отговор и на най-заплетената загадка, а ако не — какво значение имаше тогава? Нима животът не бе само капчица роса?
Ала тази нощ имаше да разсъждава върху много озадачаващи проблеми. Какво да прави с Ишидо? Защо Оноши е преминал в лагера на врага? Как да се справи със Съвета? Дали християнските свещеници не са се намесили отново? От коя страна ще дойде следващият опит за убийство? Какво да прави с Ябу? А с варварина? Дали говореше истината?
Интересно, че той се появи от източните морета точно в този момент. Дали това не е поличба? Дали неговата карма няма да се окаже искрата, която ще възпламени барутния погреб?
Карма беше индийска дума, възприета от японците като част от будистката философия, и се отнасяше до съдбата на човека в този живот, определена безвъзвратно от всичко, което е извършил в предишното свое съществуване — добрите дела даваха възможност за по-добро положение в този живот, а лошите — точно обратното. Също така, както делата в сегашното съществуване имаха решаващо значение за следващото прераждане. Човек непрекъснато се прераждаше в този свят на сълзите, докато след много мъки и страдания, преминал през безброй съществования, той най-накрая се пречистваше и преминаваше в нирвана — мястото на съвършения покой. И никога повече нямаше да се преражда.
Колко странно, че Буда или някой друг бог, или просто карма бе довел Анджин-сан именно във владението на Ябу. И колко странно, че бе слязъл на брега именно в селото, където Мура, тайният ръководител на шпионската му мрежа в Идзу, се бе установил от много години под носа на тайко и преболедувалия едра шарка баща на Ябу. Странно също, че Цуку-сан се намираше тук, в Осака, и бе подръка да превежда, а не в Нагасаки, където му бе мястото. Странно, че главният свещеник на християните също се намираше в Осака, както и главният капитан на португалците. Странно, че лоцманът — Родригес — бе също така подръка да закара Хиромацу в Анджиро тъкмо навреме, за да свари варварина жив и да сложи ръка на оръдията. В Анджиро беше и Касиги Оми, син на човека, който би ми предал главата на Ябу, само да мръдна малкото си пръстче.
Колко красив е животът и същевременно колко е тъжен! Колко е мимолетен, без минало и настояще, само едно безкрайно „сега“.
Торанага въздъхна. Едно нещо беше сигурно: варваринът никога вече нямаше да си отиде. Нито жив, нито мъртъв. Той ставаше завинаги част от империята.
Ушите му доловиха почти неуловимия шум от приближаващи се стъпки и мечът му вече бе готов. Той сменяше спалнята си всяка нощ, както и охраната и паролата, като предпазна мярка срещу убийците, които винаги дебнеха. Стъпките спряха пред вратата. После дочу гласа на Хиромацу и първата част от паролата:
— Ако истината е вече ясна, какъв е смисълът от размишлението?
— А ако истината е скрита? — отвърна Торанага.
— Тогава тя вече е ясна — довърши правилно Хиромацу. Цитатът беше от един древен будистки учител — Сараха.
— Влез. — И чак когато Торанага се убеди, че дошлият наистина бе неговият съветник, той отпусна меча си. — Седнете.
— Чух, че не спите. Помислих си, че може да имате нужда от нещо.
— Не, благодаря. — Торанага огледа бръчките около очите на стареца, които бяха станали по- дълбоки. — Радвам се, че дойдохте, стари приятелю.
— Сигурен ли сте, че нищо ви няма?
— Да.
— Тогава ще ви оставя. Извинявайте за безпокойството, господарю.
— Не, влезте, моля ви. Радвам се, че сте тук. Седнете.
Старецът седна до вратата, с изправен като свещ гръб.
— Удвоих стражата.
— Правилно сте постъпили.
Хиромацу помълча.
— Що се отнася до онзи, лудия, заповедите ви са изпълнени. Всичките.
— Благодаря.
— Жена му — щом чу присъдата, внучката ми помоли за разрешение да се убие, за да придружи мъжа си във Великия безкрай. Отказах й, и заповядах да чака вашето решение.
Хиромацу кървеше отвътре. Колко е ужасен животът!
— Правилно сте постъпили.
— Искам официално позволението ви да се самоубия. Онова, което той извърши, ви постави под смъртна заплаха и аз съм виновен за това. Трябваше да предвидя грешката му. Не съумях да ви служа както трябва.
— Не ви позволявам да извършите сепуку.
— Моля ви, дайте ми разрешение.
— Не. Трябвате ми жив.
— Ще ви се подчиня. Но ви моля да приемете извиненията ми.
— Извиненията ви са приети. — След малко Торанага добави. — А какво ще кажете за варварина?
— Много неща, господарю. Първо: ако не го бяхте чакали днес, щяхте от зори да сте на лов и Ишидо нямаше да ви оплете в гнусната си мрежа. Сега вече нямате друг избор, освен да му обявите война — ако успеете да се измъкнете от тази крепост и да се приберете в Йедо.
— Второ?
— И трето, и четиридесет и трето, и сто четиридесет и трето. Аз не мога да се меря с вас по ум, господарю, но дори и на мен ми стана ясно, че всичко, което южните варвари са ни разправяли, е лъжа. — Хиромацу беше доволен, че може да разговаря. Това уталожваше болката му. — Ако съществуват две враждуващи християнски религии и ако португалците са част от по-голямата испанска нация, и ако страната на този нов варварин — как й беше името — воюва и с двете и ги побеждава, щом е остров като нашата страна, и — най-голямото „ако“ от всички — ако той казва истината, а свещеникът е превел точно казаното. — Вие можете да съберете всички тези „ако“ на едно място и да извлечете от тях някакъв смисъл, да съставите някакъв план. Аз не мога — съжалявам. Знам само какво видях в Анджиро и по време на плаването. Този Анджин-сан е много силен в главата, макар че в момента тялото му е заслабнало — сигурно от пътуването. Той има власт над морето. Не мога да го разбера. Как може да е всичко това и да се остави да му се изпикаят на гърба? Защо спаси живота на Ябу след онова, което му стори, а също и живота на врага си, както той сам признава — португалеца Родригу? Свят ми се вие от толкова много въпроси, сякаш съм препил саке. — Хиромацу млъкна. Умората му надделя. — Но съм на мнение, че трябва да го задържим — него и останалите като него, и другите, които може да се появят, и незабавно да ги убиваме.
— А Ябу?
— Заповядайте му още тази нощ да извърши сепуку.
— Защо?
— Защото няма никакви обноски. Вие предсказахте какво ще направи, като пристигне в Анджиро. Канеше се да задигне имуществото ви. Освен това е и лъжец. Не си правете труда да се срещате с него утре, както сте предвидили. По-добре да му предам още сега заповедта ви. Рано или късно ще трябва да го убиете. По-добре сега, когато ви е в ръцете, без обкръжението си от васали. Съветвам ви да не се бавите.
На вътрешната врата леко се почука.
— Тора-чан?
Торанага се усмихна както винаги, щом чуеше този глас и умалителното си име.
— Да, Кири-сан?
— Позволих си, господарю, да донеса чай за вас и гостенина ви. Мога ли да вляза?
— Да.
Двамата мъже отвърнаха на поклона и. Кири затвори вратата и започна да налива чая по чашите. Беше на петдесет и три години, главна дама на дамите на Торанага. Пълното и име беше Кирицубо-но-Тошико, а Кири и беше умалително име. Беше най-възрастната от всички дами в дома му. Косата й бе започнала да
