Шогун

Чувствуваше се по-добре, но беше нащрек и му се иска да знае повече японски думи.

— Моля ръка — каза Мура. Блакторн обясни със знаци, че не му е ясно какво искат от него. Тогава Мура протегна собствените си ръце и обясни с жестове, че трябва да го завържат.

— Ръка, моля.

— Не. — Блакторн се обърна направо към Оми и решително поклати глава. — Няма нужда — добави той на английски. — Не е необходимо, давам думата си. — Той внимаваше гласът му да звучи приятно и благоразумно, след което добави по-грубо, както бе чувал самия Оми: — Уакаримасу ка, Оми- сан? Разбрахте ли?

Оми се засмя.

— Хай, Анджин-сан. Уакаримасу.

Обърна се и излезе. Мура и останалите зяпнаха подире му, поразени от случилото се. Блакторн последва Оми и излезе на слънце. Ботушите му бяха почистени. Преди да успее да ги нахлузи на краката си, прислужницата вече бе коленичила пред него и му помагаше да ги обуе.

— Благодаря, Хаку-сан — спомни си той истинското и име. Как ли е „благодаря“ на японски?

Излезе пред портата, по петите на Оми. Ще ми паднеш един ден в ръцете, проклето копе… Момент! Я си спомни какво си обеща! И защо трябва да го ругаеш, дори наум? Той не те е ругал. Ругатните са за слабите и за глупците. Едно по едно. Засега ти стига, че ще го дебнеш. И той го знае. Много добре. Не се заблуждавай, той много добре го знае.

Четиримата самураи го оградиха от двете страни и така се спуснаха по хълма. Пристанището още не се виждаше. Мура ги следваше на десетина крачки, както се полагаше на един селянин, а Оми вървеше най- отпред.

Дали няма пак да ме напъхат в дупката — питаше се Блакторн. Защо искаха да ми вържат ръцете? Та нали Оми каза вчера — господи, нима беше едва вчера? Той каза: „Ако се държиш добре, няма да те хвърляме отново в ямата. Ако се държиш добре, утре ще освободим още някой. Може би. И още някой може би“. Нали така каза! Дали съм се държал добре? Как ли е Кроок? Горкото момче беше живо, когато го отнесоха в къщата, където бе настанен екипажът при пристигането си.

Днес Блакторн се чувствуваше по-добре. Банята, сънят и прясната храна бяха започнали да действуват. Знаеше много добре, че ако внимава, ако си почива, ако спи и се храни добре, то до един месец ще може да тича, да плува и да управлява боен кораб, дори да го поведе на околосветско пътешествие.

Не мисли още за това! Днес само си пести силите! Един месец не е чак кой знае колко.

Спускането по хълма и прекосяването на селото го измориха. По-слаб си, отколкото смяташе… Не, по- силен си, отколкото си мислеше, заповяда той на мисълта си.

Мачтите на „Еразъм“ щръкнаха над покритите с керемиди покриви и сърцето му трепна. Улицата пред тях завиваше покрай хълма, слизаше до площада и там свършваше. На площада, в най-големия пек, имаше голяма носилка със завеси, а до нея клечаха четирима носачи по набедрени превръзки и разсеяно си човъркаха зъбите. В момента, в който съзряха Оми, те се хвърлиха на колене и започнаха дълбоко да му се кланят.

Оми едва — едва им кимна, като минаваше покрай тях. В този момент от една порта излезе младо момиче, запъти се към носилката и той се закова на място.

Блакторн си пое дълбоко въздух и също спря.

От къщата изтича млада прислужница със зелен слънчобран, за да предпази момичето от слънчевите лъчи. Оми се поклони, момичето също се поклони, двамата весело се заприказваха и Оми забрави за напереното си високомерие.

Момичето беше облечено в кимоно с цвят на праскова, препасано със широк златен пояс и златни сандали с каишки между големия и втория пръст. Блакторн забеляза, че тя скришом му хвърляше по някой поглед. Очевидно той беше обектът на разговора и с Оми. Не знаеше как да реагира, така че само зачака търпеливо, като се опиваше от нейната хубост, чистота и топло присъствие. Попита се дали двамата с Оми не са любовници. Или може би това е жена му? Дали е истинска или само видение — чудеше се той.

Оми я попита нещо, тя му отговори и взе да си вее със зеленото ветрило, а то заблестя и запърха на светлината. Смехът й беше като музика. От цялото й същество лъхаше невероятно изящество. Оми също се усмихваше, после се обърна и тръгна — отново самурай.

Блакторн го последва. Тя го гледаше, когато мина покрай нея, и той я поздрави:

— Конничи уа.

— Конничи уа, Анджин-сан — отвърна тя и гласът и го трогна. Не беше по- висока от метър и половина, но затова пък беше самото съвършенство. Докато тя леко му се покланяше, вятърът подхвана външното и кимоно и показа част от долното, аленочервено, и то му се стори учудващо еротично.

Парфюмът й все още витаеше във въздуха, когато зави зад ъгъла. Видя капака на ямата, „Еразъм“ и галерата. Момичето все едно, че не беше съществувало.

Защо ги няма оръдията? Къде са, дявол да ги вземе, и какво прави тук тази галера с гребци роби? И какво ли е станало в ямата?

Едно по едно.

Първо „Еразъм“: отломъкът от мачтата, строшена от бурята, стърчеше грозно. Това няма значение, каза си той. Лесно бихме могли да го изведем в открито море. Само да развържем въжетата и нощното течение, и отливът тихо ще ни понесат. Утре бихме могли да сме вече далеч от това нищожно островче. Трябва ни половин ден, Да да издигнем запасната мачта, да опънем всички платна и да изчезнем надалеч. А може би е по-добре да не спираме изобщо, а да бързаме за по-безопасни води. Но кой ще ми помага? Сам не мога да се справя.

А този с робите откъде се взе?

Долу на пристана различи групички самураи и моряци. Корабът с шестдесет гребла — по тридесет от всяка страна — бе изящен, с много изчистени линии, а греблата бяха грижливо подредени на една страна, готови за тръгване, и той неволно потрепера. За последен път видя галера недалеч от Златния бряг преди две години, когато флотилията му от петте кораба тъкмо бе отплавала. Беше богата крайбрежна търговска галера, португалска собственост, и бягаше от него срещу вятъра. „Еразъм“ не можа да я настигне, така че нито я плени, нито я потопи.

Блакторн беше добре запознат със североафриканския бряг. Десет години бе служил като лоцман и капитан в Лондонската търговска североафриканска компания — акционерно дружество, специализирано в бойно-търговски кораби, които да могат успешно да преодоляват испанската блокада и да търгуват със Северна Африка. Бе водил кораби в Западна и Северна Африка, на юг чак до Лагос, както и в северна и източна посока, през коварния Гибралтарски проток, пълен с испански патрули — та до Салерно в Неаполитанското кралство. Средиземно море беше опасно за английските и холандски кораби. Там властвуваха техните испански и португалски врагове и което беше много по-лошо, отоманците, неверниците турци, върлуваха из тези води с галери и военни кораби.

Добре припечели от онези плавания и дори успя да си купи свой собствен кораб — бригантина с водоизместимост сто и петдесет тона — и да завърти търговия. Ала се наложи да я потопи и така загуби всичко. Недалече от Сардиния една турска галера бе изскочила внезапно и го бе спипала откъм защитената от вятъра страна при пълно безветрие. Последната битка беше много ожесточена и към залез слънце вражеският кораб успя да забие клина на носа си в неговата кърма и светкавично да го вземе на абордаж. Никога няма да забрави пискливото „Алааах!“ в момента, в който пиратите запрескачаха перилата. Бяха въоръжени със саби и мускети. Той събра хората си и отби първата атака, ала втората беше по-мощна и тогава нареди да подпалят склада с боеприпасите. Корабът се обви в пламъци и той реши, че по-добре е да умрат, отколкото цял живот да се превиват зад веслата като роби. Винаги бе изпитвал смъртен ужас при мисълта, че може да го хванат жив и да го приковат към робска галера — съдба, която сполетяваше не един пленен моряк.

Когато складът с мунициите хвръкна във въздуха, експлозията отнесе дъното на бригантината и разруши част от пиратската галера, така че в бъркотията той успя да доплува до голямата лодка и така се спаси заедно с още четирима души от екипажа си. Не можа да вземе онези, които не знаеха да плуват, и понякога все още чуваше отчаяните им молби да ги спаси в името на бога. Господ се бе извърнал през този ден от