— Слез долу! Трябва нещо да ти кажа…
— Не виждаш ли, че съм зает, по дяволите? Свърши го сам, каквото и да е — сопна се той. — Всичко мене чака, а аз тепърва трябва да се преобличам и още не съм си сложил грим! — франк вдигна поглед нагоре: — Пробвай другите ключове, Дънкан. Хайде, човече, побързай!
Иззад завесата до Родрик достигаше все по-засилващият се хор от нетърпеливи подсвирквания. „Какво да правя сега!“ — обезумял се питаше той. Хукна обратно към гримьорната. Тогава видя Питър Марлоу и Царя до страничния вход и изтича надолу при тях.
— Марлоу! Трябва да ми помогнеш!
— Защо, какво има?
— Шон нещо се е разкапал — едва си пое дъх Родрик. — Отказва да играе. Би ли говорил с него? Моля те! Аз нищо не мога да направя. Моля те! Говори с него. Много те моля!
— Знаеш, че…
— Няма да ти отнеме много време… — прекъсна го Родрик. Ти си последната ми надежда. Моля те! От няколко седмици се безпокоя за Шон. Ролята му е трудна дори и за жена, да не говорим… — Той спря насред изречението, после отчаяно продължи: — Моля те, Марлоу, страхувам се за него. Ще ни направиш голяма услуга.
Питър Марлоу се замисли.
— Добре.
— Не знам как да ти благодаря, приятелю!
Родрик изтри потта от челото си и се запровира сред сновящите насам-натам хора към задната частна театъра. Питър Марлоу го следваше явно притеснен. Царя вървеше зад тях разсеяно — умът му все още бе зает с въпроса къде, кога и как да стане бягството.
Спряха пред вратата в малкия коридор и Питър Марлоу почука плахо.
— Аз съм — Питър. Може ли да вляза?
Шон се надигна — сълзите браздяха грима му — и отключи вратата. Питър Марлоу колебливо влезе. Шон заключи отново.
— Питър, не мога да играя. Дойде ми до гуша. Не мога повече! — безпомощно рече той. — Не мога да се преструвам повече, не мога. Изгубен съм, разбираш ли, изгубен съм! Господ да ми е на помощ! — Той зарови лице в шепи. — Какво да правя? Не мога да търпя това нито миг повече. Аз съм едно нищо! Нищо!
— Успокой се, Шон, приятелю — каза Питър Марлоу, обзет от жалост. — Не се измъчвай. Ти си толкова необходим тук. Ако трябва да говорим искрено, ти си най-необходимият човек в лагера.
— Искам да умра.
— Това, е най-лесното.
Шон обърна лице към него.
— Погледни ме, Питър! Кой съм аз? Какво, за бога, съм аз?
Пряко волята си Питър Марлоу видя пред себе си една жена — трогателна, разкъсвана от мъка. Носеше бяла пола, обувки с високи токове, дългите и крака се очертаваха в найлоновите чорапи, блузата издаваше закръглеността на гърдите.
— Ти си жена, Шон — рече той безпомощно. — Един господ знае как и защо, но ти си жена.
И в този миг целият ужас, самопрезрението и мъката напуснаха Шон.
— Благодаря ти, Питър — рече той. — От цялото си сърце ти благодаря.
На вратата тихо се почука.
— Остават само две минути — чу се разтревоженият глас на Франк. — Може ли да вляза?
— Секунда. — Шон отиде до тоалетката, напудри следите от сълзи по лицето си, пооправи тук-таме грима си и се огледа. — Влез, Франк.
При вида на Шон, Франк както винаги отстъпи смаян.
— Изглеждаш чудесно! — каза той. — Добре ли си?
— Да. Май нещо се изложих преди малко. Извинявай.
— Просто си преуморен — рече Франк, прикривайки тревогата си. После погледна към Питър Марлоу: — Здравей, радвам се да те видя.
— И аз.
— Хайде, приготвяй се, Франк — подсети го Шон. — Вече съм по-добре.
Франк усети как кокетната усмивка на Шон сгря нещо дълбоко в сърцето му и по навик поде играта, която двамата с Родрик бяха започнали преди три години, но оттогава горчиво съжаляваха за това.
— Ще бъдеш прекрасна, Бети. Гордея се с теб. — Той прегърна Шон. — Хайде, представлението започва след минута. Пък и аз трябва да се приготвя. — И излезе.
— То и аз е най-добре да си ида вече на мястото — каза Питър Марлоу.
— Както искаш — отвърна Шон, но мислите му бяха съвсем другаде.
Последно оглеждане на грима и Шон вече чакаше зад кулисите да му подадат познатата реплика, завладян от неизбежната смесица от ужас и екстаз. След това пристъпи на сцената и чудото стана.
Аплодисменти, смайване, желание — всичко това се изля върху Бети, — очите я следяха как сяда и кръстосва крака, как ходи и говори, очите я докосваха, обгръщаха, опипваха. И Шон се превърна в това, което очите виждаха в него.
— Каква е тази история с „Бети“, майоре? — попита Питър Марлоу, докато той, Царя и Родрик стряха зад кулисите.
— Ами част от цялата каша — тъжно обясни Родрик. — Това е името на героинята, която Шон играе в момента. Ние, Франк и аз, винаги го наричаме по името на героинята, която играе.
— Защо? — попита Царя.
— За да му помогнем да се превъплъти по-лесно в ролята. — Родрик хвърли поглед към сцената да види дали не идва време за неговото появяване. — Всичко започна на шега — горчиво продължи той, — а постепенно се превърна в ужасна истина. Ние създадохме тази… тази жена. Ние сме отговорни за всичко това.
— Как така? — попита Питър Марлоу.
— Ами спомняте ли си какъв ужас беше на Ява? — Родрик впери очи в Царя. — Понеже преди войната бях актьор, натовариха ме аз да организирам представления за пленниците. — Погледът му се стрелна към сцената. — Освен мен, Франк бе единственият професионалист в лагера и ние двамата започнахме да подготвяме театрален спектакъл. Като дойде време да се набира съставът, естествено, трябваха хора и за женските роли. Никой не искаше да играе жена доброволно, затова от командването определиха двама- трима насила. Един от тях бе Шон. Той страшно негодуваше, но нали знаете колко упорити могат да бъдат висшите офицери! „Все някой трябва да играе женските роли — казаха те. — Ти си съвсем млад и лесно ще минеш за момиче. Бръснеш се не повече от веднъж седмично. Какво лошо има — само обличаш женски дрехи за час-два, и толкова. Помисли си колко са необходими Представленията за духа на хората!“ Шон беснееше, ругаеше и се молеше, но нищо не помогна. Тогава дойде при мен и ме помоли да не го вземам в състава. И тъй като няма смисъл да се работи с хора, които не желаят да се занимават с нещо, опитах се да го освободя от трупата. „Вижте — подхвърлих аз на шефовете, — актьорската игра изисква голямо психическо напрежение…“ — „Глупости — казаха те. — Какво толкова трудно има в това?“ — „Ами фактът, че той играе женска роля, може да го извади от равновесие. Ако е предразположен към…“ — не отстъпвах аз. „Абсолютни глупости! Вие, театралите, все нещо ще измислите. Какво му е на сержант Дженисън? Абсурд! Нищо му няма! Толкова добър пилот. Вижте какво, майоре, край на този разговор. Ние ви нареждаме да го вземете и той получава заповед да играе!“ И така, Франк и аз се опитахме да го успокоим, но той се закле, че ще бъде най-лошата актриса на света и че ще направи всичко възможно да го изхвърлят още след първото провалено представление. Казахме му, че на нас ни е все едно. Първото представление наистина беше ужасно. Но след това той като че ли взе да свиква. За негово учудване играта дори взе да му харесва. И тогава започнахме истинската работа. Така поне имахме с какво да се занимаваме — не мислехме за отвратителната храна и за отвратителния лагер. Учехме го как говорят жените, как ходят, как седят и пушат, как пият, как се обличат и дори как мислят. После, за да му дадем възможност да се усъвършенства, започнахме тази игра. Винаги когато бяхме в театъра, ставахме при влизането му, подавахме му стол, държахме се с него като с истинска жена. Отначало бе вълнуващо да поддържаме илюзията, да се грижим никога да не го виждат, като се съблича или облича, да се грижим дрехите му и да
