Откога съм будна? От пет минути? Дали не е от половин час. Малко ми е трудно да преценя. Кой ден е?
За момент оставам да лежа неподвижно. Главата ми пулсира от болка, все едно че някой е сложил вътре бетонобъркачка. Гърлото ми е пресъхнало и всичко ме боли. Кожата ми е като шкурка.
Къде бях снощи? Какво е станало с мозъка ми? Обвит е в някаква мъгла.
Добре. Никога повече няма да пия. Сигурно съм получила алкохолно натравяне или нещо подобно. Опитвам се да си спомня как мина снощи… но в ума ми се мотаят само разни тъпотии. Изникват спомени от миналото, профучават без всякакъв ред, все едно че съм пуснала мозъка си на бърз микс.
Слънчогледи се люшкат под синьото небе…
Ейми е новородено бебе и прилича на розова наденичка в одеяло…
Чиния солени пържени картофки е поставена на дървена маса в някаква кръчма; слънцето топли врата ми; татко седи срещу мен, нахлупил широкопола сламена шапка, изпуска цигарени кръгчета с пурата и ме подканя: „Хапвай, сладурче!“
Надбягването в чували в училище. Господи, пак ли този спомен! Опитвам се да го прогоня, но съм закъсняла и той нахлува неканен… На седем съм и участвам в спортния ден и печеля с огромна преднина, но се чувствам неловко, че съм сама, затова спирам да изчакам приятелките си. Те ме настигат и в мелето се препъвам и завършвам последна. Все още помня унижението, чувам смеховете, усещам вкуса на прах, полепнал по гърлото, вкуса на банани…
Чакай малко. Незнайно как успявам да накарам ума си да се задържи в настоящето.
Банани.
През мъглата проблясва друг спомен. Отчаяно се опитвам да го задържа, посягам към него…
Точно така. Сетих се. Бананови коктейли.
Пиехме коктейли в някакъв клуб. Друго не помня. Тъпи бананови коктейли. Какво, по дяволите, им слагат?
Дори не мога да си отворя очите. Усещам колко са гъсти, докато отпивам и си припомням случая, когато се опитах да си залепя изкуствените мигли с някакво лепило куче марка, купено от пазара, а на следващата сутрин едното ми око се оказа слепено от нещо като умрял паяк отгоре. Невероятно привлекателна картинка, няма що, Лекси.
Внимателно повдигам ръка към гърдите и чувам шумоленето на чаршафи. Вкъщи издават различен звук. Освен това усещам странен мирис на лимони и съм облечена в нещо меко и памучно, в някаква тениска, която не ми е позната. Къде съм? Какво, по дяволите…
Я чакайте, не съм кривнала от правия път, нали?
Леле! Да не би да съм изневерила на Скапаняка Дейв? Да не би да съм намъкнала огромната тениска на някой готин пич, след като сме правили страстен секс цялата нощ? Сигурно затова се чувствам като разбита…
Не, никога през живота си не съм изневерявала. Сигурно снощи съм останала при някое от момичетата. Дали не е време да ставам, да взема душ…
С огромно усилие отварям очи и се надигам няколко сантиметра.
По дяволите! Ама какво, по дяволите…
Лежа в полутъмна стая, в легло с метална рамка. От дясната ми страна се вижда табло с копчета. На нощното шкафче от дясната страна има букет цветя. Ахвам, когато забелязвам, че на лявата ми ръка е сложена система, през която капе някаква течност.
Това просто не може да бъде. Аз съм в болница. Какво става? Какво се е случило?
Опитвам се да си спомня, но мозъкът ми прилича на огромен глупав празен балон. Трябва ми силна чаша кафе. Опитвам се да зърна нещо в стаята, което да ми подскаже какво става, но очите ми отказват да ме слушат. Не искат информация, искат капки за очи, които да премахнат сухотата, и поне три аспирина. Немощно се отпускам на възглавниците, затварям очи и изчаквам няколко минути. Хайде! Трябва да си спомня какво се случи. Не е възможно да съм била чак толкова пияна… или може би не е чак толкова невъзможно.
Хващам се за единствения спомен, сякаш е остров насред безбрежния океан. Бананови коктейли… бананови коктейли… мисли… мисли де…
„Дестинис Чайлд“. Точно така! Още някакъв спомен се връща. Настъпва бавно, с миниатюрни крачици. Гадните столчета на бара с опърпаните седалки.
Излизах с момичетата след работа. Ходихме в някакъв скапан клуб с розов неонов таван… къде беше? Спомням си, че се наливах с коктейли, защото бях нещастна.
Защо съм била толкова вкисната? Какво ли се е случило?
Премиите. Разбира се. Усещам познатото разочарование. А пък Скапаняка Дейв така и не благоволи да дойде. Каква тъпота! Но това съвсем не обяснява защо съм в болница. Мръщя се отново и се опитвам да се съсредоточа. Спомням си, че танцувах като луда на песен на Кайли Миноуг, а после и четирите, хванати за ръце, пяхме „Ние сме семейство“3 на караоке. Смътно си спомням как хукнах да спра такси.
И това е всичко… абсолютно всичко. Мозъкът ми е празен.
Странна работа. Ще пусна есемес на Фи и ще попитам какво е станало. Посягам към нощното шкафче и не успявам да напипам телефон. Няма го и стола, няма го и скрина.
Къде ми е телефонът? Къде са ми нещата?
Господи! Да не би да са ме обрали? Това трябва да е. Някой тийнейджър с качулка ме е праснал по главата и аз съм тупнала на улицата, след това са викнали линейка и…
Поразява ме още по-противна мисъл. С какво бельо бях?
Изпъшквам тихо. Лоша работа. Ами ако съм била с провисналите сиви гащи и сутиена, който слагам единствено когато кошът за пране е пълен? Ами ако съм била с лимоновата прашка с разръфания ластик и картинките на Снупи?
Едва ли съм била с нещо готино, защото няма да тръгна да се докарвам за Скапаняка Дейв. Това си е чиста проба разхищение. Мръщя се отново и се оглеждам, но от дрехите ми няма и следа. Сигурно лекарите са ги изгорили в специалната пещ за срамно бельо.
Все още нямам представа какво правя тук. Гърлото ме драска. Направо умирам за чаша студен портокалов сок. Като се замисля, къде са лекарите и сестрите? Ами ако умирах?
— Ехо? — провиквам се немощно. Гласът ми звучи така, сякаш някой стърже дървен под с ренде. Чакам отговор, но съм обгърната от пълно мълчание. Сигурна съм, че никой няма да ме чуе през дебелата врата.
След това ми хрумва да натисна копчето. Избирам онова, на което картинката прилича на човек, и след няколко минути вратата се отваря. Получи се! Сивокоса сестра в тъмносиня униформа влиза и ми се усмихва.
— Здравей, Лекси! — поздравява тя. — Добре ли си?
— Ами, да, благодаря. Жадна съм. И ме боли главата.
— Ще ти донеса обезболяващо. — Тя ми донася пластмасова чаша вода и ми помага да се надигна. — Пийни си.
— Благодаря — отвръщам аз, след като поглъщам всичката вода. — Значи… правилно ли познах, че съм в болница? Да не би да е някой СПА център?
Сестрата се усмихва.
— Съжалявам, че ще те разочаровам, но си в болница. Не помниш ли как попадна тук?
— Не — клатя глава. — Малко ми е мътно, ако трябва да сме честни.
— Защото си ударила главата си. Помниш ли катастрофата?
Катастрофа ли? Катастрофа… Неочаквано си припомням всичко. Ами да, разбира се. Тичах да хвана такси, тротоарът и стълбите бяха мокри от дъжда, подхлъзнах се на евтините си ботуши…
Леле боже! Сигурно яко съм си хласнала главата.
— Да. Май да — кимам аз. — Помня някои неща. Колко е часът?
