— И аз. Как е синът ви?
— Прекрасен — прекрасен — прекрасен! Саруджи е вече на петнадесет години! Можете ли да си представите! Висок, силен, много прилича на баща си, а Хиромацу-сама му подари негово собствено имение и — знаете ли, че вече е сгоден?
— Не, за кого?
— За внучката на Кияма-сама. Торанага-сама уреди всичко. Много изгоден брак за нашето семейство. Иска ми се само момичето да беше… по-внимателно към сина ми, по-достойно. Знаете ли, че тя… — Марико се засмя, леко смутена. — Ето на, започнах да говоря като истинска свекърва. Но мисля, че ще се съгласите с мен — още не е задоволително обучена.
— Ще имате достатъчно време да я обучите.
— Да, надявам се. Много се радвам, че самата аз нямам свекърва. Не знам какво щях да правя.
— Щяхте да я плените с чара си, както сте пленили цялото си домочадие.
— Ех, защо не беше истина — Марико седеше, отпуснала ръце в скута си. Наблюдаваше водното конче, което кацна за миг и отново излетя. — Моят съпруг ми заповяда да дойда. Торанага-сама желаел да ме види.
— Да. Иска да му превеждате.
Марико се стресна.
— С кого ще разговаря?
— С новия варварин.
— О, нима! А отец Цуку-сан? Да не би да е болен?
— Не. — Кири започна да си играе с ветрилото. — Предполагам, че само ще се питаме, без да получим отговор — защо иска вие да му превеждате, а не свещеникът, както при първата им среща. Кажете ми, Марико-сан, защо ние държим всичките пари, плащаме всички сметки, обучаваме новите прислужници, купуваме цялата храна и всичко за домакинството, дори в повечето случаи и дрехите на нашите господари, а те никога нищо не ни казват. Защо?
— Може би затова ни е дадена нашата интуиция?
— Вероятно. — Кири я гледаше спокойно, приятелски. — Но аз предполагам, че разговорът ще бъде от много лично естество. Затова ще се закълнете във вашия християнски бог, че няма да споменете пред никого какво е било казано по време на срещата. На никого.
Денят сякаш изгуби топлината си.
— Разбира се — отвърна неспокойно Марико.
Тя много добре разбра, че Кири имаше предвид да не споменава нито дума пред съпруга си, баща му и изповедника си. След като Бунтаро й нареди да се яви тук, очевидно по искане на Торанага, дългът и пред законния и господар Торанага излизаше на преден план пред дълга й към съпруга, значи спокойно можеше да не му казва нищо. Но на изповедника? Можеше ли да не му каже? И защо тя трябваше да превежда, а не Цуку-сан? Марико разбра, че още веднъж, противно на волята й, я забъркваха в политическа интрига като онази, която направи живота и ад, и съжали за кой ли път, че беше от древния род Фуджимото, че бе родена с дарбата за езици, която й позволи да научи тъй непонятните португалски и латински, че изобщо се е родила. Да, но тогава нямаше да родя сина си, нито щях да науча за младенеца Христос и неговата Истина, нито за вечния живот.
Това е твоята карма, Марико, тъжно си каза тя. Карма, и нищо друго.
— Добре, Кири-сан — добави тя с лошо предчувствие. — Кълна се в моя бог, моя господар, че няма да кажа нищо от чутото днес или друг път, когато ще превеждам на законния си господар.
— Предполагам също така, че ще трябва да изключите някаква част от собствените си чувства, за да можете да превеждате съвсем точно казаното. Този нов варварин е много особен и говори странни неща. Убедена съм, че господарят ми се е спрял на вас поради някакви много специални съображения.
— Аз съм на разположение на Торанага-сама да прави с мен каквото пожелае. Нека не се страхува ни най-малко за моята вярност.
— Това никога не е било поставяно под въпрос, Марико-сан. В никой случай не исках да ви засегна.
Внезапен пролетен дъжд опръска цветята, мъха и листата и изчезна също тъй внезапно, както се появи оставяйки след себе си още повече красота от преди.
— Ще ви помоля за една услуга, Марико-сан. Бихте ли, прибрали, моля ви, кръстчето си под кимоното?
Ръката на Марико се стрелна към него, сякаш да го защити от посегателство.
— Защо? Торанага-сама никога не се е противопоставял на покръстването ми, както впрочем и Хиромацу-сама, главата на моя род! Съпругът ми… позволява да го нося…
— Да, но този варварин побеснява, като види разпятие, пък Торанага-сама не иска да е ядосан, а спокоен.
Блакторн виждаше за пръв път толкова дребна жена.
—
Поклони се като придворен, кимна на момчето, коленичило с широко отворени очи до Торанага, и на дебелата жена зад гърба му. Намираха се на верандата, която обкръжаваше малката къщичка или по-скоро колиба. Колибата се състоеше от една-единствена стаичка със селски паравани, дялани греди и сламен покрив, а също и миниатюрна кухничка отзад. Бе поставена върху дървена основа, повдигната на тридесет — четиридесет сантиметра над настилката от чист бял пясък. Това бе специален павилион за чайната церемония ча-но-ю, построен от много редки материали и поради това изключително скъп. Чаеният павилион се използуваше само за церемонията ча-но-ю, макар че в много редки случаи поради изолираността си тези къщи служеха за сключване на договори и за поверителни разговори.
Блакторн повдигна полите на кимоното си и седна на възглавничката, поставена долу на пясъка, точно пред тях.
—
— Аз ще превеждам, сеньор — веднага му отговори Марико на почти безупречен португалски. — Но вие говорите японски, както чувам?
— Не, сеньорита, само няколко думи и изрази.
Блакторн се изненада. Очакваше да им превежда отец Алвито, а Торанага да бъде придружен от самураи и може би да присъствува и Ябу. Но наблизо нямаше нито един самурай, макар че градината бе обкръжена от тях.
— Моят господар Торанага се интересува къде… или може би първо трябва да ви попитам дали не предпочитате да разговаряме на латински?
— Както ви е удобно, сеньорита.
Като всеки образован човек Блакторн можеше да чете, пише и говори на латински, тъй като това бе езикът на просветените хора в целия цивилизован свят.
Коя ли е тази жена? Къде се е научила да говори така добре португалски? Че и латински! Впрочем от кого другиго ще научи тези езици, ако не от езуитите, отговори си той. В някое от техните училища. Ах, колко са хитри! Първото нещо, което захващат, е да построят училища.
Игнаций Лойола бе създал Христовото братство едва преди седемдесет години, а езуитските училища — най-добрите в целия християнски свят — вече се разпростираха навсякъде, като влиянието им качваше и сваляше крале от престола. Папата се вслушваше в тях. Те бяха спрели разпростирането на Реформацията и сега отвоюваха обратно за църквата си огромни територии.
— Тогава ще говорим на португалски — реши тя. — Моят господар желае да ви попита: откъде сте научили вашите „няколко думи и изрази“?
— В затвора лежи един монах, сеньорита, францисканец. Той ме научи. Неща като храна, приятел, баня, отивам, идвам, истина, лъжа, тук, там, аз, ти, моля, благодаря, искам, не искам, затворник, да и не. За жалост това е само началото. Бихте ли казали на Торанага-сама, че сега съм по-добре подготвен да отговарям на въпросите му, да му помогна, с каквото мога, и повече от щастлив, че не съм вече в затвора. За което му благодаря.
