паднах на стълбите.
— Състоянието ти се подобрява. — Тя ме гали по рамото. — Ще ти донеса пресен портокалов сок.
Някой чука, вратата се отваря и влиза висока слаба жена на петдесет и няколко. Има сини очи, високи скули и вълниста руса коса, започнала да побелява. Облечена е в червено късо палто върху дълга рокля, на врата й се вижда кехлибарен гердан, в ръка стиска хартиен плик.
Това е мама, почти деветдесет и девет процента съм сигурна, че е тя. Не знам защо изобщо се колебая.
— Ама и отоплението тук е едно! — възкликва тя с познатия ми тъничък момичешки глас.
Да, това със сигурност е мама.
— Прилошава ми. — Тя започва да си вее. — Да не говорим, че пътуването дотук ме подложи на невероятен стрес. — Поглежда към леглото, сеща се за нещо и се обръща към Морийн.
— Как е тя?
Морийн се усмихва.
— Днес Лекси е много по-добре. Вече не е така объркана като вчера.
— Слава богу! — Мама заговаря по-тихо. — Все едно че говорех с бавноразвиваща се… или малоумна.
— Лекси не е малоумна — обяснява спокойно Морийн. — Освен това разбира всичко, което казвате.
Истината е, че почти не слушах. Не мога да откъсна очи от мама. Какво й е? Струва ми се различна. По- слаба. И май остаряла. Когато се приближава и светлината от прозореца пада върху лицето й, положението ми се струва още по-зле.
Да не би да е болна?
Не, щях да позная, ако беше болна. Имам чувството, че е остаряла за една нощ. Ще й купя някой хубав крем за лице за Коледа.
— Ето те и теб, миличка — започва тя с висок превзет глас. — Аз съм майка ти. — Подава ми плика, в който има шампоан, и ме целува по бузата. Усещам познатия мирис на кучета и парфюм със зелен чай и роза. Въпреки това очите ми се пълнят със сълзи. Не предполагах, че съм се чувствала толкова изолирана и самотна.
— Здрасти, мамо. — Посягам да я прегърна, но ръцете ми улавят само въздух. Вече се е обърнала настрани и поглежда малкия си златен часовник.
— Мога да остана само минутка — обяснява тя толкова напрегнато, сякаш ако остане повече, светът ще се взриви. — Имам среща с един специалист заради Роли.
— Роли ли?
— От последното котило на Смоуки, миличка. — Мама ме поглежда недоволно. — Нали помниш малката Роли?
Просто не разбирам защо мама си въобразява, че трябва да помня имената на всичките й кучета. Те са поне двайсет, до едно малки хрътки уипет и всеки път, когато се прибера у нас, се оказва, че тя се е сдобила с ново попълнение. Открай време бяхме семейство, което не гледа животни, до лятото, когато навърших седемнайсет. Ходихме на почивка в Уелс и мама взе, че купи едно кутре уипет. За нула време тази работа с кучетата се превърна в мания.
Обичам кучета. Е, търпя ги, освен в случаите, когато шест броя започнат да подскачат върху теб, щом отвориш входната врата. Да не говорим, че всеки път, когато искаш да седнеш на някое канапе или стол, по тапицерията са полепнали кучешки косми. А най-големите подаръци под коледната елха са за кучетата.
Мама изважда билково успокоително от чантата си и изстисква три капки върху езика си, след това шумно издиша.
— Движението беше истински кошмар — заявява тя. — Хората в Лондон са толкова агресивни. Имах много неприятно пререкание с някакъв тип в един ван.
— Какво стана? — питам, макар да знам, че мама ще поклати глава.
— Да не говорим по този въпрос, миличка — тя се мръщи, сякаш някой я е накарал да си припомни кошмара, преживян в концентрационен лагер. — Най-добре да забравим.
За мама прекалено много неща са прекалено болезнени, затова не говори за тях. Като например как новите ми сандали са могли да станат на нищо миналата Коледа. Или как общинският съвет редовно се оплаквал от кучетата на улицата. Или от хаоса в живота, не в нейния, а по принцип.
— Нося ти картичка. — Тя бръква в чантата си. — Къде се дяна? От Андрю и Силвия.
Наблюдавам я учудено.
— Андрю и Силвия, съседите! — уточнява тя, сякаш е очевидно. — Живеят до нас.
Съседите ни не се казват Андрю и Силвия. Много добре помня — Филип и Маги.
— Мамо…
— Както и да е, пращат ти много поздрави — прекъсва ме тя. — Андрю иска да го посъветваш за ските.
Ски ли? Че аз не карам ски.
— Мамо… — Вдигам ръка към челото си, забравила за раната, и се мръщя от болка. — За какво говориш?
— Готово! — Морийн се връща с портокаловия сок. — Доктор Хармън идва, за да те прегледа.
— Трябва да вървя, миличка. — Мама се изправя. — Оставих колата на улицата и се наложи да платя безобразни осем лири. Не ги е срам!
Тук нещо не е наред. Таксата не е осем лири. Не е ли петарка, не че някога съм се качвала на кола…
Стомахът ми се свива. Господи! Мама е започнала да изкукуригва. Това е. Сигурно я хваща старческа склероза, а е едва на петдесет и четири. Ще трябва да поговоря с някого от лекарите за нея.
— Ще се върна с Ейми и Ерик — обяснява тя и тръгва към вратата.
Ерик ли? Понякога кръщава кучетата си с много странни имена.
— Добре, мамо — усмихвам се подигравателно. — Нямам търпение.
Отпивам глътка сок и се чувствам напълно разбита. Всички си мислят, че майките им са малко луди. Само че моята е много луда. Ами ако се наложи да я изпратя в старчески дом? Какво ще правя с кучетата?
Почукване на вратата прекъсва мислите ми, влиза млад лекар с тъмна коса, последван от трима в престилки.
— Здрасти, Лекси — поздравява бързо той. — Аз съм доктор Хармън, един от невролозите. Това са Никол, медицинска сестра, и Даяна и Гарт, стажанти. Как се чувстваш?
— Добре, като изключим, че нещо не е наред с лявата ми ръка — признавам аз. — Все едно че съм спала върху нея и сега не иска да помръдне.
Вдигам ръка, за да демонстрирам, и отново прелестният маникюр ме стряска. Трябва да разпитам Фи къде сме ходили снощи.
— Така — кима лекарят. — Ще се погрижим. Може да се наложи да отидеш на физиотерапия. Първо обаче искам да ти задам няколко въпроса. Не се притеснявай, че някои ще ти се сторят глупави. — Той ми отправя професионалната си усмивка и аз оставам с чувството, че поне хиляда пъти преди е казвал на пациенти същите думи. — Ще ми кажеш ли как се казваш?
— Името ми е Лекси Смарт — отвръщам бързо. Доктор Хармън кима и щраква с пръсти.
— Кога си родена?
— През 1979 година.
— Браво. — Драсва нещо в бележника си. — Виж, Лекси, когато си катастрофирала, си ударила главата си в предното стъкло. На мозъка ти имаше лек оток, но ми се струва, че си извадила късмет. Затова се налага да направим някои изследвания. — Той стисва химикалката. — Гледай върха на химикалката, докато я местя наляво и надясно…
Лекарите не ти позволяват да вмъкнеш и дума, нали?
— Извинете! — махам с ръка, за да привлека вниманието му. — Май ме бъркате с някоя друга. Не съм катастрофирала с никаква кола.
