Не мога да повярвам. Била съм в кома. Цели три дълги години всички са ме чакали да се събудя. Светът е съществувал без мен. Семейството ми, приятелите ми сигурно са записвали какво става на касетки, стояли са до мен, пели са ми песни и какво ли не…
Само че доктор Хармън клати глава.
— Не, Лекси, приехме те преди пет дена.
Какво?
Стига толкова! Не мога повече. Влязла съм в болница преди пет дена през 2004 година и по някакъв магически начин съм прехвърлила в 2007 година. Къде сме, да не би да се озовахме в тъпата Нарния4?
— Нищо не разбирам — признавам безпомощно и оставям вестника. — Да не би да халюцинирам? Полудяла ли съм?
— Не — бърза да ме увери доктор Хармън. — Лекси, мисля, че страдаш от така наречената ретроградна амнезия — състояние, което често се появява след наранявания на главата…
Той продължава да говори, но думите се плъзват покрай мен. Обръщам се към сестрите и започват да ме измъчват подозрения. Те май не са истински. Не са с медицинско образование, нали? Това истинска болница ли е?
— Да не би да сте ми откраднали бъбрека? — проехтява наситеният ми с паника глас. — Какво сте ми направили? Не можете да ме държите тук… — Опитвам да се измъкна от леглото.
— Лекси. — Сестрата слага ръка на рамото ми. — Никой не се опитва да те нарани. Доктор Хармън ти каза истината. Загубила си паметта си.
— Естествено е да изпаднеш в паника, да повярваш, че има някаква конспирация, но ти казваме истината. — Доктор Хармън ме гледа право в очите. — Забравила си част от живота си, Лекси. Просто си забравила. Това е всичко.
Идва ми да заплача. Не мога да разбера дали ме лъжат, дали е някакъв номер, не знам дали мога да им имам доверие, дали трябва да се спасявам, а пък главата ми направо ще се пръсне.
И в този момент застивам на място. Ръкавът на болничния халат се вдигна, докато се опитвах да се измъкна от леглото, и забелязах малък V-образен белег близо до лакътя. Никога досега не бях виждала този белег. Не го познавам, не е мой.
Не е нов, веднага личи. Сигурно е на месеци.
— Лекси, добре ли си? — пита доктор Хармън.
Не мога да отговоря. Очите ми са приковани в непознатия белег.
— Добре ли си? — пита отново той.
Сърцето ми блъска като подивяло и аз бавно започвам да оглеждам ръцете си. Тези нокти не са лепени, нали? Лепените изкуствени нокти не са хубави. Тези са истински, моите собствени нокти. Няма начин да са пораснали толкова дълги за пет дена.
Имам чувството, че изплувам от сенките и се озовавам в дълбока мътна вода.
— Опитвате се да ми кажете… — прочиствам гърлото си. — Значи съм загубила спомените си за последните три години, така ли?
— Така ми се струва — кимва доктор Хармън.
— Може ли отново да ми дадете вестника, ако обичате? — Ръцете ми треперят, докато го поемам от сестрата. Разгръщам страниците и на всяка една виждам същата дата. 6 май 2007. 6 май 2007.
Значи наистина е 2007 година. Което означава, че съм… Господи! На двайсет и осем съм. Вече съм стара.
Трета глава
Направиха ми чаша приятен силен чай. Чаят лекува амнезията, нали?
Я престани! Не ставай саркастична! Благодарна съм им, че ми донесоха чай. Поне е нещо познато. Поне е нещо истинско.
Докато доктор Хармън обяснява за неврологичните изследвания и сканирането на мозъка, успявам да запазя самообладание. Кимам спокойно, сякаш искам да кажа: „Няма проблем. Всичко разбирам.“ Въпреки това не ми е никак спокойно. Истината непрекъснато ми напомня за себе си, докато накрая ми прилошава.
Когато най-сетне пейджърът му изпиуква, усещам огромно облекчение. Писна ми от толкова приказки. Вече не следя какво ми говори. Отпивам глътка чай и се отпускам на възглавниците.
Добре, взимам си обратно думите за чая. Това е най-вкусното нещо, което съм опитвала от доста време насам.
Смяната на Морийн е свършила и русата сестра — Никол, остана при мен да драска нещо по картона.
— Как се чувстваш?
— Странно, ама много странно. — Опитвам се да се усмихна.
— Нищо чудно. — Тя се усмихва състрадателно. — Просто се успокой. Не се напрягай. Има много неща, с които трябва да свикнеш.
Наблюдавам я как поглежда часовника си и записва времето.
— Когато хората имат амнезия — продължавам аз, — спомените им връщат ли се?
— Обикновено се връщат — тя кима уверено.
Затварям очи и се опитвам да си припомня миналото. Чакам нещо да се появи, за да го сграбча отчаяно.
Само че нищо не изплува. Оставам си потънала в черното нищо.
— Разкажи ми за 2007 година. — Отварям очи. — Кой е министър-председател? Кой е президент на Америка?
— Тони Блеър — отвръща Никол. — И президент е Буш.
— А, същите, значи. — Започвам да се чудя какво да попитам. — Разрешиха ли въпроса с глобалното затопляне? Намериха ли лек за СПИН?
Никол свива рамене.
— Още не са.
Човек би предположил, че са се случили повече неща за три години. Очаквах светът да е мръднал напред. 2007 година май не ме впечатлява особено.
— Искаш ли да ти донеса някое списание? — пита Никол. — После ще ти донеса закуска. — Тя излиза, а когато се връща, ми носи брой на „Хелоу!“. Преглеждам заглавията на корицата и изпадам в шок.
— „Дженифър Анистън и новият мъж в живота й“ — чета на глас. — Какъв е този нов мъж? Защо й е нов мъж?
— А, да — Никол проследява незаинтересовано погледа ми. — Тя нали се раздели с Брад Пит.
— Дженифър и Брад са се разделили? — възкликвам аз. — Не е възможно! Как са могли?
— Той се свали с Анджелина Джоли. Имат дъщеря.
— Не може да бъде! Джен и Брад бяха съвършената двойка! Изглеждаха толкова добре, сватбата им беше чудесна и всичко останало…
— Вече се разведоха — Никол свива рамене, сякаш това е нищо работа.
Не мога да го преживея. Дженифър и Брад са се развели. Светът е съвсем различен.
— Вече всички свикнаха — обяснява Никол спокойно. — Ще ти донеса закуската. Каква предпочиташ? Типично английска, континентална или плодове? Може би и трите?
— Континентална, ако обичаш. Много ти благодаря. — Отварям списанието, след това го затварям. — Чакай малко. Плодове ли каза? Да не би здравната каса да е забогатяла?
— Тук не сме към здравната каса. — Тя се усмихва. — Ти си в частното крило.
— Частно ли? Не мога да си позволя да платя такива разходи.
— Ще ти долея чай. — Тя грабва елегантния порцеланов чайник и започва да налива.
— Стоп! — възкликвам паникьосана. Не мога да пия повече чай. Сигурно струва по петдесет кинта на чаша.
— Нещо не е наред ли? — пита изненаданата Никол.
