Имам чувството, че пропадам някъде надълбоко.
— Лекси? — Никол ме наблюдава угрижена. — Цялата пребледня.
— Погледни — подавам й картичката и се опитвам да се овладея. — Тук пише „Директор“. А визитката е моя. Значи съм шеф на цял отдел. Как е възможно да съм шеф? — Гласът ми звучи по-остро, отколкото ми се иска. — Че аз работя в тази компания не повече от година. Дори не ми дадоха премия!
С разтреперани ръце връщам визитките между страниците на дневника и отново бръквам в чантата. Трябва да си намеря телефона. Трябва да се обадя на приятелите си, на семейството, на човек, който знае какво става…
Ето го.
Чисто нов модел е. Не съм виждала такъв досега, но се оказва лесен. Няма нищо на гласовата поща, но съм получила есемес. Гледам внимателно малкия екран.
Кой е Е? Опитвам се да си спомня, но не се сещам за нито един човек, чието име да започва с Е. Някой нов колега може пи? Отварям старите есемеси и първият също е от „Е“. „Не става. Е.“
Да не би „Е“ да е новата ми най-добра приятелка?
Ще прегледам есемесите по-късно. Сега трябва да поговоря с човек, който ме познава, който може да ми каже какво съм правила през последните три години… Набирам номера на Фи, чакам и нервно барабаня с нокти, но тя не се обажда.
— Здравейте, това е телефонът на Фиона Роупър, моля оставете съобщение.
— Здрасти, Фи — започвам след сигнала. — Аз съм, Лекси! Знам, че ще ти се стори странно, но претърпях катастрофа. В болница съм и се питах… Трябва да поговорим. Много е важно. Би ли ми звъннала? Чао. — Затварям телефона и Никол вдига неодобрително ръка.
— Забранено е да използваш мобилен тук — обяснява тя. — Би ли звъняла по стационарния. Ще помоля да ти донесат.
— Добре — кимам аз. — Благодаря. — Тъкмо се каня да прегледам старите есемеси, когато някой чука на вратата и влиза друга сестра, понесла два плика.
— Нося ви дрехите… — Тя оставя пликовете на леглото. Посягам и вадя черни дънки. Ахвам. Какво е това? В талията са прекалено тесни, малки са, почти като клин. Как ще пъхна ботушите отдолу?
— „Севън фор Ол Менкайнд“! — възкликва Никол и извива вежди. — Много са хубави.
Севън какво?
— Много ми се иска и аз да си купя такива. — Тя поглежда крачола с обожание. — Струват по двеста кинта, нали?
Двеста лири за дънки?
— Ето и бижутата — добавя другата сестра и ми подава прозрачен найлонов плик. — Трябваше да ги свалим, заради скенера.
Все още изумена от дънките, аз поемам плика. Никога не съм била от хората, които носят бижута, освен ако не броите пластмасовите обеци и часовника „Суоч“. Чувствам се като дете, на което са дали коледен чорап. Бръквам в пликчето и вадя златни накити. Скъпа гривна и колие от същата плетка, плюс часовник.
— Я! Много са красиви. — Прокарвам пръсти по гривната, след това бръквам отново и вадя висящи обеци. На закопчалката се е закачил пръстен и аз внимателно го изваждам.
Всички дружно ахваме. Някой прошепва: „Господи!“
Държа огромен лъскав диамант. Точно като онези, които си подаряват по филмите. Виждала съм такива само на плюшени възглавници в магазините. Когато най-сетне откъсвам поглед, и двете сестри са като вцепенени.
— Я виж ти! — възкликва неочаквано Никол. — Протегни ръка, Лекси… — Тя обръща пликчето и нещо изпада от единия ъгъл. Следва тишина и върху дланта ми пада златна халка.
Ушите ми пищят, докато гледам халката.
— Значи си омъжена! — заявява весело Никол.
Не може да бъде. Няма начин. Щях да знам, ако бях омъжена. Щях да усетя нещо, нищо че имам амнезия. Обръщам халката с разтреперани пръсти и усещам как ме заливат ту горещи, ти студени вълни.
— Да, така е — кима втората сестра. — Омъжена си. Не помниш ли, миличка?
Клатя нещастно глава.
— Не помниш ли сватбата си? — кокори се Никол. — Нищо ли не помниш за съпруга си?
— Не — отвръщам, обзета от ужас. — Нали не съм се омъжила за Скапаняка Дейв?
— Не знам! — Никол се киска и притиска устата си с длан. — Извинявай, но ми се стори толкова потресена. Знаеш ли как се казва? — Тя поглежда другата сестра, която клати глава.
— Съжалявам, от съседното отделение съм, но знам, че има съпруг.
— Вижте, пръстенът е гравиран! — възкликва Никол и го грабва от ръката ми. — „А.С. и Е.Г., 3 юни 2005“. Скоро ще станат две години. — Тя ми го връща. — Твой ли е?
Дишам бързо. Истина е. Гравирано е върху златна халка.
— Аз съм А.С. — отвръщам най-сетне. — „А“ от Алексия. Само че нямам никаква представа кой е Е.Г.
Значи ето кой е „Е“ от есемеса, сещам се аз. Сигурно той ми е пращал есемеси. Съпругът ми.
— Май чаша студена вода ще ми дойде добре… Лошо ми е — с клатушкане се отправям към банята, наплисквам лицето си с вода и се навеждам към познатото си непознато отражение. Имам чувството, че ще припадна. Да не би някой да си прави грозна шега с мен? Да не би да имам халюцинации?
На двайсет и осем съм, имам съвършени бели зъби, чанта от „Луи Вюитон“ и визитка, на която пише „Директор“. Дори съм се сдобила със съпруг.
Как, по дяволите, е станало всичко това?
Четвърта глава
Едуард. Елтън. Еръл.
Час по-късно все още съм в шок. Не откъсвам поглед от халката на нощното шкафче. Аз, Лекси Смарт, имам съпруг. Не съм достатъчно възрастна, за да имам съпруг.
Елиът. Едмънд. Егбърт.
Господи, само да не се казва Егбърт.
Прерових чантата „Луи Вюитон“. Прелистих целия бележник. Прегледах всички номера, записани в мобилния телефон. Въпреки това все още не съм открила какво име се крие зад въпросното „Е“. Не трябва ли човек да помни името на собствения си съпруг? Не трябва ли да е като запечатано в главата ми?
Когато вратата се отваря, аз застивам на място, защото очаквам да е той. Само че отново се появява мама, поруменяла и ядосана.
— Полицаите нямат никаква милост. Бях нищо и никакви двайсет минути при ветеринаря, а…
— Мамо, имам амнезия — прекъсвам я развълнувано аз. — Изгубила съм си паметта. Липсва ми голяма част от живота. Много съм… шашната.
— А, да, сестрата спомена. — Погледите ни се срещат за миг, след това тя отново се извръща. Мама не е от хората, които обичат да гледат другите в очите. Открай време е така. Когато бях по-млада, много й се дразнех, но сега го приемам като една от типичните за мама прояви. Както и това, че не научи имената на телевизионните програми и сериали, въпреки че съм й повторила поне петстотин пъти, че не са казва „Семейство Симпсънови“.
Сега е седнала и съблича късото си палто.
