Шогун

Някакъв човек до стената започна да повръща. Набързо го избутаха в средната редица и той се строполи на пода, полузадушен под тежестта на множеството крака.

Блакторн затвори очи и се опита да се пребори с ужаса и клаустрофобията. Ах, този мръсник Торанага! Дано един ден имам възможността да те напъхам тук! И тези копелета, пазачите!

Вечерта, като му наредиха да се съблече, той започна да се съпротивлява с ожесточена безнадеждност само защото никога не се предаваше без бой. След което го блъснаха в затворническото помещение.

Имаше четири такива бараки. Бяха построени на края на града, върху утъпкана площадка, оградена е високи каменни стени. Извън стените до реката имаше по-малка площадка от утъпкана пръст, отделена с въжета, върху която се издигаха пет големи кръста. Към тях бяха завързани за китките и глезените голи мъже и жени и докато Блакторн вървеше подир охраняващите го самураи, видя как палачите забиваха дългите си копия в гърдите на жертвите под одобрителните възгласи на тълпата. След това свалиха мъртвите и качиха други пет осъдени, а няколко самураи започнаха да насичат с дългите си мечове труповете на парчета, като през цялото време се заливаха от смях.

Кръвожадни мръсници!

Победеният от Блакторн мъжага бе дошъл на себе си, без някой да го забележи. Лежеше в средната редица със съсирена кръв на едната буза и смазан нос. Внезапно са нахвърли отново върху Блакторн, без да обръща внимание на препречилите пътя му тела.

Блакторн забеляза устремната му атака чак в последния момент, яростно пресрещна удара и го събори на пода. Затворниците, върху които се строполи, започнаха да го ругаят и един от тях, с телосложение на булдог, злобно го фрасна по врата с ръба на дланта си. Чу се сухо изпращяване и главата на мъжа се отпусна безжизнено.

Човекът булдог повдигна обръснатата глава на падналия за проскубаната опашка на върха на темето и я отпусна отново да падне. Погледна към Блакторн и изговори нещо гърлено, усмихна се с беззъбата си уста и сви рамене.

— Благодаря — каза Блакторн, като едва си поемаше дъх, признателен, че нападателят му не владееше умението на Мура да се бие без оръжие. — Мое име Анджин-сан — добави той, като посочи гърдите си. — Ти?

— А, со десу? Анджин-сан. — Булдогът посочи себе си и сръбна почтително въздух. — Миникуи.

— Миникуи-сан?

— Хай! — И изстреля нещо на японски. Блакторн сви уморено рамене.

— Уакаримасен. Не разбирам.

— А со десу. — Булдогът каза нещо на съседите си, после пак сви рамене и двамата с Блакторн вдигнаха мъртвия и го отнесоха при останалите трупове. Когато се върнаха в ъгъла, никой не бе заел местата им.

Повечето от затворниците спяха или се опитваха да заспят. Блакторн се усещаше мръсен, нещастен, на прага на смъртта. Не се безпокой, окуражи се той, до смъртта имаш да извървиш още много път. Но не мога да живея дълго в тази пъклена дупка. Прекалено е претъпкана. О, господи, пусни ме да изляза оттук! Защо подскача стаята нагоре-надолу? Това Родригес ли е? Излиза от дълбините с щипци на рак вместо очи… Не мога да дишам, не мога да дишам! Трябва да се махна оттук, моля ви, не слагайте повече дърва в огъня! Какво правиш тук, Кроок, момчето ми? Мислех, че са те пуснали. Мислех, че си там, в селото, а ти си бил тук… Но аз как попаднах тук? Колко е прохладно и това момиче — много е хубава… но защо я влачат надолу, към брега? Защо се смее Оми, голият самурай? Защо ни карат през пясъка, кървави следи, стари вещици, селяни, деца, казана и ние в него… стига, престанете да слагате дърва в огъня, аз се давя в тази помия… О, господи, господи, умирам! Во имя отца и сина и святаго духа… Това е последното причастие и ти си католик, всички сме католици и ще гориш… ще гориш в огън, огън, огън.

Той се измъкна от кошмара, а ушите му още бучаха от мирната, но разтърсваща категоричност на последното причастие. В първия момент не можа да разбере дали е буден, или още спи, защото невярващите му уши продължаваха да чуват латинските благословии, а недоверчивите му очи се взираха в сбръчкан стар европеец, свит на две в средната редица на около петнадесет крачки от него. Беззъбият старец имаше дълга мръсна коса, сплъстена брада и изпочупени нокти, а облеклото му се състоеше от окъсано дрипаво расо. Той вдигна дървено разпятие над полускритото от другите тяло и за миг върху него попадна сноп светлина. После затвори очите на мъртвеца, измърмори някаква молитва и вдигна поглед към Блакторн, който го наблюдаваше втренчено.

— Майко божия, вярно ли виждам — изкряка той на груб, селски испански и се прекръсти.

— Да — отговори Блакторн също на испански. — Вие кой сте?

Старецът тръгна към него, като през цялото време си мърмореше нещо. Другите затворници го оставиха да мине и дори да ги тъпче, без да протестират. Той втренчи в Блакторн гуреливите си очи. Цялото му лице бе покрито с брадавици.

— Ах, пресвета Дево, сеньорът е истински… Кой сте вие? Аз съм… аз съм Фра Доминго… от Ордена на свети Франциско… ордена на… — И заломоти някаква смесица от японски, латински и испански. Главата му се затресе от тикове и той избърса слюнката, която непрекъснато се точеше от устата му. — Сеньорът истински ли е?

— Истински съм — понадигна се Блакторн. Свещеникът измърмори още едно „Аве Мария“ и по бузите му започнаха да се стичат сълзи. Той целуна кръста си няколко пъти и би коленичил, ако имаше къде. Булдогът разтърси съседа си и го събуди, после двамата клекнаха, за да му направят място да седне.

— Благословен да е свети Франциско, задето чу молитвите ми. Помислих, че сте призрак, сеньор, дух. Да, зъл дух. Виждал съм ги толкова много, толкова много… Откога е тук сеньорът? В тази тъмница нищо не се вижда, пък и очите ми вече не ги бива… Откога?

— От вчера. А вие?

— Не знам, сеньор. Много отдавна. Затвориха ме тук през септември — хиляда петстотин деветдесет и осма година от рождението на Христа.

— Сега сме май — хиляда и шестстотна година.

— Хиляда и шестстотна?

Някой изстена високо и отклони вниманието на свещеника. Той скочи на крака и започна да прескача телата като паяк. По пътя си раздаваше благословии и окуражаваше хората на добър японски. Не можа да открие умиращия, затова изломоти последното опрощение по посока на стона и благослови всички, без някой да му се противопостави.

— Елате с мен, синко.

И без да чака отговор, монахът закуцука през множеството тела. Блакторн се поколеба дали да напусне мястото си, но после стана и го последва. Като измина десетина крачки, спря и се обърна. Мястото му бе изчезнало, сякаш никога не е бил там.

Той продължи да се провира към най-тъмната част на помещението. В отсрещния ъгъл, колкото и да беше невероятно, видя малко празно пространство, колкото да легне един дребен човек. Беше застлано със стара сламена рогозка, върху която бяха наслагани гърненца и купички. Отец Доминго стъпи върху рогозката и повика Блакторн с пръст. Японците наоколо го пуснаха да мине, без да кажат нито дума.

— Тези хора са моето паство, сеньор. Всички са мои чада, в името на Исуса. Много от тях съм покръстил тук — ей го Йоан, онзи там е Марк… — Свещеникът млъкна, за да си поеме дъх — Много съм изморен. Трябва… трябва…

И заспа.

На смрачаване пак донесоха храна. Когато Блакторн се надигна да стане, един от японците му махна с ръка да не мърда от мястото си и му донесе пълна купичка. Друг потупа свещеника по рамото да се събуди и му подаде неговата дажба.

— Ийе — поклати глава старецът, усмихна се и понечи да върне купичката на човека.

— Ийе, Фарда-сама.

Най-сетне старият човек склони да хапне малко, след което стана, като всичките му стави изпукаха, и подаде остатъка от храната на един от средната редица. Човекът допря ръката на свещеника до челото си и получи благословия.