като нищо могат да избият армия, по-многобройна от цялото ни население, стига да поискат. И ако всички са свирепи като тези, които съм видял досега, а нямам никакви основания да се съмнявам в това, кълна се в раните на Исуса — те са непобедими. Ако пък на всичко отгоре част от тях са и католици, ако езуитите са силни в Япония, тогава все едно, че са още повече, защото няма по-големи фанатици от католиците. И тогава какви са нашите и на холандците шансове в Азия? Никакви.
— И ако тази цифра ти се вижда голяма, иди виж Китай — продължи Родригес. — И там са все жълти, с черни дръпнати очи и черна коса. Ах, англичанино, нали ти казах — много неща има да научиш. Миналата година ходих в Кантон, на годишната разпродажба на коприните. Кантон е укрепен град в Южен Китай, на Перлената река, северно от Макао. Та само там има над един милион от онези езичници, дето се хранят с кучета. Населението на Китай е по-многобройно от населението в целия останал свят. Сигурен съм. Представяш ли си? — Родригес се хвана със здравата си ръка за стомаха. — Отнякъде течеше ли ми кръв?
— Не. Специално проверих. Само кракът и рамото, Родригес, вътрешни наранявания нямаш — поне така мисля.
— Кракът много ли беше зле?
— Морската вода го беше измила и почистила. И костта, и кожата са чисти.
— Поля ли го с бренди?
— Не, не ми разрешиха и ме изпъдиха. Но лекарят, изглежда, си знаеше работата. Твоите хора скоро ли ще се качат на кораба?
— Да, щом влезем в пристанището.
— Добре. Та за какво говореше? За Китай и Кантон?
— Сигурно прекалено съм се разбъбрил. Ще имаме достатъчно време за приказки.
Блакторн гледаше как здравата ръка на португалеца опипва запечатания пакет и се запита какво ли има вътре.
— Кракът ти ще се оправи. След една седмица ще стане ясно.
— Да, англичанино.
— Не мисля, че ще забере — не видях гной, мислите ти са ясни, значи мозъкът ти е наред. Ще се оправиш, Родригес.
— И все пак дължа ти живота си. — Португалецът потрепера. — Като се давех, мислех единствено за това: как раците ще ми изядат очите. Чувствувах ги вътре в себе си. За трети път вече се давя и всеки път е по-зле и по-зле.
— На мен пък четири пъти са ми потапяли кораба — трите пъти бяха испанци.
Вратата на каютата се отвори, капитанът се поклони и повика с пръст Блакторн да се качи горе.
—
— Възможно е, но чуй, ще ти кажа една истина, като частична отплата: никога не забравяй, че японците имат шест лица и три сърца. Това е тяхна поговорка — че човек имал едно лъжливо сърце в устата си, за пред целия свят, второ в гърдите си, за близки приятели и за семейството си, и трето — истинско, тайно, за което не знае никой освен самия него, скрито господ знае къде. Ти не можеш да си представиш колко са коварни и порочни.
— Защо съм му на Торанага?
— Не знам. Кълна се в Девата — не знам. Ако имаш възможност, ела да се видим.
— Добре. Желая ти скорошно оздравяване, испанецо.
— Върви по дяволите.
Блакторн му се усмихна — открито и искрено — и излезе на палубата. Отново му се зави свят при вида на Осака — нейните размери, мравуняците хора, огромната крепост, извисяваща се над целия град. От вътрешността й се издигаше високо нагоре централната кула, висока седем или осем етажа, като всяко ниво завършваше с извит нагоре остър покрив. Керемидите бяха позлатени, а стените — сини.
Торанага сигурно е вътре, помисли си той и изведнъж усети как в стомаха му засяда ледена буца.
Закрита носилка го отнесе в една голяма къща. Там го изкъпаха, поднесоха му храна — неизбежната рибена чорба, сурова и варена на пара риба, малко мариновани зеленчуци и гореща билкова отвара. Вместо пшеничена каша му поднесоха купичка с ориз. Беше виждал ориз в Неапол. Този беше ослепително бял и много засищаше, но му се стори безвкусен. Стомахът му плачеше за месо и хляб — топъл, препечен хляб, намазан обилно с масло, телешки бут, пилета, бира и яйца…
На другия ден при него влезе една прислужница.
Дрехите, в които го беше облякъл Родригес, бяха изпрани, Тя го наблюдаваше как се облича и му помогна да обуе чифт нови таби. Отвън го чакаше чифт японски сандали. Ботушите му ги нямаше. Тя поклати глава, посочи сандалите и после закритата носилка, оградена от самураи. Водачът му махна да побърза.
Потеглиха веднага. Завесите бяха плътно спуснати. Мина цяла вечност, преди да спрат.
— Не трябва да се страхуваш — каза си той на глас и излезе.
Гигантската каменна врата на крепостта се оказа непосредствено пред погледа му. Беше монтирана в десетметрова назъбена стена, цялата в бастиони и външни укрепления. Огромната, обкована в желязо врата беше отворена, подвижната решетка бе вдигната високо. Зад нея се виждаше дървен мост, широк двадесет и дълъг двеста стъпки, прехвърлен над пълния с вода ров. Завършваше с подвижен мост и друга врата във втора, също толкова необхватна стена.
Наоколо пъплеха стотици самураи. До един бяха облечени в сиви униформи с пет малки кръгли емблеми — на ръкавите, от двете страни на гърдите и на гърба. Отличителният знак беше син и доколкото можеше да се види, изобразяваше цвете или нещо подобно.
— Анджин-сан!
Хиромацу седеше вдървено в открита носилка. Кимоното му беше кафяво, семпло, с черен пояс — също като на петдесетте самураи, които го заобикаляха. И техните кимона бяха с петте отличителни знака, но в алено — червено, като на знамето на Торанага, развяно на централната мачта. Самураите носеха дълги лъскави копия с малки триъгълни знаменца на върха.
Блакторн се поклони, без да се замисля, впечатлен от великолепието на Хиромацу. Старецът също му се поклони тържествено и му махна с ръка да го следва. Дългият му меч беше пуснат свободно в скута.
Офицерът пред вратата пристъпи напред. Последва церемониално четене на документа, който му връчи Хиромацу, безброй поклони и погледи към Блакторн и чак тогава прекоси моста, придружен от самураи в сиви униформи.
Петнадесет метра под тях лъщеше повърхността на дълбокия, пълен с вода ров, който се простираше на около триста стъпки от двете им страни, а след това продължаваше на север покрай стените на крепостта, и Блакторн си помисли: „Господи, не бих искал да ми възложат да атакувам това място. Защитниците могат да оставят гарнизона извън вътрешната стена да загине, да изгорят моста и да си стоят вътре в пълна безопасност. Господи, Исусе Христе, външната стена трябва да огражда поне една квадратна миля и е най- малко девет — десет метра дебела — както впрочем и вътрешната. На всичко отгоре е изградена от необхватни каменни блокове, всеки един три на три метра! Най-малко! Всеки блок е издялан идеално и поставен на мястото си без никакъв хоросан. Тежи поне петдесет тона! Ние така не умеем да строим. Обсадни оръдия? Външните стени, разбира се, могат да се разрушат, но нали и отвътре ще се стреля с оръдия, и то едва ли по-зле. Освен това няма да е никак лесно да се изкачат дотук, а няма по-високо място, от което да се открие огън по крепостта. Дори външните стени да бъдат разрушени, защитниците ще могат да отблъскват нападателите от вътрешните. Ако все пак оръдията бъдат изкачени по някакъв начин и бъдат насочени към вътрешните стени, няма да причинят кой знае какви щети. Най-много да бъде повредена отдалечената порта. И какво от това? После как ще се мине през рова? Прекалено е широк за всички познати нам начини. Не, крепостта явно е непревземаема, ако се защищава от достатъчен брой войници. Колко ли самураи има вътре? И колко мирни жители могат да намерят убежище в нея? В сравнение с тази крепост нашият лондонски Тауър е като кочина, а целият дворец Хамтън корт ще се побере в единия й ъгъл!“
При следващата порта пак им прегледаха документите. След това пътят веднага изви вляво, превърна
