Шогун

за квартердека!

— Господи, колко е приятно да си поговоря пак на английски — обърна се той към самураите. — Исусе Христе, мислех, че вече съм загубен. Това бе осмият ми живот. Известно ли ви е това, приятели? Остана ми само един. Но нищо! Лоцманите имат поне по десет живота, така твърдеше Олбан Карадок.

Самураите като че започнаха да се дразнят от неразбираемото му бръщолевене.

Я се вземи в ръце, каза си той. Не ги настройвай излишно срещу себе си.

Чак сега забеляза, че до един бяха в сиви униформи. Хора на Ишидо. Беше питал отец Алвито как се казва противникът на Торанага и Алвито отговори: „Ишидо.“ Това бе малко преди да му наредят да стане и да го отведат. Дали Сивите не бяха хора на Ишидо? А Кафявите — на Торанага?

— Къде отиваме? Там ли? — посочи той крепостта, която се извисяваше над града. — Там, хай?

— Хай — кимна водачът с главата си, която много напомняше на гюлле. Брадата му беше посивяла.

— Какво ли ще иска от мен Ишидо — запита се Блакторн.

Завиха по друга улица и продължиха да се отдалечават от пристанището. И тогава го видя — малък португалски бриг, с развято синьо-бяло знаме. Двадесет топа на главната палуба, а на носа и кърмата — по един двадесет-фунтов. „Еразъм“ с лекота би му видял сметката, каза си Блакторн. Какво ли прави екипажът ми там, в селото? Кълна се в Христовата кръв, бих искал да ги видя. Тогава ми беше приятно да ги оставя и да се върна в къщата, където беше Онна — искам да кажа Наку… А как се казваше стопанинът?… Ах, да, Мура-сан. Ами момичето — онова в леглото ми, и другото, с ангелската красота, което разговаряше на площада с Оми-сан? И то беше в съня ми, и то беше в казана…

Защо ли си спомням тези глупости? Само си замъглявам мозъка. „Трябва да имаш много бистър ум, за да живееш в морето“ — казваше Олбан Карадок. Горкият Олбан.

Дълги години Олбан Карадок му се виждаше огромен, подобен на бог, всевиждащ и всезнаещ. Ала умря, обзет от ужас. Това стана на седмия ден от битката срещу Армадата. Блакторн командуваше стотонен кеч и снабдяваше от Портсмут бойните галеони на Дрейк с оръжие, барут, снаряди и храна. Флотата на Дрейк се биеше недалеч от Дувър — оттам се нахвърляше върху врага, който се опитваше да се промъкне до Дюнкерк, където испанските войски чакаха да ги прехвърлят с кораби в Англия и да я завладеят.

Огромната испанска флота бе съсипана от бурите и от по-бързите, нападателни и маневрени бойни кораби, построени от Дрейк и Хауард.

Блакторн се сражаваше яростно недалеч от „Ринаун“ — флагманския кораб на адмирал Хауард — когато вятърът смени посоката си, изви се буря, вдигнаха се чудовищни вълни и той трябваше да реши дали да се опита да надвие силата му и да избегне страничните залпове, които се очакваха всеки момент от големия галеон „Санта Крус“ непосредствено отпреде му, или сам да атакува по вятъра, през врага, тъй като останалите кораби на Хауард вече бяха обърнали гръб и се измъкваха в северна посока. — Дай на север по вятъра — изкрещя Олбан Карадок. Той беше помощник — капитан, а Блакторн — лоцман и отговаряше за кораба. Това бе първият му отговорен пост. Карадок бе настоял да участвува в битката, макар да нямаше никакво право да се намира на палубата — освен че беше англичанин, а всички англичани имат право да са на палубата в такъв мрачен исторически момент.

— Стоп — заповяда Блакторн, завъртя руля на юг, право към вътрешността на вражеската флота, защото много добре съзнаваше, че всяко друго решение ги обричаше на гибел от топовете на галеона, който вече се извисяваше над тях.

Затова завиха на юг, по вятъра, през галеоните. Канонадата, която разтърси и трите палуби на „Санта Крус“, прелетя над главите им, а той успя да улучи вражеския кораб на две места отстрани — бълха го ухапала — и в следващия миг вече се намираха в сърцето на врага. Галеоните и от двете му страни не посмяха да стрелят по този самотен кораб, защото имаше опасност да си нанесат взаимно щети. И когато той вече се измъкваше изпод носа на врага, „Мадре де Диос“ откри огън и от трите палуби. Двете им мачти се метнаха встрани като копия и омотаха моряците във въжетата си. Половината от дясната палуба бе изчезнала, корабът се покри с мъртви и умиращи.

Олбан Карадок лежеше облегнат на едно от оръдията, невероятно малък без двата си крака. Блакторн взе стария моряк в прегръдката си, а той пищеше като обезумял, е изскочили от орбитите си очи.

— О, господи, не искам да умра, не искам да умра, помогни ми, помогни ми, Исусе Христе, каква болка, помооощ!

Блакторн разбра, че можеше да му помогне само по един — единствен начин, затова вдигна една жегла и го прониза с всичките си сили…

Седмици по-късно трябваше да разкаже на Фелисити за смъртта на баща й. Но не й каза нищо повече от това, че Олбан Карадок бе умрял мигновено. Не и каза, че ръцете му бяха оцапани с кръв, която никога няма да се измие…

Блакторн и самураите вървяха сега по една широка, криволичеща улица. Нямаше магазини, само къщи от двете страни, всяка една на своя малка площ, оградена с висок зид. Къщите, оградите и улиците бяха поразително чисти.

Тази чистота се виждаше невероятна на Блакторн, защото в Лондон и всички останали европейски градове сметта, урината и изпражненията се изхвърляха направо на улиците, откъдето или ги събираха, или се трупаха, докато станеше невъзможно да се минава. Едва тогава евентуално се вземаха мерки. Лондон например биваше почистван от огромни стада свине, които прекарваха нощем през главните улици. Но в повечето случаи тази работа се оставяше на плъховете, бездомните кучета и котки и на пожарите. Както и на мухите.

А в Осака всичко бе толкова различно. Как ли го постигат — питаше се той. Няма помийни ями, няма купища конска тор, нито какъв да е боклук. Уличното платно изобщо не бе изровено, макар че представляваше просто добре утъпкана пръст, изметена и чиста. Къщите и оградите бяха дървени и светеха от чистота. А къде ли са тълпите от просяци и сакати, които гъмжаха из градовете на християнския свят? Ами разбойническите банди, които неизменно се спотайваха из тъмните ъгли?

Хората, които срещаха, им се кланяха учтиво, някои дори коленичеха. Покрай тях претичваха носачи на паланкини и едноместни кага. Безгрижно се разхождаха групички самураи — само Сиви, нито веднъж не срещнаха Кафяви.

Тъкмо минаваха през някаква търговска улица, когато краката му отказаха, и той тежко се строполи на ръце и колене. Самураите му помогнаха да се изправи, но за момента силите му го бяха напуснали и той не можеше да се помръдне.

— Гомен насай, додзо га мацу — извинете, бихте ли почакали — каза той, усещайки краката си схванати. Започна да разтрива мускулите на прасците си, които се бяха свили на топки, и благослови Фра Доминго за безценните неща, на които го бе научил.

Водачът на самураите го погледна и започна да му говори нещо надълго и нашироко.

— Гомен насай, нихон го га ханасе масен — съжалявам, не говоря японски — отвърна Блакторн бавно, но ясно. — Додзо, га мацу.

— А, со десу, Анджин-сан, уакаримасу — разбра го онзи. Даде някаква кратка, отсечена команда и единият от самураите забърза нанякъде. След малко Блакторн успя да се изправи на крака и се опита да закуцука напред, но водачът каза „ийе“ и му направи знак да чака.

Не след дълго се върна самураят, придружен от четирима полуголи носачи, понесли празната си кага. Показаха му как да се свие вътре и да се държи за каишката, провесена от централния прът.

Потеглиха отново. Блакторн се почувствува по-добре и би предпочел отново да върви сам, но знаеше, че е прекалено слаб. Трябва да си почина на всяка цена, помисли си той. Не са ми останали никакви сили. Имам нужда от баня и храна. Истинска храна.

Вече се изкачваха по някакви широки стъпала, които свързваха две улици, и навлязоха в нов жилищен квартал, построен около доста голяма гора с високи дървета и широки пътеки. Тръгнаха през нея и Блакторн с истинско удоволствие се раздели с градските улици.

Когато навлязоха навътре в гората, от следващия завой изскочи друга група самураи в сиви униформи — около тридесет на брой. Изравниха се с тях, спряха, водачите се поздравиха по обичайния церемониален начин, а очите на всички бяха вперени в Блакторн. Последва порой от въпроси и отговори и когато новата група понечи да продължи по пътя си, водачът им най-спокойно извади меча си и прониза водача на самураите, придружаващи Блакторн. Почти едновременно хората му се нахвърлиха върху