прикриват, и да загатват. Дори получихме специално разрешение да има отделна стая. Със собствен душ. После изведнъж вече нямаше нужда да го учим. На сцената той бе съвършена жена. След това малко по малко женското у него взе да надделява и извън сцената, само че ние не обърнахме внимание. По онова време Шон си бе пуснал доста дълга коса — перуките, които имахме, бяха боклук. После започна да носи женски дрехи непрекъснато. Една нощ някой се опита да го изнасили.
След този случай Шон едва не полудя. Опита се да задуши жената в себе си, но не можа. После се опита да се самоубие. Разбира се, случаят бе потулен. Но това не му помогна, само усложни нещата още повече и той ни проклинаше, че сме го спасили. След няколко месеца отново направиха опит да го изнасилят. Оттогава Шон изцяло се примири. „Няма какво да се боря против това — каза той. — Вие искахте да бъда жена, и ето, сега те вярват, че съм жена. Добре, тогава ще бъда жена.“ Франк и аз се опитахме да го вразумим, но той не искаше и да чуе какво му приказваме. Успокоявахме се, че това е само временно, че Шон скоро ще бъде наред. Той действително правеше много за духа на хората в лагера. Знаехме, че никога няма да намерим по-добър от него за тези роли.
Затова свихме рамене и продължихме играта. Горкият Шон! Какъв прекрасен човек е. Ако не беше той, ние с Франк отдавна да сме предали богу дух.
Шон отново се появи на сцената и в залата избухнаха аплодисменти.
— Нямате представа какво могат да направят аплодисментите от човека — рече Родрик повече на себе си, отколкото на тях. — Аплодисментите и възхищението. Не можете да си представите, докато не го изпитате. Там отпред, на сцената. Това е един фантастичен, опияняващ, ужасен, но и прекрасен наркотик. И той непрекъснато упойваше Шон. Непрекъснато! — Родрик изтри потта от челото и ръцете си. — Наша е цялата вина. Дано господ ни прости.
В този момент дойде неговият ред и той излезе на сцената.
— Искаш ли да отидем да седнем долу? — попита Питър Марлоу.
— Не. Дай да погледаме оттука. Никога не съм бил зад кулисите, а винаги ми се е искало.
„Дали Чен Сан не си е развързал езика точно сега?“ — питаше се Царя. Знаеше, че няма смисъл да се тревожи. Опасността бе част от играта. Затова бе подготвен — както и да се извъртеше работата. Той впери очи в сцената, в Родрик, Франк и Шон. Но погледът му неизменно се връщаше към Шон. Следеше всяко негово движение, всеки жест.
Както всички останали. Опиянен.
И Шон, Франк и погледите се сляха в едно, а всепоглъщащата страст, представяна на сцената, преля от актьорите в зрителите, разкъса ги и оголи сърцата им.
Когато последното действие свърши и завесата падна, в Театъра настана пълна тишина. Зрителите мълчаха омагьосани.
— О, боже — промълви Родрик с благоговение, — това в най-големият комплимент за нас. И вие двамата напълно го заслужихте — играхте великолепно.
Завесата започна да се вдига и когато напълно откри сцената, страхотната тишина се разкъса и се понесоха овации, последваха десет биса и отново викове, а сетне Шон се изправи сам отпред, облян от животворното обожание. Накрая, сред нестихващите ръкопляскания, Родрик и Франк се появиха още веднъж да споделят триумфа: двама творци и тяхното творение — красивата жена, която бе тяхната гордост и техният неизкупен грях.
Публиката безшумно напусна театъра. Всеки си мислеше за дома, за нея, затворен в своята самотна болка. „Какво прави тя сега? Какво ли прави точно в момента?“ Ларкин го заболя най-много. „Защо, за бога, са нарекли това момиче Бети? Защо? А моята Бети? Дали… дали би… дали не е… дали не е в чужда прегръдка сега?“
И Мак. Задушаваше се от страх за Мем. „Потънал ли е корабът? Жива ли е? А синът ми — той жив ли е? А Мем — тя дали… сега не?… Толкова време мина. Боже господи, толкова време!“
И Питър Марлоу. „Какво става с Няй, несравнимата? Моя любов, любов моя!“
И всички други.
Дори Царя. И той се питаше с кого ли е тя — недосегаемата красота, която бе зърнал още съвсем юноша. Момичето, което с напарфюмирана кърпичка пред носа бе заявило, че белите вонят по-гадно и от негрите. Царя се усмихна презрително. „Ама и тя беше една стока!“ — помисли си той и се задълбочи в много по-сериозни проблеми.
КНИГА ЧЕТВЪРТА
ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Царя и Питър Марлоу чакаха, а тревогата им растеше все повече. Шагата закъсняваше.
— Ама че гадна нощ — каза Царя с раздразнение. — Потя се като свиня.
Двамата седяха до прозореца в ъгъла и Питър Марлоу гледаше как Царя реди пасианс. Душната, безлунна нощ тегнеше от напрежение. Дори вечното шумолене изпод бараката бе някак приглушено.
— Ако ще идва, да идва вече! — каза Питър Марлоу.
— Чудя се, какво ли е станало с Чен Сан? Можеше поне да прати някаква вест кучият му син.
За кой ли път Царя погледна навън към телената ограда. Непрекъснато чакаше знак от партизаните — те трябваше да са някъде наоколо, длъжни бяха. Но знак така и не идваше, никъде нищо не трепваше. Джунглата, подобно на лагера, спеше оклюмала и безмълвна.
Питър Марлоу размърда пръстите на лявата си ръка, свъси вежди от болка и я подпря по-удобно.
— Как е? — обърна глава към него Царя.
— Страшно боли, братко.
— Трябва да идеш да те прегледат.
— Записах се за утре.
— Ама и ти извади един късмет…
— Стават и такива работи, какво да се прави! Това се бе случило преди два дни, докато събираха дърва извън лагера. Както се бе напрегнал заедно с още двадесет чифта потни ръце да натоварят един пън от блатото върху ремаркето, изведнъж останалите го изпуснаха и неговата ръка остана заклещена под дървото. Сякаш стоманени шипове се впиха в плътта му, костта едва не изхрущя под тежестта и той изрева от болка.
Минаха няколко минути, преди мъжете да успеят да повдигнат пъна и да освободят безчувствената ръка. После го сложиха да легне на земята. Кръвта му се процеждаше и се смесваше с блатната тиня, а мухите и милиони други насекоми мигом налетяха, обезумели от сладникавата миризма. Раната бе три сантиметра широка, почти петнадесет дълга и на места доста дълбока. Извадиха клечките, забити като кинжали в ръката, промиха раната с вода, доколкото бе възможно, и я стегнаха с турникет, после с мъка натовариха пъна на ремаркето и го помъкнаха към лагера, а той вървеше край тях, замаян от болка.
Когато стигнаха, доктор Кенеди огледа раната, намаза я обилно с йод, сложи цинков мехлем и още нещо мазно наоколо, за да не се залепи бинтът от съсирената кръв, и накрая го превърза. През цялото време Стивън го държеше за здравата ръка, а той почти губеше свяст от болка.
— Страшен късмет имаш, Марлоу! — бе отбелязал лекарят. — Няма счупване, мускулите не са засегнати, изобщо — само една разкъсана рана. Ела след ден-два да видим как върви.
В бараката се втурна Макс и Царя рязко вдигна поглед от картите.
— Лоша работа — притеснено прошепна Макс. — Грей току-що излезе от лечебницата и идва насам.
— Не го изпускайте от очи! Най-добре прати Дайно.
— Добре. — Макс хукна обратно.
— Е, Питър, какво мислиш?
— Щом Грей е излязъл оттам, значи е подушил нещо.
— Няма начин да не подуши!
— Как така?
— Ами ей-така — той има ухо в бараката.
