Доктор Хармън се мръщи и прехвърля две страници от папката, която държи.
— Тук пише, че пациентката е ранена по време на катастрофа. — Вдига поглед и очаква потвърждение.
Защо пита сестрите? Аз съм потърпевшата.
— Значи са записали грешно — заявявам непоколебимо. — Бях в един клуб с приятелки, тичах, за да хвана такси, и паднах. Това е. Спомням си много добре.
Доктор Хармън и Морийн си разменят удивени погледи.
— Със сигурност става дума за катастрофа — прошепва Морийн. — Единият автомобил е ударил другия отстрани. Бях в спешното, когато я докараха. И нея, и другия шофьор. Той има леко нараняване на ръката.
— Не е възможно да съм катастрофирала. — Опитвам се да бъда търпелива. — Първо, нямам кола. Освен това не шофирам!
Имам намерение да взема книжка някой ден. А след като животът в Лондон и уроците са толкова скъпи, не мога да си го позволя, да не говорим, че не съм и помисляла да си купувам автомобил.
— Значи нямаш… — Доктор Хармън отваря нова страница и присвива очи към написаното. — Мерцедес кабриолет.
— Мерцедес ли? — смея се аз. — Вие майтапите ли се?
— Ама тук пише…
— Вижте — прекъсвам го тихо и любезно. — Веднага ще ви кажа колко изкарва двайсет и пет годишна търговска представителка в „Мокети Делър“, а вие ще ми кажете дали с тези пари мога да си позволя мерцедес кабриолет.
Доктор Хармън отваря уста, но стажантката го докосва по рамото и го прекъсва. Тя надрасква нещо и докторът се сепва, очевидно шокиран. Вдига поглед към стажантката, тя извива вежди, поглежда ме и отново посочва написаното. Приличат на двойка беладжии, изгонени от училище.
Доктор Хармън пристъпва напред и ме поглежда внимателно. Сърцето ми започва да бие бързо-бързо. Гледала съм „Спешно отделение“ и знам какво означават такива погледи.
— Лекси, направихме сканиране и открихме нещо неочаквано. Може да се окаже, че е нищо, но…
Само че няма случай, в който да се окаже, че е нищо, нали? Иначе защо ще го откривате?
— Нещо сериозно ли ми има? — питам почти агресивно и се опитвам да скрия, че гласът ми трепери. — Просто ми кажете.
Започвам да прехвърлям наум възможностите. Рак. Дупка в главата. Ще изгубя единия си крак. Може дори да съм го загубила, но те не искат да ми кажат. Тайничко надничам под завивката.
— Лекси, искам да ти задам друг въпрос. — Гласът на доктор Хармън звучи мило. — Ще ми кажеш ли коя година е?
— Година ли? — питам напълно слисана.
— Не се плаши — отвръща усмихнато той. — Просто ми кажи коя година мислиш, че е. Това е един от стандартните ни въпроси.
Поглеждам лицата на останалите, за да разбера дали не се бъзикат с мен, но не успявам да разбера абсолютно нищо.
— 2004 година — отвръщам най-сетне.
В стаята настъпва необичайна тишина, сякаш всички са забравили да дишат.
— Ясно. — Доктор Хармън сяда на леглото. — Лекси, днес е 6 май, 2007 година.
Наблюдава ме със сериозно изражение. Останалите също са сериозни. Отначало ме хваща страх, но след това нахлува облекчение. Това е номер!
— Ха, ха! — извивам очи. — Много смешно. Фи ли ви накара да ми извъртите този номер? Или Каролин?
— Не познавам нито Фи, нито Каролин — отвръща доктор Хармън, без да отмества поглед. — И не се шегувам.
— Той говори напълно сериозно, Лекси — обажда се стажантката. — Наистина е 2007 година.
— Но това е… бъдещето — отвръщам слисано. — Да не би да твърдите, че вече са измислили машина на времето? — Насилвам се да се изсмея, но никой не ми приглася.
— Лекси, може и да останеш шокирана — намесва се Морийн, след това леко ме стисва за рамото. — Истина е. Сега сме май 2007 година.
Имам чувството, че двете полукълба на мозъка ми са се разместили и между тях няма връзка. Не чувам какво говорят, но всичко ми се струва пълна лудост. Вчера беше 2004 година. Как е възможно да сме прескочили три години.
— Вижте, не е възможно да е 2007 година — заявявам най-сетне аз и се старая да не покажа колко съм объркана и уплашена. — 2004-а сме. Не съм някоя глупачка…
— Не се вълнувай — обажда се доктор Хармън и поглежда предупредително останалите. — Нека забавим крачка. Защо не ми разкажеш последното, което помниш?
— Добре. Спомням си, че излизах с колежки от работата. Това стана снощи. Беше петък вечер. Ходихме в един клуб… После валеше и аз се опитах да хвана такси, подхлъзнах се на едни стълби и паднах. След това се събудих в болницата. Беше 20 февруари 2004 година. — Гласът ми трепери. — Много добре помня датата, защото на следващия ден беше погребението на татко! Пропуснала съм го, защото сте ме заврели тук!
— Лекси, това се е случило преди три години — обяснява тихо Морийн.
Тя е напълно уверена в думите си. В мен се надига паника, докато наблюдавам израженията им. Знам със сигурност, че е 2004 година. Дори се чувствам така, сякаш е 2004 година.
— Какво друго помниш? — пита доктор Хармън. — Какво помниш отпреди онази нощ?
— Не знам — отвръщам объркано. — Ходих на работа… местих се в нов апартамент… всичко!
— Ясни ли са спомените ти?
— Сравнително — казвам аз тъкмо когато вратата се отваря. Преди малко стажантката излезе и сега се връща с брой на „Дейли Мейл“. Пристъпва към леглото и поглежда Хармън.
— Може ли?
— Да — кима той. — Добра идея.
— Виж, Лекси — тя посочва датата най-отгоре. — Това е днешният вестник.
Оставам напълно шокирана, когато виждам датата: 6 май 2007 година. Само че това са просто думи, напечатани на хартия, те не доказват абсолютно нищо. Поглеждам по-надолу и попадам на снимка на Тони Блеър.
— Господи, колко е остарял! — възкликвам, преди да успея да се въздържа.
Също като мама, минава ми през ума и усещам как по гръбнака ми преминава студена тръпка.
Това обаче не доказва абсолютно нищо. Може светлината да е била неподходяща.
С разтреперани ръце разгръщам страниците. В стаята цари пълна тишина. Всички ме наблюдават любопитно. Погледът ми пробягва по заглавията — „Лихвените проценти скачат“… „Кралицата на посещение в Щатите“, след това забелязвам заглавие на книга:
„Фентъзи на половин цена, включително «Хари Потър и нечистокръвният принц»“.
Сега вече настръхвам. Прочела съм всички книги за Хари Потър, и петте. Не си спомням нищо за никакъв нечистокръвен принц.
— Какво е това? — Опитвам се да говоря небрежно. — Какво е „Хари Потър и нечистокръвният принц“?
— Последната книга — отвръща момичето с очилата. — Излезе преди цяла вечност.
Ахвам.
— Значи има шести Хари Потър?
— Скоро ще излезе седмият! — обяснява другият стажант и пристъпва напред. — Няма да познаеш какво става в края на шест…
— Шшт! — спира го Никол. — Не й казвай!
Продължават да се карат, но аз не ги чувам повече. Не мога да откъсна поглед от рекламата. Значи затова нещата не се връзват. Не мама е обърканата, ами аз.
— Значи съм лежала в кома… — преглъщам с усилие. — Колко, три години, така ли?
