Шеста глава
Оказва се, че не е сън. Следващата сутрин се събуждам и все още е 2007 година. Все още имам съвършени бели зъби и лъскава кестенява коса. Освен това имам огромна черна дупка в спомените. Дояждам третата си филия препечен хляб и отпивам глътка чай, когато вратата се отваря и се появява Никол с огромна количка, отрупана с цветя. Занемявам, впечатлена от изобилието. Сигурно има поне двайсет букета… орхидеи в саксии, великолепни рози.
— Да не би някой от тях да е за мен? — не се стърпявам да попитам.
Никол ме поглежда изненадана.
— Всичките са за теб.
— Всичките ли? — за малко да се задавя с чая.
— Доста обичано момиче. Вече ни свършиха вазите! — Тя ми подава купчина картички. — Това са съобщенията.
„Лекси, мило момиче! Пази се, ще се видим скоро, с много обич, Розали.“
Розали ли? Не познавам никаква Розали. Доста учудена оставям картичката и посягам към следващата.
„Най-добри пожелания. Оправяй се бързо! Тим и Суки.“
Не познавам никакви Тим и Суки.
„Лекси, оправяй се бързо! Скоро пак ще правиш по триста клека! От приятелите във фитнеса.“
Триста клякания ли? Аз?
Нищо чудно, че са ми толкова мускулести краката. Посягам към следващата картичка и най-сетне попадам на хора, които познавам.
„Лекси, оправяй се бързо. Най-добри пожелания от Фи, Дебс, Каролин и всички от «Подови покрития»“.
Докато чета познатите имена, усещам как ме обзема спокойствие. Глупаво е, но си бях помислила, че приятелките ми са ме забравили.
— Съпругът ти се оказа страхотен! — прекъсна мислите ми Никол.
— Мислиш ли? — опитвам се да се престоря на равнодушна. — Да, приятен е, струва ми се…
— Той е невероятен! Да знаеш, че вчера намина в отделението и ни благодари на всички, че се грижим за теб. Не са много хората, които го правят.
— Никога през живота си не съм била с мъж като Ерик! — зарязвам преструвките. — Честно казано, не мога да повярвам, че ми е съпруг. Представяш ли си, аз с него!
Някой чука на вратата и Никол се провиква:
— Влез!
На прага застават мама и Ейми, и двете потни, понесли шест плика, пълни с албуми.
— Добро утро! — усмихва се Никол и задържа вратата. — Лекси се чувства по-добре днес.
— Не ми казвай, че си е припомнила всичко! — унива мама. — След като пренесохме всички тези снимки чак от нас. Ти имаш ли представа колко тежат тези албуми? Да не говорим, че не успяхме да си намерим място на паркинга.
— Все още страда от загуба на паметта — прекъсва я Никол.
— Слава богу! — Мама забелязва изражението на Никол. — Искам да кажа… Лекси, миличка, донесохме ти снимки, за да ги разгледаш. Може пък да ти помогнат.
Поглеждам развълнувана албумите със снимки. Те ще ми разкажат онова, което не помня. Ще ми разкрият как съм се превърнала от Зъбатка в… която и да съм в момента.
— Давай! — оставям цветята и картичките и сядам в леглото. — Покажи ми живота ми!
Научавам много от престоя в болницата. Едно от нещата, които научих, е, че когато имаш роднина с амнезия и искаш да предизвикаш спомените да се върнат, просто й показваш която и да е стара снимка, ама наистина няма значение коя. Десет минути по-късно все още не съм видяла нито една снимка, защото мама и Ейми не спират да се карат откъде да започнат.
— Не искаме да я засипем с информация — повтаря мама, докато ровят из пликовете. — Ето — тя грабва снимка в картонена рамка.
— Да не си посмяла! — Ейми я дръпва от ръцете й. — На нея имам пъпка на брадичката. Изглеждам ужасно.
— Ейми, беше малка пъпчица. Почти не се вижда.
— Напротив, вижда се. А тази е още по-противна! — Тя разкъсва и двете снимки на парченца.
Чакам аз да науча нещо за забравения си живот, а Ейми унищожава доказателствата.
— Няма да ти гледам пъпките! — надигам глас. — Просто ми покажи една снимка! Която и да е!
— Добре — мама прави крачка към леглото и ми подава снимка без рамка. — Аз ще я държа, Лекси. Ти просто гледай и ми кажи, ако си спомниш нещо. Готова ли си? — мама обръща снимката.
На нея се вижда куче, облечено като Дядо Коледа.
— Мамо… — опитвам се да потисна раздразнението си. — Защо ми показваш куче?
— Миличка, това е Тоска! — обижда се тя. — Щеше да изглежда съвсем различно през 2004 година. А това е Рафаел с Ейми миналата седмица, и двамата изглеждат чудесно…
— Изглеждам отвратително — Ейми дръпва снимката и я скъсва, преди да успея да я видя.
— Престанете да късате снимките! — почти викам аз. — Мамо, донесе ли снимки например на хора?
— Лекси, това помниш ли го? — Ейми пристъпва напред и ми показва интересно колие с роза, направена от нефрит. Аз присвивам очи и се опитвам да си припомня нещо.
— Не — признавам накрая. — Нищо не помня.
— Супер! Може ли тогава да ми го дадеш?
— Ейми! — възмущава се мама. Започва да рови недоволно в снимките. — Дали да не почакаме Ерик да донесе дивидито от сватбата? Ако и това не я накара да си припомни, нищо няма да помогне.
Дивиди от сватбата.
Моята сватба.
Всеки път, когато се сетя за нея, ме обхваща вълнение и нервно очакване. Имам си дивиди от сватбата. Имала съм сватба! Мисълта ми е чужда. Дори не мога да си представя как съм изглеждала като булка. Дали роклята ми е била като балон с кринолин и дълъг шлейф и воалетка, или съм навлякла някоя отвратителна рокля на цветя? Дори не смея да попитам.
— Ами… той изглежда приятен — обаждам се аз. — За Ерик говоря, за съпруга си.
— Супер е — кима разсеяно мама и продължава да рови снимките на кучетата. — Непрекъснато се занимава с благотворителност. По-точно, фирмата, ако питаш мен. Само че фирмата си е негова, така че е все едно.
— Той има своя фирма? — мръщя се объркана. — Мислех, че е брокер на недвижими имоти.
— Фирмата му продава недвижими имоти, миличка. Огромни еднообемни апартаменти из цял Лондон. Миналата година продадоха доста, но той продължава да действа.
— Изкара десет милиона — обажда се Ейми, седнала до един от албумите със снимки.
— Какво? — сепвам се аз.
— Той е неприлично богат — тя вдига поглед. — Стига де. Не ми казвай, че не си се сетила?
— Ейми! — възмущава се мама. — Не ставай вулгарна!
Не мога да промълвя и дума. Започвам да отмалявам. Десет милиона?
На вратата се чука.
— Лекси, може ли да вляза?
Господи! Той е. Бързам да се погледна в огледалото и се пръсвам с парфюма „Шанел“, който открих в чантата „Луи Вюитон“.
— Влизай, Ерик — провиква се мама.
Вратата се отваря и той застава на прага с два огромни пазарски плика, букет цветя и кошница с плодове. Облякъл е раирана риза и кремави панталони, жълто кашмирено сако и мокасини с пискюли.
— Здравей, мила. — Той оставя всичко на пода, след това се приближава до леглото и ме целува нежно по бузата. — Как си?
— Много по-добре, благодаря — усмихвам му се аз.
