се в широка алея с добре укрепени къщи от двете й страни, зад лесно отбраняеми високи и още едни, по- ниски стени, а после се разклони в истински лабиринт от големи и малки пътища, улички и пътеки. Стигнаха до още една порта, отново ги провериха, още една подвижна вертикална решетка в стената, още един необятен ров, нови разклонения и завои, докато накрая Блакторн, който беше много наблюдателен, с отлична памет и великолепно чувство за ориентация при всякакви обстоятелства, съвсем се обърка в този умишлен лабиринт. През цялото време безброй самураи в сиви униформи ги държаха под наблюдение от насипи, крепостни валове, кули, назъбени стени и бастиони. Други се разхождаха, стояха на пост, маршируваха, правеха учения, обучаваха и обяздваха коне в откритите конюшни. Навсякъде, накъдето обърнеше поглед, се виждаха хиляди войници. До един добре въоръжени и спретнато облечени.
Изруга се наум, задето не бе измъкнал от Родригес повече информация. Освен сведенията за тайко и броя на католиците, колкото и да го бяха потресли, Родригес си бе държал устата затворена — както впрочем и самият Блакторн, който все се измъкваше от въпросите на португалеца.
Съсредоточи се! Огледай се за някакви важни особености. Кое е странното в тази крепост? Тя е най- голямата, която си виждал. Да, но има и нещо друго, различно. Какво?
Дали Сивите не са враждебно настроени спрямо Кафявите? Не може да се каже — до един са с непроницаеми физиономии.
Блакторн внимателно ги наблюдаваше, като се съсредоточи върху подробностите. Вляво имаше добре гледана цветна градина, с малки мостчета над живописно ручейче. Стените на къщите се приближиха една към друга, пътищата се стесниха. Наближаваха главната кула. Не се виждаха никакви жители, но затова пък слугите бяха стотици и… НЯМАШЕ ОРЪДИЯ! Ето кое беше различно!
Нямаше никакви оръдия. Нито едно.
Господи, боже мой, никакво оръдие — значи и никакви обсадни топове!
Ако ти разполагаш с модерно оръжие, каквото врагът ти няма, би ли могъл да разрушиш стените, да срутиш вратите, да обстрелваш крепостта, да я подпалиш и превземеш?
Няма да можеш да преминеш първия ров.
С обсадните оръдия би могъл да направиш живота на защитниците истински ад, но и те биха могли да издържат колкото време искат — ако са решени на това, ако са достатъчно на брой, ако имат необходимите провизии, вода и боеприпаси.
Как би могъл да прекосиш рововете? С лодка? Със салове?
Умът му се опитваше да скрои някакъв план, но носилката спря. Хиромацу слезе. Намираха се в тясна задънена уличка. Огромната, обкована с желязо дървена порта беше поставена в шест метрова стена, която се вливаше във външните укрепления на опорния пункт, извисяващ се над главите им, на известно разстояние от главната кула, която не се виждаше ясно. За разлика от всички останали порти, тази се охраняваше от Кафяви — единствените, които Блакторн видя вътре в крепостта. Явно много се зарадваха на Хиромацу.
Сивите се обърнаха и си тръгнаха. Блакторн забеляза враждебните погледи, които си размениха с Кафявите. Значи са врагове!
Портата се разтвори и той последва стареца. Бяха сами — всички самураи останаха отвън.
Вътрешният двор и градината отвъд него се охраняваха от още Кафяви. Оттам влязоха в укреплението. Хиромацу събу сандалите си и Блакторн последва примера му. Коридорът беше застлан с хубави татами — същите тръстикови рогозки, чисти и меки под босите крака, с които бяха постлани подовете във всички къщи с изключение на най-бедните. Блакторн вече бе забелязал, че рогозките бяха с еднакви размери — приблизително метър на метър и осемдесет. Като си помисля сега, каза си той, не съм видял рогозка да е била срязана, за да се нагоди към размера на стаята. И нито една стая не съм видял с по-особена форма! До една са квадратни или правоъгълни. Ами да, точно така! Това означава, че стаите — или дори къщите — са строени така, че в тях да се побират определен брой татами. Значи до една са стандартни. Ама че чудна работа!
Изкачиха се по криволичеща, лесно отбраняема стълба и тръгнаха по още коридори и още стълби. Охраната беше многобройна и се състоеше само от Кафяви. От амбразурите се процеждаха снопове светлина и образуваха сложни рисунки. Блакторн забеляза, че се бяха изкачили високо над трите вътрешни стени. Градът и пристанището се виждаха като пъстър килим ниско долу. Коридорът рязко зави и свърши след около петдесет стъпки. Блакторн усети как в устата му загорчава. Не се тревожи, каза си той, знаеш какво трябва да направиш. Вече си се хванал на играта.
Последната врата се охраняваше от множество самураи начело с млад офицер. Всички до един държаха десните си ръце на дръжките на мечовете, левите — на ножниците, и стояха неподвижни, напрегнати като пружини, с очи, вперени в двамата мъже, които се приближаваха към тях.
Хиромацу очакваше тази готовност. Той лично бе подбрал всеки един от тях. Мразеше крепостта и отново си помисли колко опасно беше за Торанага да се оставя в ръцете на врага. Вчера, щом пристигна, хукна при господаря си да му разкаже за случилото се и да разбере дали не е станало нещо неприятно в негово отсъствие. Ала всичко беше спокойно, макар че шпионите им шушнеха нещо за опасни струпвания на врагове на север и на изток, че главните им съюзници, регентите Оноши и Кияма, най-влиятелните даймио християни, смятали да се прехвърлят на страната на Ишидо. Веднага смени стражата и паролите и помоли Торанага да си тръгне, но напразно.
На десет крачки от дежурния офицер спря.
Глава единадесета
Йоши Нага, началникът на стражата, беше опасен седемнадесетгодишен младеж с много опак характер.
— Добро утро, Хиромацу-сама. Добре дошли.
— Благодаря. Торанага-сама ме очаква.
— Да.
Дори ако Торанага не го очакваше, Нага пак щеше да го пусне. Тода Хиромацу беше от единствените трима души в света, на които бе позволено да влизат при Торанага по всяко време на денонощието без предварително назначена среща.
— Претърсете варварина — нареди Нага.
Той беше пети син на Торанага от една от наложниците му и боготвореше баща си!
Блакторн се подчини без много шум. Двамата самураи бяха изключително опитни. Нищо не би им убягнало.
Нага махна с ръка на останалите и те се отдръпнаха. Той сам отвори дебелата врата.
Хиромацу влезе в просторната приемна. Веднага щом прекрачи прага, той коленичи, постави мечовете си на пода пред себе си, прилепи длани до тях и сведе ниско глава в почтителен поклон.
Нага, който не изпускаше нищо от очи, махна на Блакторн да стори същото.
Той влезе. Стаята беше квадратна — четиридесет на четиридесет стъпки и висока десет стъпки. Татамите бяха от най-хубавото качество — четири пръста дебели и безупречни. В отсрещната стена имаше две врати. До издигнатия подиум, в малка ниша, имаше пръстена вазичка с едно — единствено клонче вишнев цвят, което изпълваше стаята с багри и ухание. И двете вътрешни врати се охраняваха. На десет стъпки от подиума с гръб към него бяха насядали в кръг с кръстосани крака двадесет, ако не и повече самураи.
На самия подиум върху единствената възглавничка седеше Торанага. Той се занимаваше със счупеното перо от крилото на качулат сокол и пипаше внимателно, като че ли обработваше слонова кост.
Нито той, нито кой да е Друг в стаята показа с нещо, че е забелязал Хиромацу, нито обърнаха внимание на Блакторн, който застана до вратата. За разлика от Хиромацу обаче Блакторн се поклони по примера на Родригес, след което дълбоко си пое въздух, седна с кръстосани крака и се вторачи в Торанага.
Всички погледи се обърнаха към него. На прага Нага постави ръка върху меча си. Хиромацу вече бе грабнал своя, макар че главата му беше все така наведена. Блакторн се усети като гол, но бе твърдо решен да следва взетото си решение и сега можеше само да чака. Родригес му беше казал: „С японците трябва да се държиш като крал.“ И макар че настоящото му държане не беше кралско, то бе предостатъчно.
Торанага бавно вдигна очи. Блакторн усети как по слепоочието му се стече капка пот — всичко, което
