— Толкова съм щастлив да видя себеподобен — започна отец Доминго и се настани до Блакторн. Гласът му беше плътен, съскащ — глас на селянин. Той посочи немощно към другия край на помещението. — Един от паството ми спомена, че сеньорът нарекъл себе си лоцман — „анджин“. Лоцман ли е сеньорът?
— Да.
— Тук има ли други членове на екипажа ви?
— Не, сам съм. А вие защо сте тук?
— Щом сеньорът е сам — от Манила ли е пристигнал?
— Не, не съм бил досега в Азия — внимателно произнесе Блакторн на отличен испански. — Това бе първото ми пътуване като лоцман. Бяхме тръгнали — за другаде. А вие защо сте тук?
— Езуитите ме хвърлиха тук, синко. Езуитите с гнусните си лъжи. Значи не сте пътували за тук? Не сте испанец, нито португалец? — Свещеникът го изгледа подозрително и го лъхна с лошия си дъх. — Португалски ли беше корабът? Кажете истината, в името на бога!
— Не, отче. Не беше португалски. Кълна се в Христа!
— Ах, пресвета Дево, благодаря ти! Моля да ме извините, сеньор. Боях се да не би… аз съм стар, оглупял и болен човек. Значи корабът не беше испански? Откъде тогава? Толкова се радвам… Откъде е сеньорът? Испанска Фландрия? Или може би от Бранденбургското херцогство? По всяка вероятност от германските ни владения. Ах, колко е приятно да разговарям пак на майчиния си език! Да не би и сеньорът да е претърпял корабокрушение като нас? И после да е бил хвърлен тук по лъжливо донесение от онези дяволи, езуитите? Дано господ ги прокълне и им покаже колко лошо нещо е предателството. — Очите му замитаха гневни мълнии. — Сеньорът каза, че е за пръв път в Азия?
— Да.
— Щом сеньорът не е бил преди в Азия, то той е като малко дете в пустиня. Ах, толкова неща имам да ви разкажа! Знае ли сеньорът, че езуитите не са нищо повече от едни търговци, продавачи на оръжие и лихвари? Че контролират цялата търговия с коприна и цялата търговия от Китай? Че ежегодният Черен кораб носи стоки за един милион в злато? Че са принудили негово светейшество папата да им даде пълна власт над Азия — на тях и на техните псета, португалците? Че всички останали религии са забранени тук? Че езуитите търгуват със злато — купуват го и го продават с огромна печалба — както за себе си, така и за езичниците, в разрез с нарежданията на негово светейшество папа Климент и на крал Филип и в разрез със законите на тази страна? Че тайно са продали оръдия на християнските крале тук в Япония и ги подстрекават към бунт? Че се месят в политиката и сводничат за кралете, лъжат, мамят и ни клеветят? Че главният им абат лично е изпратил тайно послание на испанския вицекрал в Лусон с молба да изпрати конквистадори и да завладеят тези земи — молили са за испанско нахлуване, за да замажат грешките си. Всичките ни неприятности идват от тях, сеньор. Именно езуитите с лъжи и измами са настроили тукашните владетели срещу нашия любим крал Филип. Заради техните лъжи попаднах тук и двадесет и шест свети отци умряха от мъченическа смърт. Те си мислят, че щом съм бил едно време селянин, значи съм прост и нищо не разбирам. — Но аз мога да чета и пиша, сеньор, мога! Бил съм секретар на негово превъзходителство вицекраля. А те си мислят, че ние, францисканците, трева пасем…
И той отново избухна в неразбираеми ругатни на испански и латински.
Блакторн бе живнал малко и любопитството му се разпали от всичко чуто. Какви оръдия? Какво злато? Каква търговия? Какъв е този „Черен кораб“? Цял милион? Какво нахлуване? И какви са тези християнски крале?
— Дали не мамиш нещастния болен човечец — запита се той. Той те смята за приятел, а не за враг. Не, не съм го излъгал. Но не намекна ли, че си приятел? Отговорих му на въпроса. Да, но не му каза нищо по своя инициатива. Тава е. Честно ли е? Правило номер едно, за да оцелееш във вражески води: не прави нищо по своя инициатива.
Ломотенето на монаха позаглъхна. Най-близките японци се размърдаха обезпокоени. Един от тях стана, леко разтърси свещеника за рамото и му каза нещо. Отец Доминго постепенно излезе от транса си и очите му се избистриха. Той погледна Блакторн, позна го, отговори на японеца и успокои останалите.
— Извинете ме, сеньор — задъхано каза той. — Те… помислили, че ви се сърдя… Господ да ми прости глупавата ярост. Аз просто… но какво пък! Езуитите са изчадия адови, както и еретиците, и езичниците. Колко мога да ви разкажа за тях… — Той избърса слюнката от брадичката си и направи опит да се овладее. Притисна гърдите си с ръка, за да уталожи скритата вътре болка. — Та какво казваше сеньорът? Значи корабът ви бе изхвърлен на брега?
— Да, донякъде. Заседнахме — отвърна Блакторн и внимателно се опита да протегне крака. Мъжете наоколо, които го слушаха и следяха с поглед, веднага се отместиха да му направят място. Единият дори стана и му посочи с жест да се изтегне. — Благодаря. Как е „благодаря“ на японски, отче?
—
— Благодаря. Как се казва? — посочи Блакторн човека, който стана.
— Гонсалес.
— Не, питам за японското му име.
— Ах, да. Акабо. Обаче то означава „носач“, сеньор. Те нямат имена. Само самураите имат.
— Какво?
— Само самураите имат първо и второ име. Такъв им е обичаят, сеньор. Всички останали се наричат според професиите си — носач, рибар, готвач, палач, селянин и така нататък. А синовете и дъщерите им са просто Първа дъщеря, Втора дъщеря, Първи син, Втори син и така нататък. Някой може да се казва Рибаря, който живее под бряста, или Кривогледия рибар. — Монахът сви рамене и прикри една прозявка. — На обикновените японци не им е разрешено да имат имена. Проститутките си дават имена като Шаран, Луна, Листенце, Змиорка или Звезда. Много е странно всичко това, сеньор, но такива са им обичаите. Ние им даваме истински християнски имена при покръстването и им носим спасение и словото господне… — Думите му заглъхнаха и той отново заспа.
—
Мъжът смутено се усмихна и се поклони. По-късно отец Доминго пак се събуди, каза една кратка молитва и се протегна.
— Значи едва вчера попаднахте тук? Как стана това?
— Като слязохме на сушата, попаднахме на един езуит — отговори Блакторн. — Но вие, отче? В какво ви обвиниха? Какво стана с кораба ви?
— С кораба? За кораба ли пита сеньорът? И вие ли дойдохте от Манила като нас? Или… ах, колко съм глупав! Сега си спомням, че не сте били никога в Азия. Господи, колко ми е приятно да разговарям отново е цивилизован човек на майчиния ми език! От колко време не съм правил това. Много ме боли главата, сеньор. Корабът ли? Най-сетне се прибирахме у дома от Манила за Акапулко, в земята на Кортес в Мексико — оттам по суша до Вера Крус, оттам с друг кораб през Атлантика и най-сетне у дома! Селото ми се намира съвсем близо до Мадрид, сеньор, в планините. Казва се Санта Вероника. Четиридесет години не съм си бил у дома. Новият свят, Мексико и Филипините. Навсякъде с нашите славни конквистадори, дано светата Дева бди над тях! Бях в Лусон, когато разбихме местния езически крал Лумалон, превзехме града и донесохме словото господне във Филипините. Много от японците, които покръстихме, се биха на наша страна още тогава, сеньор. Ако знаете как се бият! Това беше през 1575 година. Нашата църква е пуснала здрави корени там, сеньор, и няма да видите нито един мръсен езуит или португалец. Пристигнах в Япония за две години и трябваше да се връщам в Манила, когато езуитите ни предадоха.
Монахът млъкна, затвори очи и се унесе. По-късно дойде на себе си и също както правят понякога старите хора, продължи да говори, като че ли изобщо не беше спал.
— Корабът ми беше огромен галеон — „Сан Фелипе“ се казваше. Носехме товар от подправки, злато, сребро и монети на стойност един и половина милиона сребърни песос. Настигна ни страшна буря и ни изхвърли на брега на Шикоку. Корабът ни се заби в една пясъчна плитчина и се разцепи на две — но това стана на третия ден; дотогава успяхме да свалим на брега скъпоценностите и по-голямата част от товара. Изведнъж ни съобщиха, че всичко било конфискувано от самия тайко, че сме били пирати и…
Той млъкна, защото наоколо бе настанала мъртва тишина.
Желязната врата бе отворена и пазачите викаха имена от един дълъг списък. Между извиканите беше и Булдогът, с когото Блакторн се бе сприятелил. Един от хората на монаха — Акабо — също бе извикан. Той
