разбира какво става.
— По дяволите! Извинявай, Лекси. — Тя ме прегръща през раменете и ме притиска до себе си. — Трябваше и ти да вземеш премия. Така не е честно.
— Няма нищо. — Опитвам се да се усмихна. — Следващата година.
— Добре ли си? — Фи присвива очи и ме поглежда внимателно. — Искаш ли да отида да взема по нещо за пиене?
— Не, искам да си лягам. Утре трябва да стана рано.
На Фи й просветва и тя прехапва устни.
— Господи! Съвсем бях забравила, покрай премиите и всичко останало… Лекси, много съжалявам. Напоследък не ти върви.
— Всичко е наред — отвръщам бързо. — Просто… Опитвам се да не мисля.
Никой не обича да му мрънкат. Затова се насилвам да се усмихна ведро, за да покажа, че не се тормозя, задето съм зъбатка, задето са ми вързали тенекия, задето не съм взела премия и задето баща ми току-що е починал.
Фи мълчи няколко секунди, след това зелените й очи заблестяват на светлината на преминаващите фарове.
— Нещата ще се обърнат — обещава тя.
— Мислиш ли?
— Аха — кима енергично. — Просто трябва да вярваш, че ще стане. Хайде! — Тя отново ме притиска до себе си. Какво си ти, жена или морж? — Фи използва този израз още от времето, когато бяхме петнайсетгодишни и всеки път ме кара да се засмея. — И още нещо — добавя тя. — Според мен татко ти би искал да отидеш на погребението му с як махмурлук.
Виждала е баща ми два пъти. Може и да е права.
— Кажи, Лекси… — Гласът й неочаквано омеква и аз се стягам. И без това съм на границата, ако вземе да каже нещо мило, ще ревна. Не го познавах добре, но все пак ми беше баща. — Случайно да ти се намира презерватив? — Гласът й се промъква сред мислите ми.
Точно така. Изобщо не трябваше да се притеснявам, че ще прояви съчувствие.
— За всеки случай — добавя Фи с крива усмивка. — Сигурно ще си приказваме за световната политика и разни други неща, но човек никога не знае.
— Да, сигурно.
Бръквам в зеления несесер, който ми е подарък за рождения ден, вадя „Дюрекс“ и й го подавам дискретно.
— Благодаря ти, сладурче. — Тя ме целува по бузата. — Що не дойдеш до нас утре вечер? След като всичко приключи. Ще направя спагети карбонара.
— Добре — усмихвам се нещастно аз. — Супер. Ще ти звънна. — Вече нямам търпение да стане утре вечер. Чиния спагети и чаша вино, докато й разказвам за погребението. Фи е в състояние да превърне дори най-сериозните неща в смешка и знам, че утре ще се пукнем от хилене… — Ето едно такси! Таксиии! — Хуквам към улицата тъкмо когато таксито спира и махам трескаво на Дебс и Каролин, които са на вълна „Танцуващата кралица“2. Очилата на Каролин са покрити с дъждовни капчици и сигурно затова е поне пет такта преди Дебс.
— Здрасти! — Навеждам се към таксиметраджията и косата ми се лепва за лицето. — Бихте ли ни закарали до Балам, а след това…
— Съжалявам, миличка, без караокето — прекъсва ме шофьорът и поглежда страховито Дебс и Каролин.
Зяпвам го напълно шашната.
— Как така без караокето?
— Тия мадамки и скапаното им пеене хич не ги искам.
Той сигурно се майтапи. Не може да забрани на хората да пеят.
— Ама…
— В моето такси ще се съобразявате с моите правила. Никакви пияници, никакви наркотици и никакво караоке. — Преди да успея да отговоря, той включва на скорост и отпрашва.
— Не можете да забранявате на хората да пеят! — крещя вбесена аз. — Това е… дискриминация! Противозаконно е! И… и…
Млъквам безпомощно и се оглеждам. Фи отново се е лепнала за готиния. Дебс и Каролин очевидно са решили да демонстрират най-лошото възможно изпълнение на „Танцуващата кралица“, което някога съм чувала, така че просто не мога да виня таксиметраджията. Колите фучат покрай нас, от локвите хвърчат пръски, дъждът се процежда през мокрото ми дънково яке и капе по косата, а в главата ми кръжат мисли като чорапи в сушилнята.
Никога няма да успеем да хванем такси. Ще висим под дъжда цяла нощ. Банановите коктейли бяха отврат, трябваше да спра след четвъртия. Утре е погребението на татко. Никога досега не съм ходила на погребение. Ами ако се разридая и всички ме зяпнат? Скапаняка Дейв сигурна се гушка с някое момиче и й повтаря колко е красива, докато тя стене: „Буч! Буч!“ Краката ми са покрити с мехури, замръзвам…
— Такси! — писвам в мига, в който зървам жълтата светлина. Дава ляв мигач. — Не завивай! — махам отчаяно. — Насам! Насам!
Трябва да хвана това такси. Задължително трябва да го хвана. Стискам дънковото яке над главата си и хуквам по тротоара, подхлъзвам се на всяка крачка и крещя:
— Такси! Такси!
Когато стигам до ъгъла, забелязвам, че се е скупчила огромна група хора. Заобикалям ги и прескачам стъпалата на някаква обществена сграда. Там има платформа със стъпала надясно и наляво. Ще махна на таксито оттам, след това ще скоча долу.
— Такси! Таксиии!
Ето! Спира. Слава богу! Най-сетне. Ще се прибера, ще се накисна във ваната и ще забравя днешния противен ден.
— Насам! — провиквам се аз. — Идвам, чакай малко…
За мой огромен ужас забелязвам някакъв костюмиран тип да се насочва към моето такси.
— За нас е! — крещя и хуквам по стълбите. — За нас е! Аз го извиках! Да не си посмял… Ау! Ааа!
Когато се подхлъзвам на стъпалата, не осъзнавам какво точно става. Щом обаче започвам да падам, мозъкът ми настръхва от ужас. Подхлъзнала съм се, за което са виновни тъпите ботуши. Политам напред и се просвам на стълбите като тригодишно хлапе. Опитвам да се надигна, ожулвам си ръката на каменната балюстрада, изпускам си несесера с грима, докато опитвам да се хвана за нещо, въпреки това продължавам да падам.
По дяволите!
Земята се надига към мен и аз не мога да направя абсолютно нищо и знам, че всеки момент болката ще нахлуе…
Първа глава
От колко време съм будна? Станало ли е вече утро?
Чувствам се като пребита. Какво стана снощи? Господи, главата ме боли. Добре де, повече никога няма да пия, абсолютно никога!
Така ми се гади, че дори не мога да мисля, камо ли…
Ох! Откога съм будна?
Главата ме цепи и ми е мътно пред погледа. А пък устата ми е пресъхнала. Това е най-противният махмурлук, който някога съм изпитвала. Няма да пия никога повече, абсолютно никога.
Глас ли чух?
Не, трябва да поспя…
