че Торанага ще падне от меч, когато стигне средна възраст. Ишидо, прочутият завоевател на Корея или Чосен, както китайците наричаха тази страна, щял да умре на преклонна възраст, но не от болест, а стъпил твърдо на земята, като най-прочутата личност на своето време. А самият тайко щял да умре в леглото си — уважаван, почитан — от старост и ще остави здрав син да го наследи. Предсказанието така зарадва тайко, който още беше бездетен, че реши да остави делегацията да се завърне в Китай здрава и читава, а не да ги убие, както бе решил, заради наглостта им. Вместо да преговаря за мир, както се очакваше, чрез тази делегация китайският император просто предложи „да го признаят за император на страната Уа“, както китайците наричаха Япония. Така че ги изпрати живи и здрави по домовете им, а не в малките урнички, подготвени предварително за праха им, и поднови войната с Корея и Китай.
— Не, Торанага-сама, не съм забравил. — Ишидо наистина помнеше много добре. — Но заразата може да ви създаде неприятности. Защо да си ги навличате сам? Може да хванете шарка като сина ви Нобору — толкова го съжалявам — или проказа като Оноши-сама. Още е млад, а как страда! Ах, как страда!
Торанага моментално беше разколебан. Много добре бе запознат с пораженията, които можеха да нанесат двете болести. Нобору, най-големият от живите му синове, се зарази седемнадесетгодишен от китайска шарка — това беше преди десет години — и никакви лекарства и лекари, нито японски, нито китайски, нито корейски или дори християнски, не можаха да се справят с болестта, която вече го бе обезобразила, но не го убиваше. Ако стана всемогъщ, каза си Торанага, може би ще успея да излича тази болест. Дали наистина я причиняват жените? Ами те откъде я хващат? Горкият Нобору. Ако не беше шарката, щеше ти да си моят наследник, защото си блестящ воин, по-добър и способен администратор от Судара и далеч по-хитър. Какви ли злини си извършил в предишния си живот, щом си наказан да носиш такова бреме в настоящия?
— В името на Буда никому не пожелавам коя да е от тези болести — каза гласно той.
— Съгласен съм — кимна Ишидо, който много добре знаеше, че Торанага охотно би го заразил и от двете, стига да можеше. Поклони се отново и излезе.
Торанага наруши настъпилото мълчание.
— Е?
— Дали ще останете, или ще си тръгнете веднага — резултатът е един: беда, защото са ви предали и сте изолиран, господарю — каза Хиромацу. — Ако останете за заседанието, а те ще го отлагат поне една седмица, Ишидо, ще мобилизира всичките си войски около Осака и изобщо няма да можете да се измъкнете — независимо от съдбата на Очиба-сама в Йедо. А Ишидо очевидно е решил да рискува живота си, за да унищожи вас. Предателството е вън от всякакво съмнение и четиримата регенти ще вземат някакво решение, насочено срещу вас. В Съвета сега сте четири гласа срещу един. Ако си тръгнете, те пак могат да прокарат всички заповеди, които Ишидо реши. А вие сте длъжен да се подчините на всяко решение, за което са гласували четирима регенти. Заклели сте се да го направите. Не можете да тръгнете срещу тържествено дадената си дума на регент.
— Така е.
Отново настъпи мълчание. Хиромацу чакаше, а безпокойството му растеше.
— Какво смятате да правите?
— Първо ще отида да поплувам — отвърна с неочаквана жизнерадост Торанага. — А след това ще разговарям с варварина.
Жената прекоси личната градина на Торанага в крепостта и се запъти към малката къщичка със сламен покрив, която така красиво се открояваше сред кленовете. Коприненото й кимоно и широкият пояс бяха изключително семпли и същевременно безкрайно елегантни — най-хубавото, което можеха да изработят прочутите китайски майстори. Косата й беше сресана по най-последната мода от Киото — вдигната високо на тила и закрепена със сребърни игли. Пъстро чадърче предпазваше нежната й кожа от слънчевите лъчи. Беше дребна — едва метър и петдесет — но с прекрасно, хармонично тяло. На врата й висеше златно кръстче, закачено на тънка златна верижка.
Кири я очакваше на верандата. Беше седнала в сянката, а телесата й преливаха извън възглавничката. Наблюдаваше приближаващата се жена, която стъпваше грациозно по камъчетата на пътечката, изкусно подредени в мъха, сякаш открай време са си били там.
— Вие сте по-красива от всякога и по-млада от всякога, Тода Марико-сан — каза Кири без завист, след като отговори на поклона й.
— Ех, защо не беше вярно това — въздъхна Марико и се усмихна. После коленичи на възглавничката и с несъзнателен жест красиво подреди гънките на кимоното около себе си.
— Вярно е. Кога се видяхме за последен път? Преди две или три години. За последните двадесет години не сте се променили ни най-малко. Трябва да има двадесет години, откак ви видях за пръв път. Спомняте ли си?
На пиршеството, дадено от Города. Вие бяхте четиринадесетгодишна и току — що се бяхте омъжили.
— И бях изплашена.
— А, не, вие никога не бихте се изплашили.
— Оттогава има шестнадесет години, Кирицубо-сан, не двадесет. Да, много добре си спомням всичко.
Даже прекалено добре, мислеше тя със свито сърце. Това бе денят, когато брат ми ми пошепна, че нашият почитан баща възнамерява да отмъсти на господаря си, диктатора Города, и ще го убие. Ще убие законния си господар! Да, Кири-сан, много добре си спомням този час, този ден, тази година. Това бе началото на ужаса. На никого не казах, че знаех какво ще се случи много преди то да се случи. Не предупредих съпруга си, нито Хиромацу, неговия баща, че един от най-големите му военачалници е замислил предателство. По-лошо — не предупредих Города, своя законен господар, и по този начин не изпълних дълга си към него, към съпруга си, към семейството му, което бе станало единственото ми семейство след женитбата. Ах, пресвета Богородице, прости греха ми, помогни ми да се пречистя. Запазих мълчание, за да защитя любимия си баща, който оскверни хилядолетната ни чест. О, господи, Исусе от Назарет, спаси този грешник от вечните мъки…
— Оттогава има шестнадесет години — спокойно повтори тя.
— Същата година носех детето на Торанага-сама — каза Кири, като си мислеше: ако господарят ни Города не беше подло предаден и убит от баща ти, Торанага-сама нямаше да се сражава в битката при Накагуде, аз нямаше да се простудя там и нямаше да пометна. Може би, а може би не. Всичко, което се случи, бе карма, моя карма. — Ах, Марико-сан — продължи тя без злоба — това бе толкова отдавна — имам чувството, че се е случило в предишен живот. А вие сте жена без възраст. Защо нямам вашата фигура и прекрасна коса, защо не притежавам вашата грация. — Кири се засмя. — Отговорът е прост — защото много ям!
— Какво значение има? Нали се радвате на любовта на Торанага-сама! Значи сте доволна. Вие сте мъдра, сърдечна, щастлива в своя живот.
— Да, ама предпочитам да съм слабичка, да ям колкото си искам и пак да се радвам на благоволението на моя господар. А вие? Не сте ли щастлива?
— Аз съм само един инструмент, на който свири моят съпруг и господар Бунтаро-сан. Ако съпругът ми, моят господар, е щастлив, тогава, разбира се, аз също съм щастлива. Неговото удоволствие е и мое удоволствие. И с вас е същото.
— Да, но не по същия начин. — Кири раздвижи ветрилото си и златистата коприна отрази следобедното слънце. Радвам се, каза си тя наум, че не съм на твоето място, Марико, при цялата ти красота, ум, безстрашие и образование. Не, не бих понесла да съм омъжена дори за един ден, камо ли цели седемнадесет години, за този омразен, високомерен и жесток грозник. Той така не прилича на баща си Хиромацу-сама, който е чудесен човек. Как става така, че прекрасни бащи често имат такива отвратителни синове? Защо нямам син, ах, как ми се иска да имах син! Ами ти, Марико, как търпиш да се отнасят тъй зле с теб цели седемнадесет години! Как понасяш нещастието си? Просто е невероятно, че то не е оставило никакви следи по лицето ти, нито по душата ти.
— Вие сте удивителна жена, Тода Бунтаро Марико-сан — възхити се тя на глас.
— Благодаря ви, Кирицубо Тошико-сан. Ах, Кири сан, толкова се радвам да ви видя.
