— Не може да бъде! Сигурен ли си?
— Сигурен съм. И дори знам кой е.
Царя сложи черна четворка върху червена петица, после премести петицата върху черна шестица и освободи още едно асо.
— И кой е той?
— А, няма да ти кажа, Питър — усмихна се той сурово. — По-добре да не знаеш. Но тук има човек на Грей — в това може да бъдеш сигурен.
— Добре де, ти няма ли да направиш нещо?
— Не. Засега поне. После може да го хвърля на плъховете. — Царя се усмихна и смени темата: — Ама това със стопанството беше страхотна идея, а?
Питър Марлоу остана озадачен. Интересно, какво би направил той самият в такъв случай? Знаеше, че и Йошима има агент в лагера — същия онзи, който предаде Дейвън и още остава неоткрит, същият, който може би точно в този момент слухти за радиото в манерките. Прав бе Царя да си мълчи — така имаше по- малка вероятност да се издадат. Затова не му се обиди, че пази тайната. И все пак, струваше си да помисли кой би могъл…
— А месото… Смяташ ли, че с месото всичко ще е наред? — попита той.
— Отде да знам — отговори Царя. — То всъщност цялата тая работа е направо отвратителна, но — и това е голямо, но — бизнесът си е бизнес. Както го нагласихме накрая, излезе направо гениално.
Питър Марлоу се засмя, забравил за болката в ръката.
— Нали знаеш — първото бутче е за мен!
— На кого ще го пробуташ? Аз познавам ли го?
— Не.
— Криеш от приятеля си, а? — засмя се Царя. — Ще разбереш, като получа стоката.
— Е, в края на краищата, нали е все месо. Щом се яде, какво толкова. Кучето как го изядохме?
— Онзи ден видях Хокинс.
— И какво?
— Нищо. И бездруго не исках да отварям дума за кучето, а и на него не му се говореше.
— Схватливо момче е той — каквото било, било! Кога най-сетне ще дойде Шагата! — Царя нервно хвърли картите на масата.
— Хей! — През прозореца надникна Текс.
— Какво има?
— Тимсън вика, че собственикът дигал пара. Колко още ще чакаме?
— Сега ще ида да го видя. — Царя прекрачи през прозореца и шепнешком заръча: — Отваряй си очите, Питър. Аз съм тука наблизо.
— Добре — отвърна Питър Марлоу, взе картите и започна да ги разбърква. Болката в ръката му прииждаше на вълни, усилваше се и отслабваше, и с всеки нов пристъп той трепваше.
Царя се запромъква през нощните сенки. Усещаше в гърба си десетките погледи, пронизващи мрака. Някои от тях бяха на неговите хора, другите — чужди и враждебни. Когато намери Тимсън, австралиецът вече бе вир-вода от притеснение.
— Хайде, друже, няма да висим тука цяла вечност!
— Къде е той?
— Като пристигне твоят човек, ще го извикам. Нали уговорката е такава. Наблизо е.
— Ти най-добре хвърляй по едно око. Или искаш да му видят сметката, а?
— Ти си гледай твоята работа, а за моята не се грижи. Пазят, го добре. — Тимсън смукна от цигарата си, после я подаде на Царя.
— Благодаря — взе я той и кимна с глава към източната стена на затвора. — За ония знаеш ли?
— Ами как! — засмя се австралиецът. — И друга новина имам — Грей се е запътил насам. Наоколо е тъпкано с ченгета и всякакви типове. За една банда австралийци вече знам, а чувам, че и още една е надушила сделката. Но моите хора са завардили всичко плътно. Донесеш ли парите, връчваме ти диаманта.
— Ще почакаме още десет минути. Ако дотогава оня не дойде, ще се договаряме наново. Схемата остава същата, сменяме само подробностите.
— Дадено, друже. Ще се видим утре след кльопачка.
— Дано свършим още тая вечер!
Но не успяха да свършат — десетте минути минаха, без Шагата да се появи, и Царя отложи операцията.
На следващия ден Питър Марлоу се присъедини към навалицата пред лечебницата. Обедът току-що беше приключил и палещото слънце изгаряше въздуха, земята и всичко наоколо. Дори мухите бяха като замаяни. Той си намери място на сянка, отпусна се тежко в прахоляка и зачака. Болката в ръката му се засилваше.
Редът му дойде чак по здрач.
Доктор Кенеди кимна бегло и го покани да седне:
— Как си днес? — безучастно попита той.
— Не много зле, благодаря.
Лекарят се пресегна и опипа превръзката. Питър Марлоу изкрещя.
— Какво ти става, дявол те взел — ядоса се Кенеди. — Та аз едвам те докоснах!
— Не знам. Боли ужасно и при най-лек допир. Докторът му сложи термометър, пусна метронома и измери пулса. Ускорен — деветдесет. Лошо. Температурата — нормална. Това също е лошо. Повдигна ръката и помириса раната. От нея се носеше осезаем сладникав мирис. Лошо.
— Добре, сега ще махна превръзката. Дръж това. — Той подаде на Питър Марлоу парченце гума, което извади от дезинфекционния разтвор с хирургически щипки. — Захапи го. Ще те заболи малко, но няма как.
Изчака, докато Питър Марлоу намести гумата между зъбите си, после възможно най-внимателно започна да развива бинта. Но той бе станал част от раната и можеше да се отдели единствено с рязко дръпване. Доктор Кенеди обаче отдавна вече не бе така сръчен, както се предполагаше и както бе навремето. Питър Марлоу познаваше болката. А когато си запознат с нещо отблизо, знаеш какво да очакваш, знаеш вкуса му, отсенките. Постепенно, стиснеш ли зъби, успяваш да се потопиш в болката и тогава тя не тежи, а просто те залива и става поносима. Понякога дори приятна. Но не и при тази болка.
— О, господи — изохка той през гумата. По лицето му се стичаха сълзи и дъхът му идеше на пресекулки.
— Свърших вече — успокои го доктор Кенеди с ясното съзнание, че го лъже. Нищо повече не можеше да направи в тези условия, абсолютно нищо. Естествено, в такива случаи на пациента трябва да се постави морфин, това всеки глупак го знае, но откъде тук толкова морфин. — Дай да видим сега.
Огледа внимателно отворената рана — беше подпухнала, подута и тук-таме се забелязваха жълтеникаво-морави петна. Имаше и слуз.
— Хм — промърмори замислено той, облегна се на стола, направи колибка с пръсти, отвърна поглед от раната и се загледа пред себе си. — Така — обади се след известно време, — значи възможностите са три. — Той стана и закрачи напред-назад, привел рамене, после заговори с равен глас, сякаш четеше лекция. — При раната сега се наблюдават нови признаци. Клоистриден миозит или, с други думи, просто гангрена. Газова гангрена. Мога да я отворя и да отстраня възпалената тъкан, но това няма да помогне, защото инфекцията е дълбока. Значи трябва да изрежа част от мускулите под лакътя и тогава ръката, тъй или иначе, излиза от строя. Най-добре е да се ампутира…
— Какво!
— Да се ампутира!
Доктор Кенеди не разговаряше с пациент, той просто изнасяше лекция в стерилната зала на своя мозък.
— Предлагам гилотинна ампутация. Тогава може би ще спасим лакътната става.
— Но това е една нищо и никаква разкъсна рана — избухна отчаян Питър Марлоу. — Какво чак толкова — най-обикновена рана!
