— Не мога да си позволя всичко това — обяснявам засрамено. — Много се извинявам, не знам защо съм в тази хубава стая. Би трябвало да съм в обикновена. Веднага ще се преместя…
— Всичко се покрива от частната ти здравна застраховка — обяснява още по-изненадано тя. — Не се притеснявай.
— Така ли? — Напълно шашната съм. — Добре.
Значи имам частна здравна застраховка.
— Добре.
Частна застраховка, значи. Естествено. Вече съм на двайсет и осем. Разумен човек съм.
На цели двайсет и осем години съм.
Чак сега се опомням, сякаш истината ме е зашлевила през лицето. Аз съм различен човек. Вече не съм аз.
Всъщност аз съм си аз, но съм двайсет и осем годишна аз. Не знам каква, по дяволите, съм точно. Поглеждам внимателно двайсет и осем годишната си ръка, сякаш тя ще ми подскаже нещо. Очевидно човек, който може да си позволи здравна застраховка, обикновено има хубав маникюр и…
Чакай малко! Бавно обръщам глава към скъпата чанта на „Луи Вюитон“.
Не, това е напълно невъзможно. Тази чанта за куп пари, достойна за филмова звезда, не може да е…
— Никол? — преглъщам и се опитвам да говоря спокойно. — Сигурна ли си, че тази чанта… че е моя?
— Би трябвало — кима Никол. — Веднага ще проверя. — Тя отваря чантата, вади портфейл, който е очевидно комплект с чантата и показва платинена кредитна карта Амекс, на която пише „Лекси Смарт“.
Мозъкът ми дава на късо, докато наблюдавам грапавите букви. Имам платинена кредитна карта. Чантата е моя.
— Ама тези чанти… те струват купища пари — едва произнасям думите.
— Знам — избухва в смях Никол. — Успокой се. Твоя е!
Нежно докосвам дръжката, сякаш се страхувам. Не мога да повярвам, че е моя. А откъде, интересно, съм я взела? Да не би да изкарвам купища пари?
— Наистина ли съм катастрофирала? — Вдигам поглед, обзета от желание незабавно да разбера всичко за себе си. — Наистина ли съм шофирала? При това мерцедес?
— Очевидно. — Тя поглежда изуменото ми лице. — През 2004 година нямаше ли мерцедес?
— Ти шегуваш ли се? Дори нямам книжка.
Кога съм се научила да шофирам? Кога съм започнала да си купувам скъпи маркови чанти, мерцедеси и господ знае какво още.
— Погледни в чантата — предлага Никол. — Може нещата вътре да ти напомнят нещо.
— Добре. Чудесна идея. — Сърцето ми трепва, когато отварям чантата. Мирис на кожа, смесен с непознат парфюм, лъха отвътре. Бръквам и първото, което вадя, е позлатена пудриера на „Есте Лаудер“. Веднага я отварям, за да се погледна.
— На няколко места лицето ти е порязано, Лекси — бърза да ме уведоми Никол. — Не се плаши, няма да останат белези.
Срещам собствените си очи в огледалото и усещам облекчение. Все още съм си аз, въпреки че над очите ми е надвиснала превръзка. Помествам огледалото и опитвам да се видя по-добре. Мръщя се на превръзката на главата. Накланям огледалцето и виждам устните си, които ми се струват неестествено пълни и розови, сякаш снощи съм се целувала с някого и…
Господи!
Това не са моите зъби. Тези са бели, лъскави. Тази уста е на непозната.
— Добре ли си? — прекъсва ме Никол. — Лекси?
— Искам нормално огледало, ако е възможно — успявам да промълвя. — Трябва да се видя. Имаш ли голямо огледало?
— Има в банята. — Тя пристъпва към мен. — Няма да е зле да се пораздвижиш. Ще ти помогна.
Подпирам се на металната рамка. Краката едва ме държат, но успявам да се довлека до банята.
— Слушай — започва тя, преди да затвори вратата. — Имаш няколко наранявания и синини. Да не се стреснеш. Готова ли си?
— Да, готова съм. Само да се видя. — Поемам си дълбоко дъх и се стягам. Тя затваря вратата и отзад виждам огромно огледало.
Това аз ли съм?
Не мога да говоря. Краката ми омекват. Стискам стойката за кърпи и се опитвам да се овладея.
— Знам, че нараняванията изглеждат зле. — Силната ръка на Никол ме придържа. — Повярвай ми, това са повърхностни рани.
Изобщо не гледах раните. Не гледах и превръзката на челото. Важното е онова, което е отдолу.
— Това не… — посочвам отражението си. — Аз не изглеждах така.
Затварям очи и се опитвам да си представя старата аз, за да се уверя, че не полудявам. Щръкнала непокорна къдрава коса в избелял цвят, сини очи, малко по-пълна, отколкото ми се иска. Приятно лице, но нищо особено. Черна очна линия и ярко розово червило „Теско“. Това е Лекси Смарт.
След това отново отварям очи. Наблюдава ме различно момиче. Косата ми е разбъркана след катастрофата, но е лъскава, в непознат нюанс на кестенявото, права, без нито една къдрица. Пръстите на краката ми са съвършено розови, ноктите — лакирани.
Краката ми са загорели, значително по-слаби отпреди. И много по-мускулести.
— Какво се е променило? — Никол внимателно оглежда отражението ми.
— Всичко — успявам да изрека аз. — Толкова съм… стегната.
— Стегната — смее се тя.
— Косата ми, краката, зъбите… — Не мога да откъсна поглед от безупречно белите зъби. Сигурно съм дала цяло състояние.
— Много са хубави! — кима тя любезно.
— Не, не, не — клатя енергично глава. — Ти не разбираш. Аз имам най-отвратителните зъби, които можеш да си представиш. Дори ми казват Зъбатка.
— Май вече никой не ти казва така. — Никол извива вежди, без да крие, че се забавлява.
— Освен това съм свалила много килограми и… лицето ми е различно. Не съм сигурна как точно… — Отново се оглеждам и се опитвам да си обясня как е станало. Веждите ми са тънки, поддържани… устните ми изглеждат по-пълни… Вглеждам се подозрително. Да не би да съм направила нещо? Да не се окаже, че някой е резнал и клъцнал нещо тук и там.
Отдръпвам се от огледалото и усещам, че ми се вие свят.
— Спокойно — предупреждава ме Никол и забързва след мен. — Преживяла си шок. Може би трябва да забавиш крачката…
Без да й обръщам внимание, посягам към чантата на „Луи Вюитон“ и започвам да вадя всичко отвътре, като оглеждам внимателно предметите, сякаш в тях се крие кодирано съобщение. Господи, погледнете само! Ключодържател от „Тифани“, слънчеви очила от „Прада“, гланц за устни от „Ланком“, не от „Теско“.
Има и малък бледозелен дневник на „Смитсън“. Поколебавам се за момент, след това го отварям. Стряскам се, когато забелязвам, че почеркът е мой. „Лекси Смарт, 2007“ е записано на корицата. Сигурно аз съм написала тези думи. Сигурно аз съм надраскала птичето в ъгъла. Нямам никакъв спомен кога и как е станало.
Имам чувството, че шпионирам себе си и започвам да прелиствам страниците. На всяка има записани срещи: „Обяд 12.30“. „На чаша П.“ „Среща с Гил — картини“. Всичко е написано с инициали и съкращения. Нищо не успявам да разбера. Отварям в края и отвътре изпадат визитни картички. Посягам към една, поглеждам името и застивам на място.
Визитката е от компанията, в която работя, „Мокети Делър“, макар логото да е различно. А името е изписано с антрацитно черни букви:
