Шогун

Водачът на Сивите се приближи до Ябу и двамата започнаха разпалено да спорят, като сочеха ту към града, ту към крепостта — явно мненията им се различаваха коренно.

В последна сметка Ябу победи с ръка на меча си и махна на Блакторн да се качва в носилката.

— Ийе — възрази Сивият.

Двамата започнаха да се приближават войнствено един към друг и самураите им обезпокоено се размърдаха.

— Анджин-сан десу шунджин Торанага-сама… — започна Ябу.

Блакторн схващаше тук-там по някоя дума. „Уата-куши“ значеше „аз“, като се прибавеше едно „хитачи“, ставаше „ние“, а „шунджин“ беше „затворник“. Спомни си какво му бе говорил Родригес за японците и рязко ги прекъсна:

— Шунджин ийе! Уатакуши уа Анджин-сан!

Двамата се опулиха насреща му.

Блакторн наруши настъпилото мълчание и с бедния си речник на малко дете, без да спазва каквито и да било граматични правила, но с надеждата, че ще го разберат, добави:

— Аз приятел. Не затворник. Разбери, моля. Приятел. Много се извинявам, приятел иска баня. — Той посочи към крепостта. — Иди там! Сега, моля. Господар Торанага едно, господар Ишидо две. Иди сега!

И като натърти върху последното „има“, малко тромаво се покатери в носилката и се изтегна върху възглавницата, а краката му щръкнаха навън.

Тогава Ябу се разсмя и всички останали го последваха.

— А со, Анджин-сама — каза той и му се поклони подигравателно.

— Ийе, Ябу-сан. Анджин-сан — поправи го Блакторн с доволен вид. Да, копеле такова. Научил съм вече туй — онуй. А на теб няма да ти се размине. Скоро ще се разходя върху гроба ти.

Глава шестнадесета

— Може би трябваше да се посъветвате първо с мен, Ишидо-сама, преди да освободите моя затворник — каза Торанага.

— Варваринът бе хвърлен в обикновен затвор заедно с най — обикновени престъпници. Естествено бе да предположа, че сте загубили всякакъв интерес към него, иначе никога нямаше да го извадя оттам. Разбира се, и през ум не ми е минавало да се меся в личните ви дела. — Външно Ишидо запазваше спокойствие и почтителност, но отвътре вреше и кипеше. Знаеше, че е хванат натясно — бе нарушил законите на вежливостта. Вярно беше, че редното е първо да помоли Торанага за разрешение. Изискваше го елементарната учтивост. Макар че това също не би имало никакво значение, ако варваринът бе все още в ръцете му, в неговата част от крепостта. Тогава можеше да предаде чужденеца на Торанага когато сметнеше за необходимо, ако и когато Торанага го помолеше. Но щом неговите хора са били спипани натясно и най-позорно избити, а сетне самураите на даймио Ябу и на Торанага случайно са отървали варварина с оръжие в ръка от други, пак негови хора — това коренно променяше картината. Така той губеше престиж, а цялата му стратегия, насочена към погубването на Торанага, бе да постави именно противника си в своето сегашно положение.

Торанага хвърли доволен поглед към Хиромацу — извинението беше сладка музика за ушите му. И двамата много добре знаеха какви вътрешни кръвоизливи струваше то на Ишидо. Намираха се в голямата зала за аудиенции. По предварителна уговорка двамата противници бяха придружени само от по пет души охрана — хора, на които можеха напълно да разчитат. Останалите чакаха навън. Ябу също чакаше отвън. А варварина го бяха изкъпали. Добре, помисли си Торанага, много доволен от себе си. За кратко време прехвърли мислите си върху Ябу и реши въпреки всичко да не го приема и днес, а да продължи да си играе с него като котка с мишка. Затова помоли Хиромацу да го отпрати и отново се обърна към Ишидо:

— Приемам, разбира се, извиненията ви. За щастие нищо лошо не се е случило.

— Значи мога да заведа варварина при наследника — щом го приведат в приличен вид?

— Аз ще го изпратя веднага щом си свърша работата с него.

— Мога ли да попитам кога ще стане това? Наследникът очакваше да го види тази сутрин.

— Не бива да се безпокоим прекомерно за такива неща — нито вие, нито пък аз. В края на краищата Яемон е само седемгодишен. Сигурен съм, че едно малко момче може да се запаси с търпение, не смятате ли? Търпението е разновидност на дисциплината и изисква практика. Нали така? Аз сам ще му обясня недоразумението. Тази сутрин ще имаме урок по плуване.

— Нима?

— Да. И вие трябва да се научите да плувате, Ишидо-сама. Плуването е великолепно физическо упражнение и е много полезно по време на война. Всичките ми самураи знаят да плуват. Аз го изисквам от тях.

— Моите прекарват времето си в стрелба с лък, бой с меч, яздене и стрелба.

— А моите — освен с всичко това — се занимават и с поезия, калиграфия, подреждане на цветя и чайната церемония ча-но-ю. Самураят трябва да овладее до съвършенство мирновременните изкуства, за да е силен и във военните.

— Повечето от хората ми поначало владеят всички тези умения — заяви Ишидо, макар че много добре знаеше колко него самия не го биваше да пише, а и другите му познания бяха твърде ограничени. — Но самураите са родени за война. А войната я разбирам много добре. И засега това ми стига — това и зачитането на волята на покойния ми господар.

— Урокът по плуване на Яемон е насрочен за часа на коня — допълни Торанага. Денят и нощта се деляха по на шест равни части. Денят започваше с часа на заека — от 5 до 7, после идваше часът на дракона — от 7 до 9, следвани от часовете на змията, коня, козата, маймуната, петела, кучето, глигана, плъха и вола. Цикълът се затваряше с часа на тигъра — от 3 до 5 сутринта. Не бихте ли искали да се присъедините към урока?

— Не, благодаря. Прекалено съм стар, за да променя начина си на живот — отвърна Ишидо много тихо.

— Чух, че сте заповядали на капитана на вашите хора да извърши сепуку.

— Естествено. Трябвало е да залови бандитите. Или поне един от тях. Тогава щяхме да открием останалите.

— Учуден съм, че подобна банда може да действува тъй нагло в такава близост до крепостта.

— Съгласен съм с вас. Може би варваринът ще ни ги опише.

— Какво разбира един варварин — засмя се Торанага. — Що се отнася до бандитите нали са били ронини? А измежду вашите хора е пълно с ронини. Ако ги поразпитате, може би ще успеете да изкопчите някакви сведения. Не мислите ли?

— Вече ги разпитахме. В много отношения — Ишидо се направи, че не е забелязал прикритата подигравка относно ронините — безстопанствените, почти отхвърлени от закона наемни самураи, които се стичаха с хиляди под знамето на наследника, когато Ишидо започна да разпространява наляво и надясно слухове, че той, от името на наследника и неговата майка, би приел клетва за вярност от тяхна страна, би — невероятно — простил и забравил провиненията им или миналото им, с течение на времето би заплатил за вярната им служба с щедрост, подобна на тайковата. Ишидо знаеше, че това бе блестящ ход. Така разполагаше с огромен потенциал от добре обучени самураи, от който можеше да черпи, а същевременно му бе гарантирана и тяхната вярност, защото ронините много добре съзнаваха, че едва ли щяха да имат друг подобен шанс. Освен това привличаше в лагера си и недоволните, станали ронини поради завоеванията на Торанага или на неговите съюзници. И най-накрая така се предотвратяваше опасността броят на ронините да нарасне, защото единственият начин, по който самураят можеше да оцелее, ако нямаше късмета да стане ронин, бе да се оттегли в манастир или да стане бандит.

— Много неща не са ми ясни във връзка с това нападение — обади се Ишидо със злобен глас. — Защо например ще седнат бандитите да отвличат варварина за откуп? В града е пълно с други, далеч по-важни личности. Нали така е казал бандитът при срещата? Че искал откуп. От кого обаче? Каква е стойността на варварина? Никаква! И откъде са знаели как да го намерят? Аз едва вчера наредих да го заведат при наследника, за да се позабавлява момчето с него. Всички тези неща са крайно интересни.