— Все още не знае кой си — намесва се Ейми. — Ти си просто непознат в жълто сако.
Ерик никак не се притеснява. Може би вече е свикнал на простотиите на Ейми.
— Днес ще се справим с този проблем. — Той вдига плика. Пълен е с енергия. — Донесъл съм снимки, дивидита, спомени… да те запознаем отново с живота ти. Барбара, ще пуснеш ли дивидито от сватбата? — подава лъскав диск на мама. — И ще разгледаш… сватбения албум — той вдига скъп кожен албум, поставя го на леглото и аз не мога да повярвам, когато погледът ми попада върху гравираните на корицата букви:
Отварям и оставам с отворена уста. Гледам черно-бяла снимка на мен като булка. Облечена съм в дълга сатенена рокля, косата ми е прибрана на кок и държа съвсем малък букет от лилии. Няма нито кринолин, нито шлейф.
Без да гъкна, отварям на следващата страница. Ерик е застанал до мен, облечен в смокинг. На следващата снимка държим чаши с шампанско и се усмихваме един на друг. И двамата сме невероятно лъскави и представителни. Приличаме на хора от списание.
Това е моята сватба. Истинската ми сватба. Ако имах нужда от доказателство… то е пред мен.
От екрана на телевизора долита смях на хора и разговори. Вдигам поглед и изпадам в шок. Двамата с Ерик позираме в сватбено облекло. Застанали сме до огромна торта, държим ножа заедно и се смеем на някого, който не е в кадър. Не мога да откъсна очи от себе си.
— Решихме да не записваме церемонията — обяснява Ерик. — Това е приемът след това.
— Ясно — гласът ми звучи дрезгаво.
Никога не съм се разчувствала по сватби, ала докато наблюдавам как разрязваме тортата и се усмихваме, за да излезем хубави на снимките, които правят около нас, застиваме отново за човек, който не е успял да снима… усещам как гърлото започва да ме драска. Това е моята сватба, най-щастливият ден в живота ми, а аз не помня нищичко.
Камерата се измества и улавя лицата на хора, които не познавам. Забелязвам мама в тъмносин костюм, а Ейми е в пурпурна рокля с презрамки. Намираме се в огромна зала, цялата остъклена, а хората са излезли на просторна тераса и държат чаши с шампанско.
— Кое е това място? — питам аз.
— Любима… — Ерик се засмива объркан. — Това е домът ни.
— Нашият дом ли? Но той е огромен! Погледни!
— Еднообемен — той кима. — Добра квадратура е.
„Добра квадратура“ ли? Той прилича на футболно игрище. Малкият ми апартамент в Балам ще се събере на някой от килимите.
— А тази коя е? — соча красиво момиче в бебешко розова рокля без презрамки, която ми шепне нещо на ухото.
— Това е Розали. Най-добрата ти приятелка.
Моята най-добра приятелка ли каза той? Никога не съм виждала тази жена през живота си. Тя е кльощава, загоряла, с огромни сини очи и дебела гривна на китката, а слънчеви очила придържат русата й коса, типична за някоя красавица от Калифорния.
Тя ми е изпратила цветя, спомням си аз. Мило момиче! С обич, Розали.
— Тя в „Мокети Делър“ ли работи?
— Не — усмихва се Ерик, сякаш съм се пошегувала. — Това беше смешно. — Той посочва екрана. Камерата ме следи, докато излизам на терасата и аз чувам собствения си глас, който пита през смях: „Ерик, какво си намислил?“ Всички, кой знае защо, гледат нагоре. Нямам представа защо.
И тогава камерата се премества и аз виждам надписа в небето: Лекси, ще те обичам вечно. Всички на екрана ахкат и сочат нагоре, аз също соча, опитвам се да засенча очи от слънцето, след това целувам Ерик.
В деня на сватбата ни съпругът ми е поръчал надпис за мен в небето, а аз не мога да си спомня. Идва ми да ревна.
— Тук сме на почивка на остров Мавриций миналата година… — Ерик превърта дивидито напред и аз не мога да откъсна очи от екрана. Това момиче, което върви по пясъка, аз ли съм? Косата ми е сплетена, загоряла съм и съм с червени бикини. Приличам на онези момичета, по които ще ми изтекат очите.
— А тук сме на благотворителен бал… — Ерик превърта отново и ние сме в кадър. Аз съм с изискана синя официална рокля и танцувам с Ерик в невероятна бална зала.
— Ерик е много щедър дарител — обажда се мама, но аз не отговарям. Не мога да откъсна поглед от красив тъмнокос мъж, застанал близо до дансинга. Чакай малко. Аз не го ли… не го ли познавам отнякъде?
Да, разбира се, че го познавам. Най-сетне!
— Лекси? — Ерик е забелязал изражението ми. — Спомни ли си нещо?
— Да! — усмихвам се щастливо. — Помня онзи човек отляво — соча екрана. — Не съм сигурна кой е, но го познавам. При това много добре. Той е приятен, забавен, може би е лекар… а може да съм го срещнала в някое казино…
— Лекси… — прекъсва ме тихо Ерик. — Това е Джордж Клуни, актьорът. Той също беше поканен на бала.
— А — потривам притеснено нос. — Ясно.
Джордж Клуни. Разбира се. Каква тъпачка съм! Отпускам се напълно отчаяна на възглавниците.
Като се сетя за всички онези отвратителни и направо унизителни неща, започвам да си спомням. Бях на седем и в училище трябваше да ям пшеничен зародиш и за малко да повърна. На петнайсет бях облечена в бял бански, който стана прозрачен, като се намокри, и момчетата ми се смяха. Помня унижението, сякаш беше вчера.
Но не мога да си спомня как съм прекарала един съвършен ден на остров Мавриций. Не помня, че съм танцувала със съпруга си на бал. Ехо, мозъче! Ти забрави ли задълженията си?
— Снощи четох за амнезията — обажда се седналата с кръстосани крака на пода Ейми. — Знаеш ли кои сетива най-добре стимулират паметта? Обонянието. Защо не помиришеш Ерик?
— Така е — намесва се неочаквано мама. — Като онзи, какво му беше името… Пруст. Помирисва вълшебната торта и всичко се връща в паметта му.
— Продължавай — подканя я Ейми. — Струва си да опиташ, пали?
Поглеждам притеснена към Ерик.
— Имаш ли нещо против, ако те… помириша, Ерик?
— Ни най-малко — той сяда на леглото и спира дивидито. — Да вдигна ли ръце, за да помиришеш подмишницата ми или…
— Да… май това ще свърши работа.
Ерик веднага вдига ръце. Навеждам се напред и помирисвам. Усещам сапун, афтършейв и едва доловима мъжка миризма. Само че не успявам да си спомня нищо.
Нищо освен Джордж Клуни в „Бандата на Оушън“.
Това мога и да не го споменавам.
— Нещо? — Ерик не смее да си пусне ръцете.
— Още нищо — отвръщам, след като го помирисвам отново. — Искам да кажа, че не усещам силна миризма…
— Трябва да го помиришеш между краката — обажда се Ейми.
— Миличка — въздиша отчаяно мама.
Не се въздържам и поглеждам Ерик между краката. Нали съм омъжена и за онази негова част. Тя изглежда доста напращяла, въпреки че това никога не е ясно. Питам се…
Не. Това не е важно сега.
— Вие двамата трябва да правите секс — обажда се отново Ейми в надвисналата неловка тишина и пуква балонче с дъвката си. — Трябва да усетиш острата миризма на телесните…
— Ейми! — прекъсва я мама. — Прекаляваш!
