— Чакай малко, Ерик — провиква се мама и шепне: — Пооправи се, миличка! Все едно че са те влачили из пущинака.
— Остави я на мира, мамо — намесва се Ейми. — Извадили са я от премазана кола, забрави ли?
— Ще те среша набързо… — Мама протяга малък гребен и започва да ми тегли косата.
— Ау! — протестирам аз. — Амнезията ми ще стане още по-лоша!
— Готово! — Тя прокарва гребена за последен път и забърсва лицето ми с ъгълчето на някаква кърпичка. — Готова ли си?
— Да отворя ли вратата? — пита Ейми.
— Не. Чакай… дай ми секунда.
Стомахът ми заплашва да се преобърне. Не мога да се срещна с напълно непознат, който ми се води съпруг. Ама че шантава работа.
— Мамо, моля те — обръщам се към нея. — Прекалено рано е. Кажи му да дойде по-късно. Да се върне утре. Най-добре след няколко седмици.
— Не ставай глупава, миличка! — смее се мама. Как е възможно да се смее? — Та той ти е съпруг. Освен това ти преживя катастрофа и той побеля от тревоги. И без това го карахме да чака достатъчно дълго, горкичкият!
Мама тръгва към вратата, а аз стисвам чаршафите толкова силно, че пръстите ми побеляват.
— Ами ако ми стане неприятен? Ами ако между нас няма искра? — не успявам да скрия ужаса си. — Ами ако иска да живея с него?
— Карай по усет — наставлява ме мама. — Стига, Лекси, просто няма за какво да се притесняваш. Много е приятен.
— Стига да не споменаваш тупето му, всичко ще бъде наред — вметва Ейми. — Или пък нацисткото му минало.
— Ейми! — мама цъка възмутено с език и отваря вратата. — Ерик! Много се извинявам, че те накарахме да чакаш. Влизай.
Следва непоносимо дълга пауза и накрая вратата се отваря. В стаята влиза огромен букет цветя, последван от най-страхотния мъж, когато съм виждала.
Пета глава
Загубила съм способността си да говоря. Гледам го и не мога да повярвам на очите си. Този мъж е невероятен, просто противно красив. Готин е като някой от манекените на „Армани“. Косата му е светло кестенява, къдрава, късо подстригана. Очите му са сини, раменете — широки и костюмът му е безобразно скъп. Брадичката е квадратна, безупречно обръсната.
Как съм успяла да закова този тип? Как е станало? Как точно? Може ли да ми каже някой?
— Здрасти — започва той. Гласът му е дълбок и ясен като на актьор.
— Здрасти — успявам да промълвя аз.
Какви гърди само! Сигурно тренира всеки ден. Ами тези лъснати обувки, ами марковият часовник…
Очите ми отново се плъзват към косата му. Никога не съм си представяла, че ще се омъжа за човек с къдрава коса. Странно. Не че имам нещо против къдравите коси. Но той изглежда страхотно.
— Мила! — Той прекрачва към леглото и скъпите цветя прошумоляват. — Изглеждаш значително по- добре от вчера.
— Чувствам се чудесно. Ъъъ… много благодаря. — Поемам букета от него. Това е най-удивителният, изтънчен дизайнерски букет, който съм виждала, целият в бяло и кремаво. Откъде, по дяволите, купуват такива рози?
— Значи… ти си Ерик? — питам аз, за да съм сигурна, че не греша.
Забелязвам шока по лицето му, но той се овладява и успява да ми се усмихне.
— Да, точно така. Аз съм Ерик. Все още ли не ме помниш?
— Немного. Всъщност… никак.
— Нали ти казах — обажда се мама и клати глава. — Много съжалявам, Ерик. Сигурна съм, че скоро ще си припомни, ако се постарае повече.
— Това пък какво трябва да означава? — поглеждам я обидено.
— Виж, скъпа — отвръща наставнически мама. — Всички тези неща са въпрос на воля. Поне така съм чела. Умът тържествува над материята.
— Опитвам се да си спомня, разбра ли? — отвръщам възмутено. — Да не би да си мислиш, че съм искала да стане така?
— Ще го даваме бавно — решава Ерик, без да обръща внимание на мама. Сяда на леглото. — Я да видим дали ще успеем да събудим някой и друг спомен. Може ли? — Кима към ръката ми.
— Ами… добре. Добре — кимам аз и той я стисва. Приятна ръка, стегната и топла. Само че си остава ръка на непознат.
— Лекси, аз съм — заявява той властно. — Аз съм Ерик, съпругът ти. Женени сме от почти две години.
Прекалено слисана съм, за да отговоря. Той ми се струва още по-хубав отблизо. Кожата му е гладка и загоряла, зъбите — съвършено подредени и блестящи.
Господи, правила съм секс с този мъж, казвам си аз.
Той ме е виждал гола. Разкъсвал е бельото ми. Кой знае какви неща сме правили заедно, а аз не мога да си спомня. Поне предполагам, че е разкъсвал бельото ми, докато сме правили един господ знае какво. Не мога да му задам подобен въпрос, докато мама е в стаята.
Питам се как ли е в леглото. Тайничко оглеждам тялото му. Е, нали съм омъжена за него. Сигурно го бива…
— Какво си намислила? — Ерик е забелязал проучващия ми поглед. — Мила, ако имаш някакви въпроси, питай…
— Нищо — изчервявам се аз. — Извинявай, продължавай.
— Запознахме се преди две години — продължава Ерик — на един прием в телевизия „Пирамид“. „Амбиция“ е тяхна продукция. Говоря за риалитито, в което и двамата участвахме. Между нас веднага припламнаха искри. Оженихме се през юни и прекарахме медения си месец в Париж. Бяхме наели апартамент в хотел „Жорж V“. Беше невероятно. Ходихме в Монмартър, посетихме Лувъра, всяка сутрин пиехме cafe au lait5. — Той млъква. — Помниш ли нещо?
— Май не — отвръщам и ме бодва чувство за вина. — Съжалявам.
Може би мама е права. Трябва да се постарая повече да си припомня. Хайде, мисли. Париж. Мона Лиза. Мъже с раирани ризи. Мисли! Връщам се назад и усилено се опитвам да наместя лицето му на фона на Париж, да предизвикам някой спомен…
— Качихме ли се на Айфеловата кула? — питам най-сетне.
— Да! — Лицето му се озарява. — Започна ли да си припомняш? Имаше лек бриз и си правихме снимки…
— Не — прекъсвам го аз. — Просто предположих. Нали разбираш, Париж… Айфеловата кула… просто е в реда на нещата.
— А, да — той кима, очевидно разочарован, и двамата замълчаваме. За мое облекчение някой чука на вратата и аз се провиквам: — Влез!
Никол наднича в стаята, понесла някаква папка.
— Трябва да ти премеря кръвното — започва тя. Щом вижда Ерик, млъква. — Много се извинявам. Не исках да ви прекъсвам.
— Не се притеснявай — бързам да кажа аз. — Това е Никол, една от сестрите, които се грижат за мен. — Посочвам всички подред. — Това са мама, сестра ми… и съпругът ми, който се казва… — поглеждам я многозначително. — Ерик.
— Ерик! — Очите на Никол грейват. — Много ми е приятно да се запознаем, Ерик.
— Много ми е приятно — кима любезно Ерик. — Искрено ви благодаря, че се грижите за съпругата ми.
Съпруга. Стомахът ми потръпва. Аз съм негова съпруга. Всичко е съвсем в стила на зряла жена. Бас
