаха ми, че едно време е било като при нас в Европа — селяните са можели да бъдат войници, а войниците — селяни, с наследствени рицари и благородници до крале. Имало е войници от селски произход, които са се издигнали до най-високо обществено положение. Като тайко.
— Кой е той?
— Великият деспот — управителят на цяла Япония, най-големият убиец на всички времена. Един ден ще ти разкажа за него. Умря преди година и сега гори в ада. — Родригес се изплю през борда. — А в днешно време трябва да се родиш самурай, друг начин да станеш няма. Всичко е наследствено, англичанино. Пресвета Богородице, нямаш представа какво значение отдават те на наследствеността, на семейството, на ранга и всичко подобно — нали видя как се кланяше Оми на онзи дявол Ябу, а двамата се стелеха ниско пред дъртия Тода. Самурай идва от японската дума служа. И макар да се кланят и подмазват на висшестоящите, всички са самураи и имат специални привилегии. Какво става на кораба?
— Капитанът разправя нещо на един самурай и сочи към нас. Какви са им привилегиите?
— Самураите управляват и притежават всичко. Имат си свой кодекс на честта и свои правила. А са високомерни — боже мой, не можеш да си представиш колко са надменни! И най-ниско поставеният може напълно законно да убие всеки, който не е самурай — който и да е мъж, жена или дете, по каквато да е причина или изобщо без причина. Могат напълно безнаказано да убият човек само за да изпробват острието на лайняните си мечове — и съм виждал да го правят. А като техните мечове няма в цял свят. Стоманата е по-хубава от дамаскиня. Какво прави сега мръсникът?
— Само ни наблюдава. Лъкът е зад гърба му. — Блакторн потреперя. — Мразя ги тези копелета повече от испанците.
Родригес отново се засмя, без да престане да гребе.
— Ако знаят какво мисля за тях, на бърза ръка ще ми видят сметката. Но ако искаш да забогатееш бързо, трябва да им служиш, защото те притежават всичко. Сигурен ли си, че нищо ти няма…
— Да, благодаря. Какво каза? Че самураите притежават всичко?
— Да. Цялата страна е разделена на касти като в Индия. Най-отгоре са самураите, след тях идват селяните. — Родригес плю зад борда. — Само селяните могат да притежават земя, разбираш ли? Обаче пък самураите са собственици на цялата реколта. Техен е всичкият ориз, който е най-важната култура, а те връщат част от него на селяните. Само на самураите е разрешено да носят оръжие. Ако някой друг, не самурай, нападне самурай, това се тълкува като бунт и се наказва със смърт на място. Всеки, който е бил свидетел на това нападение и не доложи веднага, е също толкова виновен. Това се отнася и за жена му, и дори за децата му. Убиват цялото семейство, ако не е доложил. Кълна се в пресветата Дева, че самураите са изчадия адови! Виждал съм как насичат на кайма съвсем малки деца. — Родригес се изхрачи и плю. — И въпреки всичко, ако научиш едно-две неща, можеш да си живееш тук като в рая. — Той хвърли един поглед през рамо да се увери, че няма опасност, и се ухили. — Е, англичанино, какво ще кажеш — няма нищо по- приятно от една разходка с лодка из пристанището, нали?
Блакторн се засмя. Годините се смъкнаха от плещите му и той се наслаждаваше от все сърце на познатото полюляване на вълните, мириса на морска сол, крясъците на чайките, които се провикваха и си играеха над главите им, чувството за свобода, чувството, че пристига у дома след дълго отсъствие.
— Помислих, че няма да ми помогнеш да отида на „Еразъм“.
— Такива сте всички англичани — нямате капчица търпение. Слушай: тук не бива да искаш от японците разрешение за нищо — независимо дали са самураи или селяни — всички са една стока. Ако ги питаш, ще вземат да се колебаят, после ще отидат да се допитват до по-висшестоящите какво решение да вземат. Тук трябва да действуваш. Разбира се — екна гръмкият му смях над вълните — някой път, ако объркаш конците, може да те убият.
— Много добре гребеш. Тъкмо се чудех как става гребането с тези весла — и ти се появи.
— Нима си допуснал, че ще те оставя сам да се оправяш? Как се казваш?
— Блакторн, Джон Блакторн.
— Плавал ли си на север, англичанино? Далече на север?
— Бях с Кеес Веерман на „Дер Лифле“. Преди осем години. Второто плаване за откриване на северния път. Защо питаш?
— Бих искал да ми разкажеш за това пътуване. И за другите места, където си бил. Как мислиш, ще открият ли някога този път? Северния път за Азия?
— Да. Вие и испанците сте блокирали всички южни пътища, така че няма как, ще го открием. Ние или холандците. Защо питаш?
— Нали си бил лоцман из Северна Африка?
— Да, защо?
— Познаваш ли Триполи?
— Повечето лоцмани са били там. Кажи де, защо питаш?
